хукнал по една пряка и се отдалечаваше от Кларк стрийт.
— „У4“ до всички! Удуърд побягна! Застреля цивилен гражданин! Хванете го, неутрализирайте го! Гледайте да е жив, но пазете другите хора!
Колата ускори надолу по улицата и зави рязко в пряката, след Удуърд. Единият от двамата, които го бяха следвали пеша, вече тичаше след него. Колегата му остана при ранения адвокат. Агентът, който стреля пръв, също се втурна по пряката.
Удуърд се шмугна между две постройки. Значи е бил прав! Преследвали са го! Всички те! Все по-трудно му ставаше да си поема дъх, далакът започна да го боли от тичане. Бягаше без посоки, уплашен, но някак си доволен, чувстваше, че действията му са оправдани. Той беше прав!
Пред него със свистене спря една кола и запуши изхода на прохода между сградите. Шофьорът се сви надолу, за да се скрие зад вратата. Този, който седеше до него изскочи навън, приклекна и се прицели над капака на мотора. От задната врата изскочи друг и се прикри зад някакви боклукчийски кофи.
— Остави оръжието, Удуърд! ФБР!
Удуърд стреля два пъти. И двата куршума удариха колата, без да засегнат някого. Докато агентите го гледаха и се чудеха какво да правят, Удуърд сложи нов пълнител. Хората на ФБР не дават предупредителни изстрели. Агентите знаеха, че Удуърд е важен за мисията им, и се бояха да не я застрашат, като го убият. Удуърд бързо зареди пистолета си. Агентите стреляха, когато той вдигаше ръката си.
Шефът на групата се почувства зле, когато се запъти към проснатата фигура, от която се изцеждаше кръв. Спря на десет крачки от нея. Беше достатъчно близо, за да идентифицира трупа. Обърна се и закрачи към колата. Някъде далеч чу приближаващи се сирени. Някои по-смели граждани се показаха на прозорците си и започнаха да надничат иззад ъглите. Той взе микрофона.
— „У4“ вика „Център“. Удуърд е мъртъв. Няма ранени агенти. Един цивилен е в критично състояние. Ще задържим положението, докато дойде полицията, после ще се разберем с тях. Информация ще се получава само чрез вас, нали?
— Тук „Център“. Продължавайте.
Шефът мушна микрофона отново в колата. Той отскочи от предната седалка и падна на пода. Шефът погледна към прохода. Към него се приближаваше едра, облечена в кожа фигура. Той бавно тръгна, за да посрещне ченгето.
И всичко това в почивния ми ден, помисли си той.
Нурич бавно затвори телефона в кафенето в Минът, Северна Дакота. След това допи кафето си, плати сметката и потегли на северозапад, по шосе номер 52! То водеше до шосе номер 2 и до една стара двулентова магистрала, минаваща успоредно с канадската граница. Нурич беше смятал да стигне до местоназначението си по това шосе, но след съобщението на Удуърд, което само потвърди смътните му, но упорити опасения, той се отказа.
Съобщението беше просто. Преди да тръгне, Нурич беше наизустил кодовете и методите си за осъществяване на контакт. „Ударник“ означаваше „опасност“. Операцията му беше отчасти провалена. Американците поне знаеха за съществуването му. Може би не знаеха къде е и точно каква беше задачата му, но беше разкрит. „Седем“ означаваше степента на важност на операцията за КГБ. Това не беше най- високата степен, но беше достатъчно висока, за да изисква значителен риск. „Пет“ беше заповедта за действие. От него се искаше да продължи операцията, но колкото се може по-бързо, в границите на безопасността. Ако се натъкнеше на непредвидени обстоятелства, той трябваше да изостави мисията и да унищожи по възможност всички уличаващи го материали. Трябваше да направи всичко възможно, за да не го заловят. Вариант „пет“ мълчаливо намекваше, че самоубийството не е нежелан изход.
Нурич се замисли за миг върху възможността да се обади на човека от ГРУ, но реши, че няма смисъл да компрометира и него, след като сам той е провален. Щеше да използва тази връзка по-нататък, когато всички други възможности са изчерпани. Също така премисли и изостави възможността да прекрати операцията. И по-рано беше изпадал в трудни ситуации. Макар и на КГБ, операцията най-напред беше в името на Русия. Не би могъл да измени на родината си заради няколко некомпетентни бюрократи. Беше сигурен, че до сегашното му положение е довела неумението на КГБ, и той донякъде се радваше при мисълта за неприятностите, които би създал за началниците си, когато и ако някога се върне в Москва.
Но на първо място стои операцията, помисли си той. А за да я осъществя, трябва да съм сигурен, че американците не знаят къде съм.
— Имаме проблем. — Гласът на възрастния човек се чуваше примесен с пукането на радиостанцията. Думите се разбираха, но Кевин се безпокоеше, че връзката може да се влоши още повече.
— Може да е от радара, сър — обади се човекът от полицията, като се надяваше правилно да е изтълкувал намръщеното изражение на Кевин.
— Изчакайте малко, сър — каза Кевин. Той погледна полицая. Те сега бяха последна кола и бяха включили радара си за всеки случай. Виждаха „Розата“ на пет мили пред тях. Кевин се замисли за миг, после реши да изключи радара, за да чуе какво има да му каже Възрастния. Той кимна на полицая, който на свой ред изключи устройството. Кевин отново заговори пред микрофона.
— Слушам.
Връзката се подобри значително.
— Удуърд изгърмя в Чикаго. Убил е един цивилен и нашите момчета са го ликвидирали. Има и малко материални щети, но това е нищо.
— Защо е станало това?
— Това, което мислеше за телефонния разговор, се оказа вярно. За жалост, Удуърд е използвал два телефона. Единия, за да се свърже с ръководството си, а другия, за да предаде съобщението на „Розата“. Каза му, че е възможно ФБР да е по петите му, и някакво закодирано съобщение. Няма възможност да го разшифроваме. Изглежда, Удуърд е бил окончателно завладян от параноята си и е започнал да стреля.
— Какво ще правим сега?
— Не знам. До голяма степен зависи от „Розата“. От това, какъв следващ ход ще предприеме. Как се държи той?
— Обади се от едно кафене в Минът, изяде си закуската и тръгна на север по шосе 52, без да престава да прави обичайните си номера — забавяне и ускоряване, спиране във всяко крайпътно заведение за различни периоди от време. Пресече по едно малко шосе и тръгна на юг по шосе номер 83. После отново се върна. Ако има предвид нещо по-различно, с нищо не го показва.
Може и да се досеща, че го следим, но освен ако не грешите, няма как да знае със сигурност. Предупреждението на Удуърд е доста неопределено. Надявам се, че и кодът не означава нещо по- конкретно.
— Предполагам, че ще продължи да работи по задачата си, но ще бъде два пъти по-предпазлив.
— Мислите ли, че би могъл да поиска външна помощ? Да потърси други агенти, с които разполагат в района?
Възрастния беше мислил много по този въпрос.
— Не. Нещо ми подсказва, че той е напълно сам. Не мисля, че ще се опита отново да се свърже с Удуърд. Не само, че той е чудак, но и му призна, че е възможно да го следят. Според мен „Розата“ ще продължи сам. Наблюдавай го, Кевин.
— Да, сър. Вие ще вземете ли някакви други мерки?
— Е, след като Удуърд пропадна, мисля, че вече няма смисъл да оставяме на спокойствие останалите хора от веригата му. Освен това може би ще изкоп-чим нещо от тях. Не ми харесва, но ще трябва да ги заловим.
Естествено, ще обезвредим цялата мрежа и се надявам да научим нещо от тях. Но ще трябва да използваме ФБР. Защото опяват, че искат да арестуват някоя едра риба още откакто започнахме тази операция. „Четиридесет“ просто не ми позволява да наруша прерогативите на ФБР. Много лошо. Ако можехме да ги задържим за двадесет и четири часа без всичките тези формалности около ареста, сигурно бихме научили много неща. Трябваше да проведа истинска битка, докато накарам ФБР да ги арестува колкото се може по-тихо. Няма смисъл да оставим „Розата“ да прочете за тях във вестниците.
— Колко време, мислите, ще запазите задържането им в тайна?
