плащането, а тук няма такова нещо. За земята е платено окончателно… чак след десет години! Може би е плащал на вноски, но… не личи откъде са минали парите.
— И това ти се струва странно?
— Да — отговори Малкълм. — Струва ми се. Най-малкото е необичайно.
Намериха документите за сделката на Кинсайд след още половин час. Както и Робинсън, семейството им беше изплащало земята си в продължение на десет години, но те бяха започнали през 1955 година.
— И какво е всичко това? — попита Шийла, когато излязоха от сградата на съда. Дъждът беше спрял за малко, но от север идваха нови облаци. Тръгнаха към мотела си, който беше през една пряка. Малкълм зави към обществената библиотека, която беше точно срещу мотела.
— Това е загадка, както би казал Чоу.
— И смяташ да я разгадаеш?
— Доколкото мога — отговори Малкълм с усмивка. — Доколкото мога.
Не беше трудно да намерят тогавашните броеве на местния седмичник и да видят какво пише за новопристигналите семейства. В градче, в което се случват толкова малко неща, пристигането на нови хора винаги е събитие, достойно за отразяване в пресата.
Според пожълтелите страници на вестника семейство Робинсън — Нийл, жена му Фран и старата Клеър Стоу — бяха дошли от Пенсилвания, за да се заселят в новата си ферма. Малкълм забеляза, че в материала не се споменава точно от кой град в Пенсилвания идват, макар че ставаше дума за това, че имали ферма в „центъра на щата“ и че Нийл не би могъл да купи тукашната ферма, ако семейството му от изток не му е помогнало. На избелялата снимка семейството беше много по-младо и по-бедно.
Материалът за Кинсайд беше още по-неясен, тъй като в същия брой се съобщаваше за най-големия пожар в историята на града. В статията накратко се споменаваше, че те са дошли от Илинойс.
— А сега какво? — попита Шийла, когато тръгнаха към мотела.
— Не знам — отвърна Малкълм. — Всъщност ние се хващаме за една много дребна лъжа. Предполагам, че бихме могли да научим за тези две семейства много повече, ако се обърнем към местните власти, но това ще провали нашата… моята легенда.
— Безпокои те това, че са близо до ракетите, така ли?
— Това, комбинирано с лъжата.
— Не можещ, ли да поискаш съдействие от шефовете си?
— Мога. Те провериха двамата странни братя. Не знам какво биха могли да изровят тук.
— Има само един начин да научим — каза Шийла.
Телефонът спря да звъни точно когато Малкълм отключи вратата на стаята. Той хвърли чантата си на земята и се хвърли към телефона, но усилията му бяха възнаградени от сигнал „свободно“. Шийла влезе след него, затвори и заключи вратата.
— Когато го чух да звъни в края на коридора, вече знаех, че няма да успея. Защо тогава тичах? — попита Малкълм.
— Защото си оптимист, предполагам — усмихна му се Шийла.
— И глупак. Мисля, че си заслужава за такова нещо да се обадя веднага, а не да чакам редовното време.
Шийла вдигна рамене.
— Бих изчакала, докато получа разрешение за това от Чоу, но съм сигурна, че и той ще каже да се обадиш.
— Благодаря, че ми позволяваш да си проведа разговора. — Сарказмът на Малкълм беше истински, но в гласа му нямаше злоба. Шийла също вдигна рамене без злоба, а усмивката й издаваше добро настроение. Както обикновено, тя застана много близо до него, а той държеше слушалката така, че да може и тя да чува.
Малкълм едва успя да съобщи кой е, когато му казаха да чака. Шийла го погледна въпросително, а той вдигна рамене.
— Може би имат много работа — пошегува се той.
— Кондор? Знаеш ли с кого говориш? Малкълм без проблеми позна гласа на Карл.
— Да, Карл.
— Събитията се развиват много бързо. Опитах се да се свържа с теб по-рано, но не успях. Кажи ми най-напред защо се обаждаш по това време.
Малкълм цогледна Шийла. Той искаше да каже нещо на Възрастния, а не на Карл.
— Тук вали и се прибрах рано. Реших да отида на кино и затова опитах да се свържа по-рано.
— Така ли? Слушай. Няма да правиш нищо такова. Трябва да стоиш в стаята си и да не излизаш, освен ако наистина има нужда и само след като си получил разрешение от нас.
— Защо?
— Защото „Розата“ се потопи. Изгубихме дирите му в централната част на Северна Дакота. Това означава, че за около един ден може да стигне до теб. В района ти могат да се случат някои неща. Искаме да си нащрек.
— Но как успяхте да го изпуснете? Смятах, че го държите толкова добре, че не може и да пръдне, без да разберете!
— Аз също, Кондор, аз също. Заповедта за теб е да бъдеш готов. Ние ще охраняваме ракетната площадка, където умря Паркинс. Пауъл заедно с други хора също ще бъде в района. Ако се наложи, ще получиш информация и допълнителни инструкции.
— Ще ми кажете ли какво ще стане?
— Малкълм — каза Карл тихо, — съмняваш ли се, че ще ти кажем това, което има нужда да знаеш?
Малкълм се ядоса още повече на Карл за това, че употреби истинското му име.
— Да, съмнявам се. Но нима има някакво значение?
Карл не каза нищо в продължение на няколко секунди, после попита:
— Има ли още нещо, което искаш да кажеш?
— Да. Имам още една молба.
— Искаш да проучим други фермери?
— Да.
Малкълм съобщи на Карл всичко, което знаеше за двете семейства, без да спомене за лъжата.
— Искаш да проучим произхода на тези хора? — попита Карл. — Има ли някаква причина за това.
Малкълм знаеше, че Карл ще заподозре нещо, ако не му даде удовлетворителен отговор.
— Няма някаква особена причина. Те живеят най-близо до ракетната площадка след братята и искам да проверим за всеки случай всички, които живеят в радиус от десет мили наоколо.
— Не мога да ти обещая. Нещо такова не би подучило голямо предимство пред другите належащи задачи, освен ако ситуацията не се промени.
Казано с прости думи, Карл нямаше намерение да се заеме с това, освен ако не му нареди лично Възрастния. Той нямаше да му нареди, ако Малкълм не го помолеше за това, а нямаше как да го помоли, ако не каже на Карл, че иска да говори с него, което би предизвикало много въпроси, на които не му се искаше да отговаря.
Малкълм се досети как би могъл да реши проблема.
— Слушай, Карл — каза той. — Просто проверете тези две семейства, после аз ще сравня данните с моите, ще преценя точно каква информация ми е необходима и за следващите две вече ще задавам конкретни въпроси, така че да не губим време.
— Сега не можеш да питаш нещо конкретно, така ли? — снизходителният глас на Карл се чуваше ясно.
— Не, не мога.
— Добре. Ще видя какво мога да направя, но не мога да ти обещая нищо. Ще отнеса въпроса където трябва.
— Направи го, Карл.
Когато Малкълм затвори, Шийла се усмихна.
— Карл е истинско лайно, нали? — попита тя.
Малкълм се намръщи.
