че ако се наложи, можеш да използваш военните от „Малмстром“?
— Да, но първо трябва да намерим „Розата“. Съмнявам се, че ще ми потрябват. Не мисля, че „Розата“ се готви за война. Ще останат ли в режим на специална готовност?
— Да.
— Добре. И, разбира се, имам на разположение и Кондора.
Възрастният мъж се засмя леко.
— Боя се, че нашият Кондор не се оказа толкова производителен, колкото се надявах. Засега се справя добре, но не е постигнал нищо толкова впечатляващо, колкото предишните си звездни изпълнения. Може би така е по-добре. Ако навлиза по-бавно в професията, може би няма да отлети от нас. Ако имаш възможност, вкарай го в играта към края. Нека наблюдава, но не му поверявай тежки задачи. Не съм сигурен, че ще се справи.
— Ще имам това предвид, сър. А какво прави той?
— Довършва това нелепо проучване. Поискал е от Карл да провери някакви други фермери. Казал му е, че по всяка вероятност нищо няма да излезе от тях. Карл ще ги проучи въпреки всичко. Кондора чака до телефона да му се обадим. Стори ми се, че е по-добре да го държим настрана, докато не знаем къде е „Розата“. В края на краищата не искаме Кондора да снесе някое яйце и да развали всичко, нали? — Възрастния се засмя на шегата си.
На Кевин не му беше до смях, но се опита отговорът му да не прозвучи мрачно. Не успя.
— Не, сър. Не искаме.
След като изостави възрастната двойка в полето, Нурич се отправи по шосе номер 200. Прецени възможността да ги ликвидира, за да ги накара да мълчат и да се застрахова, но реши, че това допълнително би усложнили положението му, ако бъде заловен. Наистина, ако никой не ги откриеше, те можеха и да умрат, но мъжът изглеждаше достатъчно здрав, за да издържи, докато дойде помощ.
Нурич караше колкото се можеше по-бързо. Нямаше как да знае с колко време разполага. Дори не беше убеден, че го следят. Въпреки предупреждението на Удуърд и собствените си мрачни предчувствия той не беше установил със сигурност, че американците са по петите му. Но не можеше да е сигурен и че не го следят. Някъде към обед той се върна на шосе номер 94, пресече границата и се оказа в южния край на Монтана — на по-малко от осем часа път от целта си. Продължи нататък въпреки умората и напрежението. Знаеше, че се налага да смени колата, и възможността не закъсня, когато при Глендайв се отклони по друг двулентов път и се отправи на североизток.
Тя караше фолксваген главно защото беше икономична кола и защото смяташе, че е шик. Беше на тридесет и седем години, съпруга на грижовен, макар и донякъде невнимателен мъж и майка на три дъщери (на десет, на осем и на пет години). Беше тръгнала на еднодневен бридж-турнир в Хавър — на двеста и четиридесет мили от дома й в Глендайв. Също така тя беше отраснала в утробата на американския начин на живот и не знаеше как да смени спукана гума, но тъй като беше съвсем близо до дома си в родната Монтана, това никак не я притесняваше. Някой, на когото би могла да се довери, щеше да се появи рано или късно, така че тя седеше в колата си, спряна на банкета, усмихваше се и обмисляше стратегии за партии бридж, които никога нямаше да изиграе.
Приятният човек на средна възраст беше толкова услужлив! Докато сменяше гумата, той изслуша всичките й планове. Тя дори се пошегува, като му каза как никога не се обажда на съпруга си, за да не си мисли, че не може без него. Тяхната малка игра. Сега децата бяха големи и не се притесняваха, ако майка им не им се обажда всяка вечер. Тя наистина оцени начина, по който приятният търговски пътник се оглеждаше да не би да мине някоя кола. Не че имаше защо. Докато смени гумата, не мина нито една кола. Той внимателно постави инструментите в малкия багажник (тя никога не успя да свикне с предния багажник) и се обърна към нея. Тъкмо започваше да му благодари, когато видя в ръката му големия пистолет.
Жената шофираше ужасно, но Нурич не се притесняваше особено. Радваше се, че не е от тези, които пищят. Когато видя пистолета, тя пребледня и едва не припадна, но не изпищя. Това беше добър знак. Освен това реагираше бързо на заповедите му. Не се налагаше да повтаря по два път едно и също нещо и безропотно пренесе багажа му във фолксвагена.
Докато шофираше, Нурич подклаждаше ужаса й. Измина цял час, преди отговорите й да станат нещо повече от едносрични потвърждения. Той разбра, че тя се страхува еднакво както от изнасилване, така и от смъртта, може би малко повече от изнасилването. Това го забавляваше и си помисли, че би могъл да го използва. Ужасът, че ще бъде опетнена пред съпруга и децата си, за нея беше по-силен от която и да е смъртна опасност.
Докато шофираше, Нурич я наблюдаваше внимателно. Беше обикновена и доста кокалеста за неговия вкус. С нещо тя му напомняше съседката му от долния етаж в Москва. Наскоро мъжът й беше починал и беше канила Нурич на гости няколко пъти. Мисълта за съседката затопли Нурич и той въздъхна. Американката до него би била значително по-спокойна, ако знаеше, че Нурич смяташе изнасилванията за нещо извън него — спорт за свине, а не за мъже. Доколкото му се подчиняваше, нейното целомъдрие нямаше да пострада.
Накара я да отиде до Кремъл — малка купчина къщи на шосе номер 2 минаващо успоредно на канадската граница. Нурич го избра без особена причина. Забавляваше го името. В Кремъл имаше един стар мотел, в който всичко стаи бяха свободни. Той правилно прецени, че малкото посетители използват мястото за тайни или незаконни любовни приключения.
След като преминаха през Кремъл, Нурич нареди на жената да отбие от пътя. Тя се подчини и замръзна, здраво стиснала волана и с очи, вперени напред през стъклото.
Възрастната двойка носеше със себе си бутилка хубаво бренди, поставена в аптечката на колата. Брендито беше подарък от дъщеря им. Нурич не се замисли за бутилката, когато взе аптечката в купето на фолксвагена. Повече го интересуваше лейкопластът, с който щеше да завърже жената. Но сега, когато щяха да отседнат в мотела, той разбра, че брендито може да се окаже полезно. Той отвори бутилката и я подаде на жената.
— Пийни малко.
Тя така трепереше, че едва не я изпусна. Първата боязлива глътка я задави.
— Още — изкомандва Нурич. — Но не го гълтай веднага, а го задръж в устата си.
Жената се подчини. Накара я да изпие почти половината бутилка на малки изгарящи глътки.
— Сега изсипи малко в ръка и натрий лицето си. Остави го да изсъхне.
Жената го погледна учудено, но се подчини. Нурич взе бутилката от ръцете й. Той изплакна устата си с течността и я изплю през прозореца. Той също натри лицето и изля малко на дрехите си. Колата замириса на бренди. Нурич беше доволен от резултата, който даваше сладникавата миризма, но му се щеше възрастната двойка да имаше друго питие — не понасяше бренди. Погледна външното огледало. Бяха спрели встрани от пътя, на малък кръстопът. Беше тъмно, не видя светлини от други коли. Кремъл беше на половин миля зад тях. Нурич наблюдаваше пленницата си внимателно. Призрачната светлина от арматурното табло сякаш увеличаваше страха й. Беше облечена с обикновен кафяв велурен костюм и с бяла блуза.
— Съблечи якето — каза Нурич, — блузата и сутиена. После отново ще си облечеш блузата.
Жената се дръпна от него ужасена. Притисна се към вратата.
— Моля ви… Моля ви, недейте… Мога да ви платя…
Нурич я прекъсна.
— Стига. Ще се регистрираме в онзи мотел. Искам да ни смятат за любовници. Колкото по-добре играеш ролята си, толкова по-хубаво. Човекът на рецепцията ще усети брендито. Ако е мъж, ще обърне внимание на теб. Искам да те забележи като жена. Нищо повече. Ако не правиш точно каквото ти кажа или се опиташ да извършиш някоя глупост на рецепцията, ще ви убия и двамата. И след това ще направя с теб нещо толкова отвратително, че никога повече няма да те погледне мъж. Ако ме слушаш, няма да ти се случи нищо. Нямаш друга възможност. Разбираш ли ме?
Жената кимна бавно. Сега вече и брендито си казваше думата. Комбинирано със страха й, беше я удавило в някакъв безсъзнателен ступор. Тя бързо се съблече. Закри за миг гърдите си с ръце и после бързо облече блузата си. Когато свърши, го погледна отново.
Нурич го направи толкова бързо, че тя нямаше време да реагира. Придърпа я към себе си и грубо
