притисна устните си в нейните. Тя замръзна и той почувства отвращението, което премина през тялото й. Добре, помисли си той. Когато се отдели от нея, червилото беше размазано по устата й и част от него беше на неговата. Той разроши и косата й. Посегна и запали осветлението.
— Сега се оправи — нареди й той. — Не много добре, колкото да си личи, че си се опитвала.
Докато тя оправяше косата си, той смачка предната част на блузата й. Чувстваше как потреперва всеки път, когато докосваше гърдите й.
Управителят на мотела беше виждал такова нещо много пъти. Нервната двойка, напрегнатите погледи, изпомачканите дрехи, миризмата на алкохол.
— Да? — каза той, сякаш не знаеше какво искат.
— Ние… да… искаме стая, нали, мила?
Жената нервно кимна и се усмихна престорено. Продължаваше да гледа придружителя си. Нетърпелива е, помисли си управителят.
— За колко време? — надяваше се, че както са нервни, ще изкопчи от тях повече от обикновения престой. Бизнесът вървеше ужасно, просто ужасно.
— О… а… — започна да се запъва мъжът. Наистина нервен човек, помисли си управителят. Сигурно е с жената на шефа си. — Виждате ли, трябва да прекосим щата, но се уморихме. Жена ми и аз. Тя иска да почине малко. Можем да останем… — той бързо я погледна — два дни? Може би три?
Управителят затвори очи бавно и спокойно.
— Добре. Искате ли стая с кухня?
— Да, това ще е хубаво.
— Без проблеми — каза управителят и се усмихна леко. Време е за малко майтап. Нищо сериозно, просто малко забавление. — Двойно легло ли искате, или отделни.
Мъжът го изгледа изненадано.
— Имаме избор?
— Да, разбира се. Кажете.
— О… да, добре, ще вземем отделни легла, разбира се… е, не е нужно да спим заедно, нали, мила?
Жената кимна бързо. Управителят погледна в тавана, без да го интересува дали са забелязали. За кого го вземаха? За някой глупак? Ще му излизат с този стар номер с отделните легла. Те се записаха — мистър и мисис Джон Морис, Глендайв. На бланките не бяха записали точния си адрес. Какъв смях, помисли си управителят и им подаде ключа.
— Номер девет, в края.
— Благодаря ви. А… и още нещо. Дали има вероятност… колата, знаете, да я удари камион или нещо друго, дали…
Управителят не изчака да чуе края.
— Можете да паркирате отзад — каза той. — Там няма никаква опасност. Там дори не се вижда от пътя.
Мъжът се ухили с идиотската усмивка, с която беше влязъл, взе ключа и дръпна жената към леглото. Управителят изсумтя подигравателно, мъчейки се да прикрие, че изпитва съвсем мъничко завист.
Нурич накара жената да изпие и останалото бренди. Когато беше толкова пияна, че едва стоеше на краката си, той я разсъблече напълно. Страхът си проби път в замъгления й поглед, но беше прекалено пияна, за да протестира. Завърза я с лейкопласта за четирите ъгъла на по-далечното от вратата легло. Това, че е гола и легнала така, увеличи страха й и намали увереността й. Тя загуби съзнание, преди да успее да я завърже както трябва. Той не разбра дали от брендито или от ужас, но беше толкова уморен, че не го интересуваше.
Отделните легла бяха истински късмет. Нурич беше разбрал скрития садизъм на управителя. Истински късмет, мислеше той. Сега няма да избяга, чувства се горе-долу удобно, а и аз имам къде да легна. Той уморено се разсъблече, провери дали е заключил вратата и си легна, след като завърза пистолета за китката си с една връзка за обувки.
Утре, мислеше той, докато се унасяше. Утре.
— ТИ, РАЗБИРА СЕ, СИ СЪГЛАСЕН ДА СЕ БИЕМ? — ПОПИТА ТУИДЪЛДУМ С ПО-СПОКОЕН ГЛАС.
— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ДА — ОТВЪРНА ДРУГИЯТ НАЦУПЕНО, ДОКАТО ИЗПЪЛЗЯВАШЕ ИЗПОД ЧАДЪРА, — САМО ЧЕ ТЯ ТРЯБВА ДА НИ ПОМОГНЕ ДА СЕ ОБЛЕЧЕМ.
Кевин пристигна в Хавър късно вечерта в четвъртък. Той поемаше ръководството от помощника си само след няколко часа сън. Намираха се в нает офис. Пътната полиция на Монтана намери откраднатата от „Розата“ кола в югоизточния край на щата, но досега нямаше друга следа от него. Във военновъздушната база вече беше пристигнал доктор Лофтс и чакаше. Кондора чакаше. Възрастният човек във Вашингтон също чакаше. Чакат мен, помисли си Кевин. И ето ме тук, в Хавър, Монтана — чакам. Чакам човек, който не знам къде се намира.
За разлика от Кевин Нурич спа до късно в петък. Събуди се със скок в десет. Пленницата му също беше будна и го гледаше с широко отворени кръвясали очи. Той реши, че това е отчасти заради брендито, отчасти защото е плакала. В погледа й все още имаше ужас. Той я освободи, за да стане и да отиде до тоалетната, но не й позволи да се облече. След това отново я завърза за леглото, но този път запуши устата й и когато излезе, сложи на вратата табелата: „Моля, не безпокойте“. Управителят сякаш разбра неразположението на „жена му“ и почти неохотно прие предложението на Нурич той сам да оправи леглата.
Малката бакалничка на Кремъл му осигури пакетирана храна, захарни пръчици, нескафе и презрели плодове — всичко на невъзможни цени. Плати с парите на жената. Купи също вестници и три опаковки по шест кутийки бира.)
Нурич приготви закуска за двамата. Накара жената да изпие две бири. Той пи само мляко. Докато четеше вестниците и пиеше кафето си, той я остави да поседи на стола. Във вестниците не откри нищо заслужаващо внимание.
През целия ден Нурич остана пред телевизора. Накара жената да се разхожда из стаята. Държеше я гола. Накара я да изпие още една бира. Алкохолът я замайваше, но той не й позволяваше да си почива. Искаше, когато я остави, тя да бъде изтощена. Беше сигурен, че ужасът, алкохолът, физическото и умственото изтощение ще свършат работа. Остави я да почива само когато проверяваше оборудването. След това завърза ръцете й отзад, сложи върху главата й една калъфка от възглавница и я накара да коленичи в ъгъла. Чу как тя се разплака и започна да проверява оборудването си.
В Москва го бяха обучили добре. Доколкото можеше да каже, кутията със светещи лампи и циферблати работеше отлично. Беше доволен, че устройството щеше да запише всички важни данни на малка касетка, която той трябваше да върне обратно. Това му спестяваше необходимостта да пренася устройството отново. Ако се появеше опасност, той можеше да хвърли касетата в някой храсталак, след като включи устройството й за самоунищожаване, което щеше да сработи след две минути. Тази касетка също така не изискваше от него да бъде специалист. С нея щяха да се занимават други.
Нурич бавно прокара ръка по гладката повърхност на метала. Стори му се, че електрическите импулси му предават някаква възбуда. Опасенията и съмненията за стойността на операцията оставаха, но го беше завладяла възбудата на момента. Може би матушка Русия щеше да спечели нещо от тези глупави усилия в края на краищата. Досега той печелеше играта, побеждаваше американците на техен терен. Нурич се усмихна. Кой имаше представа какво означава тази операция?
Чантата, в която беше устройството, можеше да се носи или на гръб, или като ръчен багаж. Малките промени, които трябваше да направи, за да я превърне от едното в другото, му отнеха минута. Той мушна ръцете си в ремъците и качи устройството на гърба си. Тежеше почти тридесет килограма. Всяко възможно пространство вътре беше запълнено. Машината имаше сравнително малък размер за теглото си. Нурич беше в отлична форма. Знаеше, че не може да бяга дълго с нея на гърба, но можеше да маневрира. Провери дрехите си, картите, парите, фалшивите документи за самоличност много внимателно. Всичко беше в ред. Покри всичко с чаршаф, преди да открие очите на пленницата си и отново да я накара да ходи.
