Малкълм дръпна рязко ръчната спирачка и се облегна, с ръце върху волана на джипа. В добре излъскания капак на мотора се отразяваха малките къщички на Уитлаш.
— Чудесна неделя — беше казал Чоу, когато ги събуди тази сутрин, — тиха, спокойна, красива. Прекрасен ден за почивка след края на кризата. И какъв по-добър ден може да има, за да отидете и да размътите водата още малко, а, Малкълм? Нима Кондора може да намери по-добър ден, за да полети?
Малкълм бавно слезе от джипа и отиде до колата зад него. Когато той се наведе, Шийла отвори прозореца. С тялото си той прикриваше докосването на ръцете им и от къщата зад него не можеха да го видят.
— Бъди внимателен — каза му тя. — Прави точно каквото ти каза Чоу. Не би трябвало да има нищо опасно. Ако все пак се случи нещо, помни, че ние сме наблизо. Ако не излезеш до половин час, ще влезем, за да те потърсим.
Малкълм се усмихна.
— Ще изляза след по-малко.
Той се обърна и се изкачи по стъпалата към къщата на Робинсън. Зад него Шийла включи на скорост и потегли.
— О, мистър Малкълм! — каза старицата Стоу, когато отвори вратата и го въведе в кухнята. — Каква приятна изненада. Не знаехме кой е, когато пристигнахте с дамата. Наистина не очаквахме гости, но вие сте повече от добре дошли.
— Благодаря — отговори Малкълм и седна на стола, предложен му от Фран Робинсън, чието гостоприемство на домакиня беше донякъде засенчено от озадачена усмивка.
— Всички вкъщи ли са? — попита Малкълм колкото се може по-любезно.
Фран Робинсън погледна майка си бързо и отговори:
— Да, разбира се. Пит работи под навеса, Нийл е полегнал горе. Нещо не се чувства добре. А Дейв, помните, Дейв Ливингстън, беше тук, когато дойдохте с… с вашите въпроси, той е горе, О, Дейв, не усетих кога си слязъл.
Дейв Ливингстън беше застанал до вратата, водеща към всекидневната. Малкълм си помисли, че изражението на лицето му би могло да мине за усмивка, но тази усмивка някак си го състаряваше.
— Ходя много тихо. Нийл вече е добре. Заспа отново. Как сте, мистър Малкълм? — попита той и прекоси кухнята. Седна на масата срещу него. — Не очаквах да ви видя толкова скоро. Да не би да има въпроси, които сте забравил да ни зададете?
— Дейв, не забеляза ли, че този път Малкълм не дойде сам? — прекъсна го старицата Стоу. — Беше с едно момиче, което си тръгна, но видях как флиртува с нея.
Малкълм се усмихна. Много добре, помисли си той. Сега е моментът да им дам повече подробности.
— А, тя е стара моя позната. Искаше да дойде с мен, но реших да не ви притеснявам и й казах да ме чака малко по-нататък. Ще се срещнем след няколко минути. Тя ще се разтревожи, ако закъснея.
— Сигурно е така — каза Дейв замислено. Усмивката му леко се промени. Известна част от младостта му се върна, но Малкълм не хареса това, което се появи заедно с нея.
— Всъщност — продължи той да следва съвета на Чоу, да влезе, да заложи бомбата и да си тръгне — дойдох за нещо, което до известна степен е свързано с работата ми.
— Така ли? — попита Дейв. — Изследването включва още нещо?
— Официално то е приключило — каза Малкълм. Не го изпускай от очи, помисли си той, — но има някои неща, които ми се сториха вълнуващи.
— Може би ще съм в състояние да помогна — каза Ливингстън услужливо.
— Мисля, че да — прие поканата Малкълм. — Става дума за историята, но, за жалост, аз нищо не разбирам от история. Жалко, че го няма Нийл, защото той ме наведе на тази мисъл.
Малкълм видя как Фран и старицата разменят бързи въпросителни погледи. Ливингстън не отклони очи от него през цялото време. Малкълм продължи:
— Хрумна ми, че в това изследване липсва историческият аспект. То прекалено много е свързано с настоящето. Бързината на събитията ни кара да забравяме историческия фон, на който те се случват. Ние гледаме вас тук и сега, но забравяме, че сте живели по тези места и вчера. Според мен това е лошо.
Особено когато става дума за вашето семейство. Толкова се впечатлих, когато Нийл спомена заселването на тези земи и, знаете ли, колкото повече се замислях за историческата гледна точка, толкова повече неговите думи ми идваха наум. И тогава, в петък, съвсем случайно попаднах на някакви стари вестници в обществената библиотека.
За жалост, там имаха броеве само от Втората световна война насам, но независимо от това ги прегледах. И знаете ли? Намерих дописка за семейството ви! Стори ми се удивително — пишеше за вас черно на бяло.
Но се озадачих. Когато бях тук, Нийл спомена дните, в които семейството ви е облагородявало тези земи, как е дошло от Пенсилвания и е основало тази ферма. Но във вестника пишеше, че сте купили фермата от някакви други хора. Стори ми се много странно и реших да се отбия, за да задоволя любопитството си, преди да замина утре за Вашингтон.
Малкълм искаше да наблюдава лицата на жените, докато продължаваше неловкото мълчание, но не смееше да отклони поглед от Ливингстън. Той също го гледаше, при това спокойно.
Тишината наруши старицата Стоу:
— О, този Нийл и приказките му! Е, той се опитваше да си придаде важност. Ако бяхте останали тук по- дълго, щеше да ви докара до сълзи с брадатите си лъжи, че в рода ни е имали велики каубои и какво ли още не. Страшен е, като започне. — Всъщност — продължи тя — ние дойдохме през петдесетте, но това беше толкова отдавна, че ни се струва, че сме родени тук. Преди това бяхме в Пенсилвания. От нашия род само ние се изселихме оттам.
Малкълм погледна старицата. Кърпата за съдове беше омотана около юмрука й.
— Така си и помислих — каза той. — Че ме е будалкал.
Фран Робинсън нервно се засмя.
— Ще останете ли за вечеря? — попита Ливингстън учтиво. — Сигурен съм, че дотогава Нийл ще е по- добре и ще ви разкаже какви ли не истории.
— Не, благодаря — отвърна Малкълм и стана. — Трябва да тръгвам. Чакат ме.
Когато стигна до вратата, той спря и се обърна към тримата роднини, които стояха замръзнали като на снимка.
— Ако не се видим повече, сбогом и благодаря за помощта ви.
След като Малкълм излезе и затвори вратата, Дейв Ливингстън взе недокоснатата чаша с кафе, която Фран Робинсън беше наляла за Малкълм. Отиде до умивалника и изля съдържанието й, докато гледаше как джипът потегля. Когато той изчезна зад завоя, Ливингстън се обърна към двете жени. Усмивката му се превърна в гримаса, той вдигна ръката си и запрати чашата в стената.
Малкълм погледна часовника си. Беше девет минути след полунощ. Във въздуха още се усещаше дневната топлина. Радваше се, че под якето не си сложи по-топла дреха. Беше твърде късно, за да съжалява, че е там, където е, така че се опита да се забавлява, като търси добрите страни на това изпитание.
Малкълм облегна глава на покрива. Небето над него беше пълно със звезди. Не си спомняше да е виждал толкова много и толкова ярки. Поне не от дете. Погледна в другия край на покрива, където беше залегнал Чоу. Скоро щеше да стане време да го смени. Мина му през ум, че би могъл да се опита да го хвърли долу в тъмнината, но знаеше чие тяло ще излети от високия четири етажа и половина покрив, ако прояви такава глупост. Освен това, помисли си той, вече е твърде късно за такова нещо.
Намираха се на покрива на съда. Оттам се виждаше почти целият град. Вляво от тях, на същата страна на улицата, се намираше библиотеката, а вдясно, на върха на възвишението, имаше запустяла къща. Мотелът на Малкълм беше на отсрещната страна на улицата. Рецепцията и стълбите, водещи към стаята му, се виждаха ясно.
Малкълм и Чоу проникнаха в сградата на съда почти веднага след като се върнаха в Шелби. В неделя в сградата нямаше никой. Чоу отключи външната врата и вратата към тавана за съвсем малко време. Малкълм беше сигурен, че увереността на китаеца е резултат на предварително проучване. Това беше в стила му —
