— КИТИ, ЗНАЕШ ЛИ ДА ИГРАЕШ ШАХ? НЕ, НЕ СЕ УСМИХВАЙ, МИЛА, ПИТАМ ТЕ СЕРИОЗНО. ЗАЩОТО, КОГАТО ПРЕДИ МАЛКО ИГРАЕХМЕ, ТИ ГЛЕДАШЕ СЯКАШ РАЗБИРАШЕ, А КОГАТО КАЗАХ: ШАХ, ТИ ИЗМЪРКА! Е, ТОВА БЕШЕ ХУБАВА ПАРТИЯ, КИТИ, И БИХ МОГЛА ДА ПОБЕДЯ, АКО НЕ БЕШЕ ТОЗИ ОТВРАТИТЕЛЕН ОФИЦЕР, КОЙТО СЕ ПРОМУШИ МЕЖДУ ФИГУРИТЕ МИ.
— Сега всичко си застана на мястото — започна Чоу, когато излязоха от Шелби. — Трябваше да изчакам и да видя кой ще дойде да се интересува от теб, за да разбера каква е връзката между Крумин- Ливингстън и двете семейства от Уитлаш. Ако Крумин беше дошъл сам, нямаше да мога да разбера, без да го разпитам. Понеже той изпрати представители и от двете семейства, сигурен съм, че теорията ми е била правилна.
За Крумин чухме най-напред малко след Втората световна война. Тогава той беше нещо като легенда в отбрани военни кръгове и затова научихме за него. Един от по-интелигентните ни дипломати разговарял за войната със свой съветски колега късно една нощ и руснакът му казал за Крумин. Нашият дипломат проявил съобразителност и веднага след това записал всичко.
Крумин бил съвсем млад партизанин и провеждал много акции в тила на нацистите. Преди още да навърши двадесет, той се издигнал много високо във военната йерархия. Възрастта и талантът му помогнали да избегне последвалите чистки и в края на краищата той се прехвърлил в цивилното разузнаване, където обучавал агенти за нелегални акции, бойни действия, тактика и преминаване на граници.
Представил се много добре, запознал се с когото трябва и стоял настрана от вътрешнопартийните борби. След това чухме за него от младите хора, които изпращахме в Съветския съюз на обучение в началото на петдесетте. Сигурно си спомняш, че тогава отношенията ни бяха много по-добри. Нашите хора разказваха как Крумин искал да „засее“ Запада с многобройни бойци от „петата колона“. В онези дни както Западът, така и Изтокът смятаха, че конвенционалната война между тях никак не е изключена.
Атомното въоръжаване, стратегическите промени и вътрешните проблеми сега направиха излишни тези планове за конвенционална война. Битката не се осъществи.
Когато неприятностите между СССР и Китай прераснаха в нещо повече от философски спорове, един от проблемите стана земята. И двете страни имат претенции за земи по общата им граница. И двете страни са разположили войски по тази граница, което е доста странно за приятели.
И така, през 1974 година започна този шпионски бум, за който споменах.
Крумин не само е обучавал някои от нашите хора. Той е подбрал най-податливите от тях и ги изпратил при нас като предатели. Но целта му не е била да получава само информация. Той е подбирал селяни от северните провинции, които по исторически причини никога не са били особено привързани към властта в Пекин, и ги е изпращал обратно, като „семена“, в случай че между двете страни избухне война. Те са били готвени за терористи в нашия тил.
Сега вече сме идентифицирали почти всички, които са били вербувани от него. Когато се наложи, ще ги неутрализираме и няма да ни пречат. Но искаме да сме сигурни, че сме заловили всички. Ето затова ни е Крумин.
Разбира се, ти си се досетил за Робинсън и Кинсайд. Тази история няма нищо общо с ракетите. Тя засяга границите. Спомни си, в СССР навремето са считали нахлуването през Канада за добра военна стратегия. Добави и идеята на Крумин за „петата колона“, и всичко си застава на мястото.
Но както често се случва, вашите хора не могат да видят гората, а виждат дърветата. И при смъртта на вашия агент са си мислили за ракети, а не за граници.
Не мисля, че теорията за „семената“ тук е приложена в чист вид, но може да се приеме, че двете семейства са руски агенти, доведени тук преди години, за да действат, когато от тях има нужда.
И това не е първата операция на Крумин в този район. През 1965 година един сантиментален канадец на име Джордж Спенсър се предава на властите като руски шпионин. Умирал от рак и решил, че няма какво друго да направи. Той бил дребна риба и всъщност не бил направил кой знае какво. Една от задачите, поставени му от Москва, била да намери десет ферми, обявени за продан в Британска Колумбия, близо до американската граница. Той не успял да изпълни тази задача.
— Но Робинсън и Кинсайд са тук от петдесетте години — прекъсна го Малкълм.
— Да — каза Чоу. — Предполагам, че са били от първите. Представи си само — цял град агенти! Предполагам, че когато стратегията и тактиката на студената война са се променили, Крумин е решил да се хване за това малко селце, а може би и за други подобни и да разработва идеята си. От такава операция не може да се получи информация, но пък тя би осигурила отлични условия за прехвърляне на войски и товари. Когато правителството ви е решило да разположи тук ракетите, сигурен съм, че Крумин е подскачал от радост.
— И какво ще правим? — попита Малкълм, след като се отклони от главния път.
— Какво ще правим? Ще неутрализираме нашия приятел Крумин. Ще прекратим операцията му. Това ще е услуга на страната ти, за която няма нужда да ми благодариш. Това просто е единственият начин да се добера до него.
— Какво искаш да кажеш с това „ще го неутрализираме“? — попита Малкълм тихо. Надяваше се да чуе отговор, който му харесва и на който можеше да повярва.
— Именно това. Знам какво те тревожи. Повярвай ми, трябваше да убия онези двамата. Може да се наложи да ликвидираме още един или двама от групата му. Зависи как ще се отбраняват. Мисля, че ще можем да се справим с минимални жертви от тяхна страна и никакви от наша.
— Без „ексцеси“.
— Разбира се, че без. И съвсем скоро ти ще можеш да отидеш при своя мъдър шеф и да му кажеш малкото, което знаеш за Шийла и мен. Когато се добереш до него, аз и Шийла ще сме в безопасност.
Малкълм не каза нищо. От време на време поглеждаше фаровете на колата зад тях в страничното огледало.
Спряха на три мили от Уитлаш, зад едно малко възвишение, така че да не могат да ги виждат оттам. Те слязоха от джипа и Шийла дойде при тях. Тя погледна за миг Малкълм, без да каже нищо. Той се опита да й се усмихне, но не успя да събере сили. Чоу пое тежката чанта, която тя донесе от колата, и я отвори.
— Не ми се вярва да са поставили пост — каза Чоу и започна да разглежда инструментите си. — Най- много ме тревожи кучето на Робинсън. По-вероятно е да са го пуснали вън. Духа лек западен вятър и ще се приближим от запад. Ще водя аз. Взех едно от саката на убитите. Кучето ще се обърка от миризмите и няма да залае веднага. Ще дойде най-напред да види.
Обзалагам се, че всички ще са в една от къщите, вероятно тази на Робинсън. Най-напред ще проверим тази, която изглежда най-спокойна, после ще продължим. Съмнявам се, че глухият старец ще ни чуе, но за всеки случай ще прережем и неговия телефонен кабел.
Аз и ти, Малкълм, ще влизаме в къщите, а Шийла ще стои отвън, докато не я повикам. Ще ни прикрива и ще ни помага при нужда. Трябва да овладеем положението бързо и решително. Знам, че не искаш да им направим нищо лошо, но не се колебай да стреляш по някой, ако трябва. Освен Крумин. Него ще оставиш на мен. Ако умре, няма да научим нищо.
Чоу подаде на Шийла късо дебело оръжие. Малкълм го разпозна. Беше израелски автомат „Узи“ — един от най-смъртоносните. Тя също така качи на гърба си издута раница. Чоу подаде на Малкълм още един револвер. Той го погледна въпросително.
— Вземи го, няма да имаш време да Зареждаш, ако играта загрубее.
За да пресекат полето, им трябваха двадесет и пет минути. Чоу махна на Малкълм и Шийла да спрат и продължи сам. Малкълм видя как завинтва заглуши-тел към цевта на пистолета си.
Малкълм понечи да каже нещо на Шийла, но тя сложи ръка върху устата му. Той кимна, но взе ръката й и я стисна. Тя не се опита да я измъкне.
Чоу се върна след десет минути. Той вдигна палец в знак, че всичко е наред, и влязоха в селцето.
Най-напред отидоха до къщата на стареца Гордън. Малкълм вдигна Шийла и тя сряза телефонния кабел. Къщата на стареца беше в западния край на улицата. Тази на Кинсайд — в източния. Всичките й прозорци бяха тъмни. Прозорците на Робинсън светеха. Промъкнаха се покрай някакви складови постройки и навеси и стигнаха до задния вход на къщата на Кинсайд. Чоу се усмихна на Малкълм и двамата влязоха вътре.
