Късно следобед Нурич нареди на жената да се облече. Тя безмълвно се подчини. Когато се приготви, той я изведе навън, за да се „разходят“ под ръка в двора на мотела. Той забеляза, че управителят ги наблюдава. След като Нурич показа, че жената все още е с него, той я върна в стаята и отново я накара да се разхожда гола.
Малко след залез-слънце Нурич приготви вечеря. Той изяде няколко захарни пръчици и най-калоричната порция от бакалничката. С вечерята изпи чаша кафе и остави кафеника топъл, за да може да изпие още едно непосредствено преди да тръгне. Остави голата си пленничка да вечеря и я накара да изпие останалите десет бири. Едва беше изпила предишните три, но всеки път, когато престанеше или започнеше да се олюлява, той прокарваше ръка по тялото й. Тя надаваше безгласен вик и продължаваше да пие. Нурич я занесе до леглото. Сложи върху очите й памучни тампони и ги залепи с лейкопласт, който омота около главата й. Отново я завърза за четирите ъгъла на леглото и метна отгоре й чаршаф. Реши да не й запушва устата. Можеше да се задуши. При всички случаи тя нямаше да се събуди преди обед на следващия ден. Също така не му се вярваше да се разпищи за помощ. Както е със завързани очи, гола и завързана, тя нямаше да има представа къде е той. Дори когато разбереше, че него го няма, страхът и срамът щяха да държат устата й затворена. Беше сигурен, че никой няма да я намери, докато любопитството на управителя не надделее, а това щеше да стане след два дни. Тя щеше да ги преживее. На полицията щеше да опише луд човек, а не шпионин. Ако американците знаеха за него, нямаше да обърнат внимание на разказа й. Ако не знаеха, тя щеше да ги заблуди. Не рискуваше нищо, като я оставяше жива.
Нурич погледна още веднъж картите, които беше наизустил, и премисли плана си с всички възможни отклонения. Когато свърши, погледна часовника си. Беше девет часът. Облече си маскировъчния костюм, после обикновените си дрехи. Лицето си щеше да почерни, когато наближи мястото. Внимателно отдели двете захарни пръчици, които щеше да изяде с последното кафе, преди да тръгне в полунощ. След това легна на другото легло, нави будилника за всеки случай, затвори очи, застави ума си да се освободи от всякакви мисли и се опита да се отпусне.
Чоу ги предупреди за идването си в стаята им в мотела пет минути преди това. Дори и да забеляза някаква разлика в поведението им, не го показа с нищо. Единствената грижа, която сподели на глас, беше, че присъствието на двама души от жълтата раса в този район може да предизвика подозрения. Малкълм се опита незабелязано да подсили опасенията му, за да го накара да си тръгне по-бързо.
Новината за бягството на „Розата“ възбуди Чоу до крайност. Той крачеше из стаята и внимателно съставяше планове за действие. Също така информацията за Робинсън и Кинсайд го беше заинтригувала много. Малкълм дори си помисли, че тя го вълнува повече, отколкото новината за бягството на „Розата“. Но Чоу се владееш прекалено добре и Малкълм не можеше да разгадае мислите му.
Тръгна си след два часа. Не им каза къде отива, но им даде да разберат, че няма да се връща в Канада и че ще бъде наблизо. Нареди им да му се обадят по радиото веднага щом чуят нещо. Каквото и да е, наблегна той.
— Какво ще правим? — попита Шийла, след като Чоу си тръгна.
— Какво можем да направим? — отвърна Малкълм. — Ще седим и ще чакаме.
Капитан Теди Роу и хората му бяха прекарали няколко смени в очакване. Те чакаха през студените и през топлите дни, докато духаше вятър, докато валеше дъждът в четвъртък, през дългите нощи. Капитан Роу не се интересуваше колко дълго ще се наложи да чакат. Той щеше да се подчини на заповедта, докато щракнеше капанът или докато му наредят да се върне. Щеше да държи хората си в готовност, защото тази задача беше много важна за него.
Първите две години от службата си капитан Роу беше прекарал в 5-и корпус на специалните сили, базиран в Нха Транг, Виетнам. Беше му харесала тази служба. През онези дни, а и през цялата война в Югоизточна Азия специалните сили се управляваха от ЦРУ или както той и колегите му от управлението, го наричаха — „Фирмата“. Капитан Роу си спомняше с любов дните, когато от името на Фирмата беше организирал отряди от местни наемници, за да провеждат „активни антитерористични акции“ в селцата. От 1966 година той с радост беше изпълнявал задачите на Фирмата в Азия, Латинска Америка, Африка, дори в Близкия изток. До последната му операция.
Тя беше сравнително обикновена. Една не много активна и малка палестинска терористична група бавно беше започнала да набира сили. В момента тя застрашаваше израелско-арабското примирие, но освен това заплашваше да обърне количката на друга палестинска група, с която ЦРУ беше установило някакви връзки.
Задачата на Роу беше проста. Новата група се въртеше около лидера си и се състоеше от около дузина въоръжени мъже, но популярността й в лагерите нарастваше все повече и повече. Роу трябваше да взриви бомба в дома на лидера и да го направи така, сякаш експлозията е нещастен случай, предизвикан от невнимателно боравене с оръжие. Такива неща се случваха непрекъснато и такова обяснение щеше да изглежда правдоподобно.
Роу и хората му — експерти по взривни устройства — една нощ нахлуха в недобре охраняваната къща на лидера, поставиха бомбите и се изтеглиха без никакви инциденти. Къщата беше взривена според плана, но за лош късмет един човек от охраната оживя и умря четири дни по-късно в болница за бежанци. За щастие, той не дойде в съзнание, но Роу и началниците му през тези четири дни бяха изпълнени с ужас.
Тази беше последната му мисия. Този път капитан Роу не искаше никакви грешки. Всичките му хора бяха ветерани от Виетнам и всичките бяха участвали в подобни задачи преди. Той ги разпредели по хълмовете около деветнадестте ракетни площадки, които Кевин и Възрастния смятаха за потенциална цел. Самият той беше установил командния си пункт и държеше резервите си недалеч от площадката, където бе умрял Паркинс. Луната залезе. Хората му не се виждаха на повече от два метра. Залегнали, те наблюдаваха тихо с маскировъчните униформи и боядисани лица. Във всяка група имаше по един човек, който следеше специални сензорни устройства, стратегически разпръснати в района. Тези устройства бяха разработени за война в джунглите на Югоизточна Азия и реагираха на топлина и звук. За жалост, те не различаваха животни и хора, врагове и приятели. Капитанът се доверяваше съвсем малко на техниката и предпочиташе да постави наблюдателни постове.
Той се радваше, че е поел по-лекото нощно дежурство. През деня основният проблем беше, че хората трябваше да имат вид, че си играят на войници. Освен това той беше убеден, че ако нещо стане, то ще е нощем. Беше заповядано да спре саботьор и той смяташе да го направи — без никакви пропуски този път.
Всичките му хора бяха екипирани с малки радиостанции със слушалки, специално разработени за тайните служби. Хората му трябваше да бъдат в постоянна връзка с него, но не можеха да си позволят разговорите им да кънтят в нощната тишина.
Повикването дойде в 3,00 часа.
— „Лисица4“ вика „Лисица“ — чу капитанът в слушалките си. Заместникът му леко го докосна по рамото, в случай че не е чул. Капитанът стисна ръката му и прошепна в микрофона:
— Тук „Лисица“, слушам ви.
— Южно от номер едно има нещо. Не можем да видим все още. Край.
— Разбрано. Дръжте ме в течение. „Лисица“ до всички! Внимание!
Техникът до капитан Роу го бутна:
— Ние също го засичаме, сър. Между „Лисица4“ и него има възвишение и затова не го виждат.
— Дайте ми бинокъла — нареди Роу.
Инфрачервеното оптическо устройство беше една от вещите, които ценеше. Той бавно огледа района около ракетната площадка, където беше умрял Паркинс. Блясъкът от осветлението на самата площадка влошаваше видимостта му, но това не го тревожеше особено. Това място наблюдаваше „Лисица7“.
Роу нямаше да го види, ако той не беше помръднал точно когато зрителното поле на бинокъла му се плъзгаше оттам. Намести фокуса и се вгледа. Видя ръка и нещо подобно на кутия. Когато фигурата се размърда отново, той различи очертанията на човек. Цветовото изкривяване на инфрачервения бинокъл не му попречи да различи маскировъчните му дрехи. Той разгледа кратко фигурата и подаде бинокъла на помощника си. Когато шепнеше в микрофона, той се усмихваше.
— „Лисица“ вика всички! Потвърждавам неприятел на сто метра южно от номер едно. Източно от
