хребета, на около двадесет метра от оврага. 7, 8 и 9, прекъснете пътя му за отстъпление. 3 и 10, дръжте западния фланг. 11 и 4, дръжте изток. 14, заеми позиция на север от площадката. Стойте настрана от светлината. Така ще му попречите да се приближи. Аз отивам откъм източната страна на площадката, а 5 откъм западната. 2 остава в командния център за координация. След две минути по местата. Задържане по мой сигнал. Тръгвай!
Нурич беше скрил колата зад купчина чакъл за поддръжка на пътя, на едно място, където черен път пресичаше шосе номер 2. Реши, че никой не би я забелязал там в два и тридесет след полунощ. Той съблече горните си дрехи, намаза лицето си и си сложи тъмни маскировъчни ръкавици. След това провери още веднъж оборудването и премина двете мили, които го деляха от ракетната площадка. Последната четвърт миля измина пълзешком, като се възползваше от всички естествени прикрития. Съветските експерти нямаха единно мнение по въпроса колко телевизионни камери се използват за охрана на тези силози. Нурич не желаеше да се показва на мониторите на охраната.
Началниците му бяха казали, че е достатъчно да се приближи на половин миля, но също така бяха подчертали, че резултатите са по-добри от по-близко разстояние. Той допълзя на сто метра и включи устройството. Пет минути по-късно започна да свети червената лампичка, която означаваше край на записа. Нурич сложи на гърба си тежката раница и запълзя обратно. Беше изминал едва двадесетина крачки, когато го осветиха с прожектор. Ярката светлина моментално го заслепи. Но преди да утихне викът:
— Стой! Изправи се с ръце на главата! — Нурич вече беше свалил устройството от гърба си, беше извадил пистолета си, калибър „45“, и се изтърколи вляво. Изстреля светкавично два куршума. Вторият разби стъклото и угаси прожектора. Тежкият куршум проби ламарината и разкъса ръката на невнимателния войник, който беше забравил, че трябва да стои настрана от светлината, която му е в ръцете. Заповедта на капитан Роу беше да се направи всичко възможно, за да се залови саботьорът. Не стреляше дори след като той рани един от хората му. Надяваше се да го хване жив. Извика му още веднъж да се предаде.
Нурич още не знаеше, че е попаднал на засада. Реши, че случайно го в заловил някой от редовните патрули. Знаеше, че е ранил един, и не би трябвало патрулът да е повече от трима души. Трябваше да убие другите двама, преди да успеят да се обадят за помощ. Придърпа устройството към себе си и натисна бутона за самоунищожаване. Изтъркаля се встрани точно когато капитан Роу го подкани да се предаде за втори път.
Една от лъжите, които бяха наговорили на Нурич началниците му от КГБ, беше за устройството за самоунищожаване. Бяха му казали, че то действа с две минути закъснение — достатъчно време, за да го включиш, да се убедиш, че работи, и да избягаш от взрива. Всъщност закъснението беше само десет секунди — достатъчно време, за да поправи грешката си, ако го включи, без да иска. При даден контакт устройството започваше тихо да бръмчи и техниците му бяха казали, че може да го изключи до двайсетата секунда. Всичко това идеално отговаряше на целите на Рижов. Ако се наложеше Нурич да унищожи устройството, нямаше причина защо край нея да не бъде намерен и труп.
Но Нурич не се забави дори десет секунди. Когато взривът разкъса устройството, така че възстановяването му да бъде невъзможно, той вече беше на близо седем метра. Експлозията го отхвърли дори още по-далеч. Няколко парчета метал се забиха в крака му, но не беше сериозно ранен.
Взривът изненада капитан Роу. Той нямаше представа какво избухна, но реши, че е някаква граната. Това означаваше, че противникът им е тежко въоръжен, решителен и много опасен. Също така означаваше, че той няма защо повече да се въздържа от действия спрямо саботьора. Не без удоволствие той нареди на хората си да стрелят.
Куршумите от автомат „М16“ пробиват дебелата ламарина на кутия за амуниции без никакви проблеми. Изстрелите от трите автомата на хората на капитан Роу направиха Нурич на пихтия. Той умря, преди да разбере какво му се е случило.
Капитан Роу разгледа, безформения труп на тревата пред него. В светлината на фенерчетата им той изглеждаше нереален. Помощникът му, който може би почувства съжалението на шефа си, че не го е заловил жив, се опита да го успокои:
— Нямахте избор, сър. Трябваше да стреляме.
Капитан Роу погледна помощника си озадачено. Той кимна на сержанта с радиостанцията за връзка с „Малмстром“ да му даде микрофона. Преди да предаде съобщението в базата, той каза:
— Но, разбира се, лейтенант. Знам това.
Капитан Роу така и не разбра защо помощникът му е толкова загрижен — в края на краищата планът им бе успял.
— НО ТЯ E ОЦВЕТЕНА КАТО ГОЛЯМА ШАХМАТНА ДЪСКА! — КАЗА АЛИСА НАКРАЯ. — НЯКЪДЕ ТУК БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ ДВИЖАТ ФИГУРИ… ЕТО. НАИСТИНА! — ДОБАВИ ТЯ С РАДОСТЕН ГЛАС И СЪРЦЕТО Й ЗАПОЧНА ДА БИЕ БЪРЗО. — ТУК СЕ ИГРАЕ ЕДНА ГОЛЯМА ПАРТИЯ ШАХ… ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ. Е, АКО ТОВА Е СВЕТЪТ. НАЛИ? О, КОЛКО Е ЗАБАВНО! КАК МИ СЕ ИСКА ДА БЯХ ЕДНА ОТ ТЯХ! НЕ БИХ ИМАЛА НИЩО ПРОТИВ ДА СЪМ ПЕШКА, САМО ДА МОЖЕХ ДА ИГРАЯ И АЗ. МАКАР ЧЕ, РАЗБИРА СЕ, НАЙ-ДОБРЕ Е ДА СЪМ ЦАРИЦА!
В събота сутринта телефонът разбуди Малкълм в 7, 14. Острият звън го стресна и той събори очилата си от нощното шкафче, когато пипнешком се мъчеше да вдигне слушалката. Той изруга, вдигна очилата си и се обади.
— Кондор? — попита гласът хладно.
— Да — отвърна Малкълм. Той погледна през рамото си. Шийла лежеше до него и гледаше неподвижно тавана. Той протегна ръката си към нея. Без да го погледне, тя извади своята над завивката и намери неговата. Той хвана слушалката така, че тя да може да чува.
— Обажда се Карл. Рано тази сутрин предотвратихме съветска операция срещу ракетната площадка. „Розата“ е мъртъв. Единственото нещо, което не е приключило, е твоето изследване. Сложи му точка в понеделник, сбогувай се с града и върни джипа в базата. Там те очаква заповед за пътуване.
— Разбирам — каза Малкълм, след като Карл замълча.
— Получих инструкции да те информирам, че сме доволни от работата ти. Макар че от нея не получихме никакви конкретни резултати, ти беше важен елемент от операцията.
Малкълм не отговори и това раздразни Карл.
— Между другото — продължи той, без да скрива подигравателната нотка в гласа си, — информацията за тези хора се получи преди около час. Очевидно си ни дал погрешни данни, защото властите в районите, от които според теб са се преселили, нямат никакви данни за тях.
— Съжалявам, ако съм допуснал грешка. — Малкълм внимателно контролираше гласа си.
— Хм. Няма нужда да ни се обаждаш, докато не стигнеш „Малмстром“. Операцията е прекратена.
Малкълм бавно затвори телефона и погледна Шийла. Тя продължаваше да фиксира тавана.
— Чу ли? — попита той. Тя бавно кимна.
— Според мен Карл греши. Тук определено нещо не е наред, но ми се струва, че е по-добре да се обадиш на Чоу. Той ще иска да знае какво е станало и освен това имам нужда от помощта му.
Шийла бавно се обърна към него. Тя поклати отрицателно глава.
Той се намръщи.
— Какво значи това? — Той се приближи до нея и нежно докосна лицето й. — Рано или късно ще трябва да му се обадим, знаеш това.
Малкълм усети как една сълза потече по ръката му. Шийла го прегърна и го накара да легне.
— По-късно — прошепна тя с болка. — Ще му се обадим по-късно. Все едно е, но ще бъде твърде късно за всичко останало, ако му се обадим сега. По-късно. Сега ме прегърни.
— И не ти казаха нищо повече? — попита Чоу, докато крачеше из стаята. Нищо повече за този човек? — Чоу посочи снимката на „Розата“, която Възрастния беше изпратил на Малкълм преди четири дни.
— Нищо повече от това, което са открили или по-скоро не са открили за Робинсън и Кинсайд.
