Малкълм нямаше представа колко време са лежали така. Най-накрая тя престана да плаче, но все още се притискаше безмълвно към него. Когато тя се успокои напълно и сълзите й престанаха да мокрят ръката му, той внимателно обърна лицето й към себе си и я погледна в очите.
— Глупак! — прошепна тя. — Глупак! Можех да те убия! Можех да те нараня много лошо!
— Но не го направи — отвърна Малкълм също шепнешком, без видима причина. — Не го направи. Вместо това започна да плачеш.
Шийла прехапа долната си устна, сякаш щеше да заплаче отново. Малкълм нежно я докосна по бузата и тя престана. След това той бавно се приближи до нея и я целуна. Когато отвори отново очи, тя все още го гледаше втренчено. Целуна я още веднъж, леко, нежно и опря лице в нейното. Тя се поколеба за миг, после го притисна към себе си. След миг я целуна пак и този път тя отвърна на нежността му. Устните й бавно се разтвориха и Малкълм чу как дишането й се учестява. Усещаше с устни соления вкус на сълзите й, а ноздрите му се пълнеха със сладко-киселия дъх на пот. Целунаха се пак, после още веднъж, този път по- дълбоко. Тя прокара ръка през косата му, а неговата бавно се сви около твърдата й гърда.
Тя се изправи. Ръцете й се раздвижиха бързо и след миг блузата и сутиенът бяха на пода. След секунди при тях отидоха панталоните, бикините, чорапите. Малкълм едва беше успял да свали ризата си и да разкопчее панталона си, когато тя се обърна отново към него. Ръцете й заиграха по тялото му, целувките й покриваха лицето му. Той нежно стисна твърдата плът на гърдите й, почувства как зърната им се изправят. Ръката му се спусна надолу по корема й, докато не я обхвана между краката. Тя трескаво го досъблече и преди той да се осъзнае, го възседна. Разкрачи се над него и започна да се движи, движи, движи… след това той престана да разбира какво става, докато не свършиха.
Любиха се още веднъж, след около час, този път по-бавно и по-внимателно.
— А сега какво ще правим? — попита тя. Главата й беше на рамото му.
— Не знам — отвърна Малкълм замислен.
— Аз знам едно — каза тя след известно време. Тя стана и му се усмихна почти със съжаление. Той я погали по косата. — Трябва да се свържа с Чоу. И ще трябва да му кажа, че руснакът е изчезнал.
Малкълм я изгледа в продължение на няколко секунди и каза:
— Предполагам, че трябва да го направиш. Шийла целуна ръката му нежно и понечи да стане от леглото. Той я задържа. Тя се обърна към него и той попита:
— Ами това?
— Не знам — отвърна тя. — В момента… то е факт. И независимо дали ни харесва, или не, нещата не са се променили.
Малкълм я пусна. Остана неподвижен, докато тя разговаряше с Чоу на китайски. Малкълм не мислеше. Нямаше представа какво казва тя. Когато се върна при него, тя му каза, че Чоу е наредил да продължават както досега. Той смятал, че би било най-добре да правят каквото е наредил Карл.
— Също така каза — продължи Шийла, — че може да дойде да ни види. Не каза, че ще го направи със сигурност, защото иска да ни държи в напрежение. Добра тактика. Заинтересува се от разкритията ни за Робинсън и Кинсайд, но мисли, че е рано да се намесваме. Трябва да чакаме.
В момента Малкълм малко се интересуваше какво смята да прави Чоу с операцията. Само една мисъл се въртеше в главата му.
— Каза ли му за нас? За това?
Шийла го погледна, сякаш отново щеше да се разплаче. Прехапа устна и поклати трескаво глава:
— Не му казах! Не. О, Малкълм, не му казах, а… — тя замълча и се усмихна горчиво — … а бях длъжна. Бях длъжна!
Малкълм я притегли до себе си мълчаливо.
Дъждът не спря да удря по прозорците цяла нощ.
ЧЕРВЕНАТА ЦАРИЦА ВЪОБЩЕ НЕ СЕ ВЪЗПРОТИВИ-САМО ЛИЦЕТО Й СТАНА МНОГО МАЛКО, А ОЧИТЕ ГОЛЕМИ И ЗЕЛЕНИ. АЛИСА ПРОДЪЛЖИ ДА Я ДРУСА, ТЯ СТАВАШЕ ВСЕ ПО-МАЛКА… И ПО-ДЕБЕЛА… И ПО- МЕКА… И ПО-ЗАКРЪГЛЕНА… И…
— Досега не сме чули нищо. Полицията в Северна Дакота и Монтана има заповед да го открие и наблюдава като заподозрян в кражба. Някой от тях може да се направи на герой и да ни го доведе, но изрично подчертах, че искаме само да го открият и че ние ще го поемем след това. Навсякъде в района около ракетите е пълно с агенти и полицаите предупреждават местните хотели и мотели да съобщават за всеки подозрителен сам мъж — Кевин замълча. Възрастният човек още не беше преглътнал изпускането на „Розата“ и това го тревожеше.
— Как точно ви се изплъзна? — в гласа на Възрастния сякаш нямаше злоба.
— Много просто — отвърна Кевин. — Подготвяше се за това още откакто излезе от Чикаго. Накара ни да свикнем на спиранията му по крайпътните заведения и места за почивка. Това му е дало възможност да види кой кара по пътя след него и да подготви смяната на колата. След като се обади на Удуърд, „Розата“ спря на първия паркинг, на който е имало само една друга кола. Докато сме гледали на радарите, че колата му стои на едно място, той вече е бил принудил собствениците на колата — някаква възрастна двойка — да му я дадат. За секунди са прехвърлили багажа му и са потеглили заедно. Ние в това време следяхме какво става с неговата кола.
Между другото отвлеченият старец смята, че в една от чантите му е имало някакво устройство. Накарал го да я носи много внимателно и му се сторило не че нещо било сложено в нея, а по-скоро тя била направена специално за нещо.
След като накарал стареца да го вози около петнадесет мили, „Розата“ му казал да отбие в един черен път. Завързал ги с лейкопласт от собствената им аптечка и ги зарязал в едно дере. Цял час минал, докато успели да се освободят, и още половин, докато ги намерили хора. Полицията има описанието на откраднатата кола, но предполагам, че вече я е сменил.
Изхвърлил е старците малко на юг от Андъруд. На две мили оттам се пресичат четири магистрали. Би могъл да тръгне по всяка от тях, а и плетеницата от малки шосета никак не ни помага.
Струва ми се, че се насочва към ракетната площадка, където умря Паркинс. Проверяваме всички възможни пътища, водещи натам, но надеждите ми не са особено големи. Това е огромна площ. Ако остане в района, ще го заловим, но се боя, че ще приключи операцията си и ще изчезне. Ядосан съм, тревожа се и се чувствам глупак през цялото време. И ужасно съжалявам.
— Кевин — успокои го твърдо Възрастния. — Не обвинявай себе си. Задачата ти беше много трудна, а „Розата“ очевидно е много добър. Може би, ако имахме късмет и бяхме действали по друг начин, това нямаше да се случи, но сега вече е безполезно да се оплакваме за станалото.
Освен това, все още не сме се провалили. Сигурен съм, че „Розата“ не е приключил мисията си. Чувствам го с костите си. И ми се струва, че сега трябва да концентрираме усилията си, за да му попречим.
Нека местната полиция действа, както си наредил. Но след като открият „Розата“, искам ти и нашите хора да го неутрализирате. Ако можеш да уредиш нещата така, че преди да попадне в ръцете на ФБР, да остане при нас два или три часа, все още имаме шанс да спечелим играта.
— Разбирам, сър.
— Не се и съмнявам. За всеки случай, ако успеем да се справим със ситуацията, изпращам доктор Лофтс в базата „Малмстром“. С любезното съдействие на генерала той трябва да стигне при „Розата“ с хеликоптер до един час, ако бъде заловен някъде около ракетите. Ако не, ти би ли могъл да го транспортираш на някое по-подходящо за разпит място?
— Мисля, че да, сър. Хората от ФБР тук са много услужливи. Официално ми казаха, че не биха искали да пропуснат съдебен процес срещу него заради някакви оперативни съображения, но всъщност ми подсказаха, че пет пари не дават дали ще бъде съден или не. Шефовете им във Вашингтон искат вестниците да ги похвалят, а служителите долу искат добре да му насинят задника, защото ги направи смешни.
— Не се тревожи за Вашингтон. Мисля, че мога да се погрижа за това. В края на краищата ние им дадохме шофьора и тази жена от Ню Йорк, нали? Какво още искат? А между другото, Кевин, съобщиха ли ти,
