изрече забележката, подслушана от Ирод. Кочияшът повторил точните думи на Ирод, а освобожденецът ги казал на Тиберий. Тиберий помислил малко, после изпратил освобожденеца обратно в тъмницата с наставления какво точно да каже кочияшът, когато го изправят пред съда. Освобожденецът го накарал да запамети думите и да ги повтори след него, а сетне му дал да разбере, че ако ги изрече както трябва, ще бъде пуснат на свобода и ще получи паричен подарък.
И тъй, процесът се състоял на самия хиподрум. Тиберий запитал кочияша дали се признава за виновен, че е откраднал завивките. Оня заявил, че не се признава за виновен, защото Ирод му ги подарил, а после се разкаял за щедростта си. Тук Ирод се опитал да прекъсне показанията с възмутени възклицания за неговата неблагодарност и лъжливост, но Тиберий го помолил да замълчи и запитал кочияша:
— Какво друго имаш да кажеш в своя защита?
Кочияшът отвърнал:
— Но дори и да бях откраднал тези завивки, това щеше да бъде простимо деяние. Защото господарят ми е предател. Един следобед, малко преди да ме арестуват, аз управлявах колата в посока към Капуа, а в нея, седнали зад мен, бяха твоят внук — принцът, и моят господар — Ирод Агрипа. Господарят каза: „Ах, само да настъпи денят, когато старият воин най-сетне ще умре и ти ще бъдеш назован за негов приемник в монархията! Защото тогава малкият Гемел не ще е никаква пречка за тебе. Много лесно ще бъде да се отървем от него и скоро всички ще бъдем щастливи, а аз — най-много от всички.“
у Ирод бил толкова стреснат от тези показания, че в първия миг не могъл да каже нищо друго, освен че това е лъжа. Тиберий разпитал Калигула, а Калигула, който беше голям страхливец, погледнал разтревожено към Ирод за съвет, но като не получил, казал забързано, че ако Ирод е направил някаква подобна забележка, той не я бил чул. Спомнял си разходката с колата, денят бил много ветровит. Ако наистина бил чул подобни предателски думи, сигурно в никакъв случай нямало да ги остави да отминат, а щял да съобщи на своя император. Калигула беше много неверен към приятелите си, ако собственият му живот бе в опасност, и всякога се улавяше за най-малкия намек на Тиберий: дотолкова, щото се говореше за него, че никога не е имало по-добър роб на по-лош господар. Но Ирод се обадил смело:
— Ако синът ти, който седеше до мен, не е чул предателските думи срещу ти — а ничии уши не са по- остри от неговите, щом стане дума за предателство, — тогава още по-малко ще ги е чул кочияшът, както седеше с гръб към нас.
Но Тиберий вече бил взел решение.
— Сложете белезниците на този човек! — наредил той на Макрон, а после казал на носачите си: — Продължавайте.
Те пристъпили напред, оставяйки Ирод, Антония, Макрон, Калигула, Гемел и другите да се взират един в друг, обзети от несигурност и изненада. Макрон не можал да разбере кому да сложи белезници, тъй че когато Тиберий, след като го пренесли из целия хиподрум, се върнал обратно на мястото на процеса, Макрон го запитал:
— Прости ме, Цезаре, но кой от тези мъже да арестувам?
Тиберий посочил към Ирод и казал:
— Този е човекът, за когото ти казах.
Ала Макрон, който много уважаваше Ирод и се надявал да промени решението на Тиберий, преструвайки се, че не го е разбрал, отново запитал:
— Не вярвам да имаш пред вид Ирод Агрипа, Цезаре, нали?
— Никого другиго освен него! — ревнал Тиберий. Ирод изтичал напред и почти легнал пред Тиберий. Не посмял да се просне на земята, защото знаеше колко мрази Тиберий да се отнасят с него като с източен монарх. Но прострял ръце жалостиво и заявил, че е най-верен слуга на Тиберий, напълно неспособен да позволи и най-невинната предателска мисъл да мине през ума му, камо ли да я изрече. Взел да припомня сладкодумно за дружбата си с покойния Тибериев син (жертва като самия него на неоснователни обвинения в измяна), чиято непоправима загуба не бил престанал да оплаква, и за изключителната чест, която Тиберий му оказал, назначавайки го за възпитател на своя внук. Но Тиберий му хвърлил един от ония свои студени, мрачни погледи и се присмял:
— Можеш да произнесеш тази реч в своя защита, благородни ми Сократе, когато определя датата на твоя процес. А после наредил на Макрон:
— Отведи го в оная тъмница. Може да използува веригата, освободена от този честен кочияш.
Ирод не продумал повече, само поблагодарил на майка ми за благородните й, но безполезни усилия. Отвели го в тъмницата с ръце, сключени зад гърба. Това беше място, където заблудени римски граждани, обжалвали пред Тиберий присъди, издадени им от по-низши съдебни инстанции, лежаха в очакване — наблъскани в мръсни килии, при лоша храна и без легла, — докато Тиберий намери време да разгледа техните дела. Някои престояваха там години наред.
Глава 4
Като го водели към портите на тъмницата, Ирод видял отпред един от гръцките роби на Калигула. Робът бил задъхан, сякаш е тичал, и в ръка държал кана за вода. „Сигурно Калигула го изпраща, зарадвал се Ирод, в знак, че все още ми е приятел, но не може открито да изяви приятелството си, от страх да не засегне Тиберий.“ Той подвикнал на момчето:
— Тавмасте, за бога, дай ми да пийна вода.
Било необичайно топло за септември и както ви казах, на обеда не поднесли почти никакво вино. Момчето приближило с готовност, като да му било наредено да стори това; Ирод, много окуражен, долепил устни до каната и я пресушил. Защото в нея имало вино, а не вода. Казал на роба:
— Ти заслужи благодарността на един жаден затворник и аз ти обещавам, като изляза оттук, щедро да ти се отплатя. Ще се погрижа господарят ти, който очевидно не е човек, гдето забравя приятелите си, да ти върне свободата веднага щом върне моята, а сетне ще ти дам доверена служба в моя дом.
Ирод успя да сдържи обещанието си и Тавмаст стана негов главен домоуправител. Той все още е жив по времето, когато пиша това, и служи на Иродовия син, макар самият Ирод да е мъртъв.
Когато въвели Ирод в тъмничния двор, бил часът за разходка, но имало строго нареждане затворниците да не разговарят помежду си без разрешението на тъмничаря. Всяка група от петима се пазела от тъмничар, който не ги изпускал из очи. Появата на Ирод извикала голямо вълнение сред тези отегчени и равнодушни хора, защото никога преди не били виждали сред тях източен принц, облечен в мантия от истински тирски пурпур. Той обаче не ги поздравил, а останал вгледан в далечния покрив на Тибериевата вила, сякаш се мъчел да разчете там каква ще бъде по нататъшната му съдба.
Сред затворниците имало един възрастен германски вожд, чиято история, изглежда, била следната. Бил офицер в германските помощни войски, командувани от Вар, когато Рим все още държеше провинциите отвъд Рейн, и получил римско гражданство като признание за бойните си заслуги. Когато Вар бе измамно обграден и армията му — избита от прочутия Херман, този вожд, макар да не бил (както твърдял) служил в армията на Херман и да не го бил подпомагал в замислите му, не сторил нищо, за да докаже неотстъпната си вярност към Рим, а станал главатар на родното си село. По време на войните, водени от брат ми Германик, той напуснал селото си с цялото си семейство и се оттеглил навътре в страната, за да се върне едва когато Германик беше повикан в Рим и опасността изглеждаше отминала. Но имал нещастието точно тогава да бъде пленен от римляните в един от набезите ни отвъд реката, които се организираха от време на време, за да се поддържа бойният дух на войската и да се напомня на германците, че рано или късно провинцията отново ще стане наша. Римският пълководец щял да остави да го пребият от бой като дезертьор, но германецът заявил, че не бил проявявал нелоялност към Рим и сега използувал правото си на римски гражданин да се жалва пред императора. (Междувременно обаче бил забравил да говори лагерния латински.) Та този човек помолил своя тъмничар, който поразбирал германски, да му разкаже нещо за тъжния, красив млад човек, който стоял под дървото. Кой бил той? Тъмничарят отвърнал, че е евреин и много видна личност в родината си. Германецът поискал разрешение да разговаря с Ирод, като казал, че за пръв път в живота си се среща с човек от еврейската раса, но бил чувал, че евреите не отстъпвали по ум или смелост дори на германците: от един евреин можело да се научи много. Додал, че и той бил видна личност в своята страна.
— То това място се превръща в нещо като университет — ухилил се тъмничарят. — Ако вие, двамата
