от Галилея и Гилеад били изобилни и Антипа, въпреки че бил стиснат към гостите си, обичал да пилее пари по скъпи предмети: събирал бойни доспехи, както римските богаташи събират статуи, картини и инкрустирани мебели. Но Ирод съзнавал, че подобно обяснение не ще мине през ума на Калигула, комуто често разправял за скъперничеството на Антипа. Тъй че когато Антипа се появил в двореца и поздравил Калигула, приветствайки го за възкачването му на престола, Калигула от своя страна му кимнал хладно и го запитал направо:
— Вярно ли е, тетрархе, че си имал седемдесет хиляди бойни доспехи в дворцовата си оръжейница?
Антипа се стреснал и не могъл да отрече: защото Ирод се постарал да не преувеличава. Измърморил нещо в смисъл, че доспехите си ги събирал за собствено удоволствие.
Калигула казал:
— Разговорът ни е свършен. Не се опитвай да увърташ. Утре ще реша какво да правя с тебе.
Антипа трябвало да се оттегли уплашен и притеснен. Същата вечер на вечеря Калигула ме запита:
— Ти къде точно беше роден, чичо Клавдий?
— В Лион — отвърнах му.
— Нездраво място, нали? — подхвърли Калигула, като превърташе в ръка златна винена чаша.
— Да — казах аз. — Смятат го за едно от най-нездравите места в цялата ти империя. Единствено климатът на Лион е причина още от детство да бъда осъден на подобен безполезен и бездеен живот.
— Да, веднаж вече май съм те чувал да го казваш — рече Калигула. — Там ще пратим Антипа. Промяната на климата може да му се отрази благоприятно. Слънцето в Галилея е твърде жарко за човек с такъв буен характер.
На другия ден Калигула казал на Антипа, че може да се смята за свален от ранга си на тетрарх и че в Остия го чака кораб, който ще го отведе на изгнание в Лион. Антипа приел нещата философски — изгнанието е по-добро от смъртта — и ще кажа в негова полза това, че, доколкото знам, не отправил към Иродиада, която го съпровождаше от Галилея, ни една укорителна дума. Калигула писа на Ирод да му поблагодари за навременното му предупреждение и го надари с Антиповия тетрархат и приходите от него като признателност за лоялността му. Ала като знаеше, че Иродиада е сестра на Ирод, казал й, че заради брат й ще я остави да си задържи каквито имоти пожелае и ако поиска, можела да се завърне в Галилея, където да живее под Иродова закрила. Но Иродиада бе твърде горда, за да го приеме, и заявила на Калигула, че Антипа всякога бил добър с нея и не би могла да го изостави в подобен тежък час. Подхванала дълга реч, с която се надявала да умилостиви сърцето на Калигула, но той я прекъснал. На другата сутрин Иродиада и Антипа отплуваха за Лион. Никога вече не се върнаха в Палестина.
Ирод отговори с думи на безгранична благодарност за Калигуловия дар. Калигула ми показа писмото:
„Какъв човек наистина — пишеше Ирод. — Седемдесет хиляди доспехи и всичко ей тъй — за лично удоволствие! По две на ден в продължение на сто години! Но чак ми е мъчно, че човек като него ще гние в Лион. Трябваше да го пратиш сам да нахлуе в Германия.
Баща ти често казваше, че единственият начин да се оправи човек с германците е да ги изличи от лицето на земята, ето ти го сега и най-добрия убиец — тъй настървен за битки, че си е струпал седемдесет хиляди доспехи, всичките по мярка.“ Здравата се посмяхме на това. Ирод завършваше с думите, че трябвало незабавно да пристигне в Рим, за да поблагодари лично на Калигула — писалката и хартията не били достатъчни да изразят онова, което искал. Щял да остави брат си Аристобул за временен регент на Галилея и Силас — да го наблюдава по-внимателно, а по-младия си брат — Ирод Полион, за временен регент на Башан.
Завърна се с Киприя, изплати на кредиторите си всички свои задължения — до пара, и заяви, че не смятал никога вече да сключва заеми. През първата година на Калигуловото управление той не срещна особени затруднения. Дори когато Калигула се скара с майка ми заради убийството на Гемел — нещо, от което, бъдете уверени, Ирод не се е опитал истински да го отклони, тъй че, както описах в предишната си книга, тя беше принудена да се самоубие, Ирод беше така сигурен в доверието, което Калигула хранеше към него, че почти единствен от всичките й приятели сложи траур и дойде на погребението. Уверен съм, че смъртта й го засегна дълбоко, но пред Калигула обясни нещата така:
— Ще бъда жалък неблагодарник, ако не отдам уважение към духа на моята благодетелка. Това, че ти изрази гнева си към нейното майчинско вмешателство по въпрос, който не се отнасяше до нея, сигурно е извикало у благородната Антония чувство на дълбока скръб и срам. Ако знам, че съм извикал гнева ти с подобна своя постъпка — но, разбира се, това е невъзможно, — сигурно и аз бих постъпил като нея. Моят траур е признание към смелостта й да напусне един модерен свят, който не се нуждае от жени, старомодни като нея.
Калигула прие думите му благосклонно:
— Не, Ироде, ти постъпи правилно. Тя обиди мене, не тебе.
Но когато разсъдъкът му се размъти напълно вследствие на болестта и той обяви своята божественост и започна да реже главите от статуите на боговете и да ги замества със своята, Ирод взе да се безпокои. Като властелин на хиляди евреи той предвиждаше беди. Първите решителни признаци за тези беди дойдоха от Александрия, където враговете му, гърците, притиснаха управителя на Египет да настои да се издигнат статуи на императора в синагогите, тъй както в гръцките храмове, и да се въведе споменаването на божественото име на Калигула при полагане на правни клетви. Управителят на Египет беше враг на Агрипина и освен това привърженик на Тиберий Гемел, та затова решил, че най-добрият начин да докаже верноподаничеството си към Калигула беше е да наложи императорския указ, който всъщност беше издаден само за гърците от града. Когато евреите отказали да се кълнат в божествената глава на Калигула и да допуснат негови статуи в синагогите, управителят публикувал декрет, с който обявил всички евреи в града за чужденци и натрапници. Александрийците се възрадвали и започнали погром срещу евреите, като изхвърлили богаташите от другите части на града, където те живеели разкошно редом с гърците и римляните, и ги натикали в претъпканите тесни улички на Делтата. Над четиристотин къщи на търговци били плячкосани, а стопаните им — избити или осакатени. Безброй унижения сполетели оцелелите. Загубата на хора и щетите на имущества били толкова тежки, щото гърците решили да оправдаят действията си, като изпратят посланици до Калигула в Рим, с обяснение, че отказът на евреите да боготворят негово величество разгневил по-младите и несдържани гръцки граждани и те взели отмъщението в свои ръце. Евреите изпратили друга делегация, предвождана от брата на алабарха, някой си Филон, изтъкнат евреин със слава на най-добрия философ в Египет. Когато Стигна до Рим, Филон, съвсем естествено, отиде при Ирод, с когото беше сроден по сватовство; защото Ирод, след като изплатил на алабарха ония осем хиляди златици заедно с лихвата от десет процента за две години — за голямо смущение на алабарха, понеже, бидейки евреин, той нямал законно право да приема лихва от сънародник евреин, — заявил му благодарността си и сгодил Береника, най-голямата си оцеляла дъщеря, за най-големия син на алабарха. Филон помоли Ирод да се застъпи заради него пред Калигула, но Ирод каза, че предпочитал да няма нищо общо с пратеничеството: ако събитията вземели лош обрат, щял да стори каквото може да смекчи гнева на императора, който според него щял да бъде страшен — и това било всичко, което имал да каже засега.
Калигула изслушал внимателно гръцките посланици, но, както предвидил и Ирод, отпратил евреите с гневни заплахи, заявявайки им, че не желае да слуша повече за обещанията за религиозна търпимост, дадени им от Август: Август, креснал той, отдавна вече е умрял и декретите му са остарели и нелепи.
— Аз съм вашият бог и няма да имате други богове освен мене!
Филон се обърнал към пратениците и им казал на арамейски:
— Радвам се, че дойдохме: защото тези думи са умишлено предизвикателство към живия бог и сега вече можем да бъдем уверени, че този глупак ще загине по най-жалък начин.
За щастие никой от придворните не разбираше арамейски.
Калигула изпрати писмо до управителя на Египет, осведомявайки го, че гърците са изпълнили дълга си, като са протестирали с насилие срещу еврейската нелоялност, и че ако евреите продължават да упорствуват в непослушанието си, сам той ще пристигне с войска и ще ги унищожи. Междувременно нареди алабархът и всички други длъжностни лица от еврейската колония да се арестуват. Обяснявайки, че ако не било роднинството на алабарха с приятеля му Ирод Агрипа, щял да осъди и него, и брата му Филон на смърт. Единственото удовлетворение, което Ирод можа да даде на александрийските евреи, беше, че уреди да се
