Картаген, но който никой от войниците не разбираше.
— Чуй ме, Клавдий. Знам какво чувствуваш. Знам, че наистина не желаеш да станеш император, но заради всички нас, както и заради себе си, не ставай глупак. Не оставяй да ти се изплъзне онова, което боговете ти дават по свое желание. Мога да си представя какво си мислиш. Върти ти се лудешката идея да предадеш властта си на Сената веднага щом войниците те пуснат. Това ще бъде същинска лудост; то ще е сигналът за гражданска война. Сенатът не е друго освен стадо овце, но сред тях има и три-четири вълка, които са готови в мига, когато се откажеш от властта, да се сбият помежду си за нея. Първо там е Азиатик, да не говорим пък за Виниций. И двамата бяха в заговора, затова сигурно са готови на най-необмислени неща, само и само да не бъдат екзекутирани. Виниций вече се смята за Цезар заради женитбата си с племенницата ти Лесбия. Ще я върне от заточението и двамата ще образуват силна комбинация. Ако ли пък не е Азиатик или Виниций, сигурно ще е друг някой, вероятно Винициан. Ти си единственият възможен император за Рим и армиите ще застанат здраво зад теб. Ако не поемеш отговорността поради някакъв глупав предразсъдък, това ще е краят. Друго няма да ти кажа. Премисли го и горе главата!
После се извърна и викна на войниците:
— Римляни, поздравявам ви и вас. Не бихте могли да направите по-мъдър избор. Новият ви император е смел, щедър, учен и справедлив. Можете да му вярвате, тъй както вярвахте на славния му брат Германик. Не се оставяйте да ви заблуждава Сенатът или някои други военачалници. Дръжте за император Клавдий и той ще държи на вас. Най-сигурното място за него е във вашия лагер. Тъкмо го посъветвах да ви се отплати щедро за верността ви.
С тези думи той изчезна.
Понесоха ме в носилката към техния лагер, подтичвайки в тръс. Щом някой от носачите покажеше признаци на умора, заместваше го друг. Германците тичаха с викове напред. Аз стоях изтръпнал, владеех себе си, но никога в живота си не се бях чувствувал по-дълбоко нещастен. Сега, когато Ирод си бе отишъл, бъдещето ми се струваше отново съвсем безнадеждно. Тъкмо бяхме стигнали до Свещения път в подножието на хълма Палатин, насреща ни се зададоха пратеници да протестират срещу моята узурпация на монархията. Пратениците бяха двама народни трибуни. (Тази длъжност бе оцеляла от средните години на Републиката, когато народните трибуни са защищавали правата на обикновените граждани срещу тираничните стремежи на благородничеството: личността им беше неприкосновена и макар уж да не притежаваха законодателни права, бяха си издействували от нобилитета правото да налагат вето над всяко решение на Сената, което не им се харесваше. Но Август и двамата му императорски приемници бяха взели също титлата „народен трибун“ заедно с прерогативите й; тъй че истинските народни трибуни, макар да продължаваха да бъдат избирани и да изпълняваха известни задължения под нареждане на императора, бяха изгубили първоначалната си власт.) Очевидно Сенатът бе избрал тези пратеници не само като знак, че целият Рим подкрепя протеста им, но и защото неприкосновеността на личностите им щеше да ги предпази от враждебността на моите войници.
Тези трибуни, които аз лично не познавах, не се държаха кой знае колко смело, когато спряхме да преговаряме с тях, нито се осмелиха да изрекат категоричното послание, с което, както научих сетне, били натоварени. Назоваха ме „Цезар“, титла, за която по онова време нямах претенции, тъй като не бях от рода на Юлиите; и смотолевиха много смирено:
— Прости ни, Цезаре, но Сенатът ще ти бъде много благодарен, ако незабавно се явиш пред него: нетърпеливи са да узнаят твоите намерения.
Готов бях да отида, но преторианците не ми позволиха. Изпитваха омраза към Сената, а сега, когато си бяха избрали свой император, решени бяха да не го изпущат из очи и да отстояват всеки опит на Сената да върне Републиката или да издигне друг император-съперник. Разнесоха се гневни викове:
— Пръждосвайте се, чувате ли?
— Кажете на Сената да си гледа работата и ние ще си гледаме нашата!
— Няма да оставим и новият ни император да бъде убит!
Подадох се от прозорчето на носилката и казах:
— Моля да предадете уваженията ми на Сената и да съобщите, че засега ми е невъзможно да приема любезната им покана. Вече съм приел друга. Подофицерите и войниците от дворцовата стража ме носят, за да ме обградят с гостоприемството си в преторианския лагер. За нищо на света не бих желал да обидя тези предани воини. — И тъй, продължихме нататък. — Какъв шегаджия е новият ни император! — закискаха се те.
Като стигнахме лагера, приеха ме с по-голямо въодушевление, отколкото можех да си представя. Войската на преторианците наброяваше около дванайсет хиляди пехотинци извън придадената към тях конница. Сега вече не само низшите офицерски чинове, но и по-висшите офицери ме признаха за император. Опитах се да ги разубедя, доколкото можех, като им благодарях за доброжелателството. Заявих, че не бих могъл да приема да стана техен император, докато не бъда одобрен от Сената, в чиито ръце беше изборът ми. Занесоха ме в генералния щаб и там се държаха с мен с почтителност, на каквато не бях привикнал, но всъщност си бях затворник.
Що се отнася до убийците, веднага щом се уверили, че Калигула е умрял и се измъкнали от преследващите ги германци, както и от носачите и телохранителите на Калигула, които се втурнали подире им с викове за мъст, те затичали към дома на Виниций, който не бе далеч от Форума. Там ги чакали легатите от трите градски кохорти, които бяха единствените редовни войски в града освен стражите и преторианците. Тези легати не бяха взели дейно участие в заговора, но били обещали да предоставят войските си на разположение на Сената тозчас щом Калигула бъде умъртвен и Републиката — възстановена. Касий настоял някой веднага да отиде и да убие Цезония и мене: били сме твърде близки на Калигула, за да ни оставят да го надживеем. Един легат, Луп, доброволно предложил услугите си; той беше зет на командира на преторианците. Отишъл в двореца, преминал с меч в ръката през много пусти стаи и накрая стигнал до императорската спалня, където лежал трупът на Калигула, окървавен и страхотен, както го бил оставил Ирод. Но сега край леглото седяла Цезония, положила главата му в скута си, а малката Друзила, единственото дете на Калигула, била на коленете й. Когато Луп влязъл, Цезония се вайкала над трупа:
— Мъжо, мъжо, трябваше да се вслушаш в съвета ми.
Като съзряла меча на Луп, тя вдигнала тревожен поглед към лицето му и разбрала, че е осъдена. Протегнала шия.
— Удряй силно — казала му, — не го прави нескопосано като другите убийци.
Цезония не беше страхливка. Той ударил и главата се търколила. А сетне хванал малката, която се хвърлила към него, като хапела и дращела. Пипнал я за краката, блъснал главата й о една мраморна колона и я разбил. Винаги е неприятно да чуеш за убийството на дете: но нека читателят ми повярва, че ако и той опознаеше малката Друзила, любимката на баща си, също би копнял да извърши онова, което извършил Луп.
Много се е изприказвало оттогава за смисъла на думите, отправени от Цезония към трупа, защото наистина звучат неясно. Смисълът им, казват някои, бил, че Калигула е трябвало да се вслуша в някакви нейни съвети за убийството на Касий, чиито намерения тя била подозряла, преди да е имал време да ги осъществи. Хората, обясняващи ги по този начин, са ония, които винят Цезония за лудостта на Калигула, твърдейки, че тя му била объркала ума с някакво омайно биле, за да го привърже към себе си завинаги. А други настояват, и аз съм по-съгласен с тях, че е съветвала Калигула да усмири своята „неотстъпна суровост“ и да се държи като човечен и разумен смъртен.
Сетне Луп тръгнал да търси мене, за да довърши делото си. Но междувременно се подемали възгласите: „Да живее император Клавдий!“ Той застанал на вратата на залата, където ставаше заседанието, и като видял колко съм популярен, обезкуражил се и тихо се измъкнал.
На Форума възбудените тълпи не можели да решат дали да викат радостни възхвали за убийците, или да крещят разярено, искайки тяхната смърт. Пуснал се слух, че Калигула изобщо не е бил убиван и че цялата история е хитра измислица, съчинена от него самия, и че той само ги дебнел да изразят радостта си от смъртта му, за да подхване масови кланета. Тъкмо това искал да каже, шушукало се наоколо, когато обещал да представи един съвсем нов спектакъл тази вечер, наречен „Смърт, унищожение и загадките на подземния свят“. Надделяло благоразумието и тъкмо подхващали да подвикват верноподанически: „Намерете убийците! Отмъстете за смъртта на нашия славен Цезар!“, когато Азиатик, бивш консул, който беше с внушително телосложение и приближен на Калигула, се показал на ораторската трибуна и възкликнал:
