лична омраза; а подобни мотиви не са в състояние да извикат моята възхита. Освен това разбирам, че по свое лично решение си изпратил Луп да убие Цезония и съпругата ми, господарката Месалина, а и мен самия, ако ме намери; и поради това не ще ти дам правото да се самоубиеш. Ще накарам да те екзекутират като обикновен престъпник. Скърбя, че трябва да го сторя, повярвай ми. Ти си ме нарекъл идиот пред Сената и си казал на приятелите си, че не заслужавам милост от техните мечове. Възможно е да си прав. Но идиот или не, сега аз искам да ти отдам благодарност за големите ти заслуги към Рим в миналото. Ти беше оня, който спаси Рейнските мостове след поражението на Вар, а милият ми брат на времето те беше препоръчал пред мене в едно от писмата си като най-добрия воин, служил под неговото командуване. Съжалявам, че тази история няма по-щастлив завършек. Казах ти всичко. Сбогом.
Касий поздрави безмълвно и бе отведен към смъртта. Наредих и Луп да бъде екзекутиран. Беше много студен ден и Луп, който бил свалил военния си плащ, за да не се изцапа от кръвта, започнал да трепери и да се оплаква от студа. Касий се засрамил заради Луп и му казал укорително:
— Един вълк никога не бива да се оплаква от студа. (Луп е латинската дума за „вълк“.)
Но Луп плачел и като че не го чул. Касий запитал войника, който трябвало да го екзекутира, дали има някаква опитност в тази област.
— Не — отговорил войникът, — но в цивилния си живот бях касапин.
Касий се засмял и отвърнал:
— Чудесно. А сега ще бъдеш ли така любезен да ме довършиш със собствения ми меч? Това е мечът, с който убих Калигула.
Загинал още от първия удар. Луп не бил толкова щастлив: когато му наредили да протегне шия, сторил го непохватно, а сетне трепнал при удара, който се стоварил върху челото му. Станало нужда палачът да удари няколко пъти, преди да го умъртви.
Що се отнася до Тигъра, Аквила, Виниций и другите убийци, не им отмъстих. Те се облагодетелствуваха от амнистията, която още с пристигането на сенаторите пред двореца обявих за всички изречени думи и всички извършени дела в този ден и деня преди него. Обещах да върна Аквила и Тигъра на командирските им места при условие, че положат клетва за вярност към мене; но назначих предишния командир на преторианците на друга служба, защото Руфрий беше твърде ценен човек, за да бъде похабяван на тази длъжност. Тук би трябвало да отдам заслуженото на Тигъра като на човек, който държи на думата си. Беше се заклел на Касий и Луп, че по-скоро ще умре, отколкото да ме поздрави като император, и сега, когато тях ги екзекутираха, чувствуваше морален дълг към паметта им. Смело се самоуби тъкмо преди да подпалят погребалната им клада и тялото му беше изгорено заедно с техните.
Глава 6
Толкова много неща имаше да се вършат в процеса по разчистване на бъркотията, която Калигула бе оставил подире си през тези четири години на беззаконие, че дори и сега ми се завива свят, като си припомня. Наистина главният довод, с който се оправдавах пред себе си за неуспеха да сторя онова, което възнамерявах, а именно да се откажа от монархията веднага щом стихне вълнението от убийството на Калигула, бе, че бъркотията беше невъобразима, не знаех да има друг в Рим освен мен самия, който би имал търпението, та дори и да притежаваше авторитета, да се заеме с тази тежка и неблагодарна работа. Не можех с чиста съвест да прехвърля отговорността на консулите. Консулите, дори и най-добросъвестните, са неспособни да планират една постепенна възстановителна програма, която да бъде проведена в продължение на пет или десет години. Те мислят единствено за своите дванайсет месеца, в които са на власт. Всякога или целят бързи и блестящи резултати, като насилват нещата, или пък не вършат нищо. Това беше задача за диктатор, назначен за определен брой години. Но дори и да се намереше диктатор с исканите качества, би ли могло да му се вярва, че не ще се опита да закрепи положението си, като приеме името Цезар и стане деспот?
Спомнях си с тъжно възмущение приятните чисти начални стъпки, с които бе облагодетелствуван Калигула: пълна съкровищница и императорска хазна, способни и надеждни съветници, доброжелателството на цялата Римска империя. Тъй че единственият изход от многото злини беше да остана на власт самият аз, поне за известно време, с надеждата да бъда освободен колкото може по-скоро. На себе си можех да вярвам повече, отколкото на другите. Реших да се съсредоточа в работата, която ме очакваше, и да сложа някакъв ред в нещата, преди да докажа, че републиканските ми принципи са истински принципи, а не само празни приказки, какъвто бе случаят със Сенций и подобните му. Междувременно трябваше да остана колкото може по-малко императороподобен. Но проблемът за това, какви титли ще позволя да ми се гласуват, възникна още в началото. Без титлите, които носят със себе си необходимия авторитет за действие, никой не отива далече. Трябваше да приема най-необходимите. И трябваше да си потърся някъде помощници, по-скоро сред гръцките чиновници и предприемчивите градски търговци, отколкото сред членовете на Сената. Има една хубава латинска поговорка, „Olera olla legit“, която означава: „Гърнето само си избира зарзавата“. Щях да се оправя някак си.
В Сената искаха да ми гласуват всички почетни титли, каквито някога са се носели от моите предшественици, за да ми изтъкнат до каква степен се разкайват за републиканския си жар. Отказах всички, които можах. Приех името Цезар, на което отчасти имах право, защото бях от рода на Цезарите по линия на баба ми Октавия, сестрата на Август, и защото не бе останал ни един истински Цезар. Приех го заради тежестта, която то имаше пред чуждите народи като арменци, парти, германци и мавританци.
Сметнеха ли, че съм някой узурпатор, основаващ нова династия, това щеше да ги окуражи да започнат размирици по границата. Приех тъй също титлата народен трибун, която правеше личността ми неприкосновена и ми даваше правото да слагам вето над указите на Сената. Тази неприкосновеност на личността беше важна за мене, защото предложих да се анулират всички закони и укази, налагащи наказания за измяна на императора, и без нея щях да бъда съвсем незащитен срещу посегателствата за убийство. Отказах обаче титлата Баща на Отечеството, отказах титлата Август, присмях се на предложенията да ми се гласуват божествени почести и дори заявих на Сената, че не желая да ме назовават „император“. Това, изтъкнах, още от древни времена е била почетна титла, получавана за прояви на бойното поле — тя не означава просто главнокомандуващ на армиите. Август е бил наречен император заради победите си при Акциум и другаде. Чичо ми Тиберий беше един от най-победните римски генерали в цялата ни история. Предшественикът ми Калигула се беше оставил да го нарекат император от младежки амбиции, но дори и той сметна за свое задължение да спечели тази титла на бойното поле; оттам и експедицията му отвъд Рейн и нападението му над водите на Ламанша. Военните му операции, макар и безкръвни, символизираха схващането му за отговорността, която носи със себе си титлата император.
„Един ден, сенатори — писах им аз, — може би ще намеря за необходимо да настъпя в бойното поле начело на моите армии и ако боговете ме закрилят, ще си спечеля титлата, която с гордост ще нося, но дотогава трябва да ви замоля да не ме назовавате с нея от уважение към ония способни пълководци от миналото, които наистина са си я заслужили.“
Те толкова се зарадваха на това ми писмо, че ми гласуваха една златна статуя — не, бяха три златни статуи, — но аз сложих вето на предложението по две причини. Първата беше, че не бях направил нищичко, за да заслужа тази чест, а втората — че това беше разточителство. Все пак обаче им разреших да ми гласуват три статуи, които да се поставят на важни градски центрове; но най-скъпата от тях трябваше да бъде от сребро и при това не плътна, а куха, запълнена с гипс. Другите две бяха съответно от бронз и мрамор. Склоних на тези три статуи, защото Рим и без това беше тъй претъпкан със статуи, че още две-три не бяха кой знае какво, а и понеже исках да имам скулптурен портрет от някой наистина добър скулптор, след като сега вече най-добрите световни скулптори бяха на мое разположение.
Сенатът също тъй взе решение да опозори Калигула с всички средства, които бяха в негова власт. Гласуваха деня на убийството му да се превърне в празненство за всеобща благодарност. Тук наново наложих своето вето и освен гдето анулирах Калигуловия декрет да му се отдава религиозна почит — на него и на богинята Пантея, името, което даде на бедната ми племенница Друзила, която бе убил, — не предприех други мерки срещу паметта му. Да се отмине с мълчание, беше най-разумната политика. Ирод ми припомни, че Калигула не бе сторил нищо, за да опозори паметта на Тиберий, макар да бе имал сериозни основания да го мрази; просто се бе въздържал да го обожестви и беше оставил почетната арка, която му бе гласувана, недовършена.
