— Но аз какво да правя с всички тези статуи на Калигула? — запитах Ирод.
— Та това е много просто — отвърна той. — Нареди на градските стражи да ги съберат утре в два часа заранта, докато всички спят и да ги донесат тук, в двореца. Когато Рим се пробуди, ще намери нишите и постаментите празни или може би попълнени с ония статуи, които са били свалени, за да се поставят неговите.
Послушах съвета на Ирод. Статуите бяха два вида — статуи на чуждите божества, чиито глави Калигула беше свалил и заменил със своята, и онези, които си беше направил — всички от ценни метали. Първите възстанових, доколкото беше възможно, в първоначалния им вид, а другите счупих, претопих и от тях излях новите си монети. Голямата златна статуя, която беше поставил в собствения си храм, се превърна в близо един милион златици. Струва ми се, не съм споменал, че всеки ден неговите жреци — сред които за мой срам бях и аз — обличаха тази статуя в дрехи, подобни на дрехите, с които той се обличаше. Не само трябваше да я обличаме в обикновените граждански или военни облекла със специалните отличия на императорския му ранг, но в дните, когато се случваше той да се мисли за Венера, Минерва, Юпитер или Добрата богиня, трябваше да я стъкмяваме съответно с различните божествени атрибути.
Суетата ми бе приятно погъделичкана да видя образа си на монетите, но и по време на Републиката видните граждани са си позволили подобно удоволствие, тъй че не се срамувам много от това. Но портретът на монетата всякога разочарова, защото е изобразен в профил. Човек не познава собствения си профил и се стряска, когато види на портрета как изглежда на другите край него. Когато гледаш цялото си лице, поради близостта, която му придава огледалото, изпитваш към отражението си известна търпимост и дори се харесваш; но трябва да кажа, че когато за пръв път видях модела на златицата, която се сечеше в монетарницата, ядосах се и запитах дали са я замислили като карикатура. Малката ми глава с тревожното й изражение, умъдрена върху тънката шия, а пък адамовата ябълка изхвръкнала почти като втора брадичка — стъписах се. Но Месалина каза:
— Не, мили мой, ти изглеждаш точно така. Всъщност изобразен си по-хубав, отколкото си.
— Нима наистина ти можеш да обичаш такъв мъж? — запитах я.
Тя се закле, че за нея това било най-скъпото лице на света. Тъй че опитах се да свикна с монетата.
Освен със статуите страстта на Калигула към прахосничество бе представена и от различните сребърни и златни предмети из двореца и другаде, неща, които можеха да бъдат прибрани и превърнати в кюлчета. Например златните черчевета и дръжки на вратите, както и златните и сребърни мебели в храма му. Иззех ги всичките. Основно прочистих двореца. В спалнята на Калигула намерих ковчежето с отровите, което бе принадлежало на Ливия и от което Калигула добре се беше възползувал, изпращайки подаръци от отровни бонбони на хора, които бяха съставили завещанията си в негова полза; а понякога капваше отрова в чиниите на гостите си, като първо отвличаше вниманието им с предварително измислена уговорка. (Изпитвал голямо удоволствие, призна ми, да ги наблюдава как загиват от арсеника.) През първия тих пролетен ден занесох ковчежето в Остия, качих се на един от корабите за разходки на Калигула и пътувайки надолу по устието, хвърлих го през борда на около миля от брега. Само след минута-две хиляди мъртви риби плувнаха на повърхността. Не бях казал на моряците какво има в ковчежето и някои от тях посегнаха към най-близките риби с намерение да си ги отнесат у дома; но аз ги възпрях, забранявайки им това под страх от смъртно наказание.
Под възглавницата на Калигула намерих двете му прочути книги, на едната от които беше нарисувана кървава кама, а на другата — кървав меч. Калигула всякога бе следван от един освобожденец, който носеше тези две книги, и ако дочуеше нещо за някого, което да го раздразни, казваше на освобожденеца: „Протогене, запиши името на тогова под камата“, или: „Запиши името му под меча“. Мечът беше за осъдените на екзекутиране, а камата за ония, които трябваше да се поканят да се самоубият. Последните имена в книгата с камата бяха на Виниций, Азиатик, Касий Херея и Тиберий Клавдий — моето. Тази книга изгорих в един мангал със собствените си ръце. А Протоген осъдих на смърт. Не само защото не можех да понасям този мрачен, кръвожаден тип, който всякога се бе отнасял към мен с непоносимо нахалство, а защото сега имах доказателства, че е заплашвал сенатори и конници да напише имената им в книгите, ако не му заплатят големи суми. По това време вече разумът на Калигула беше дотолкова замътен, щото Протоген лесно можеше да го убеди, че имената са вписани по негово нареждане.
Когато съдех Протоген, той настояваше, че никога не бил изричал подобни заплахи и никога не бил вписвал ничие име в книгата освен по нареждане на Калигула. Това повдигна въпроса за пълномощията, необходими за извършване на една екзекуция. Лесно беше за някой от моите легати да ми докладва небрежно някоя сутрин:
— Еди-кой си беше екзекутиран на разсъмване, в съгласие с твоята вчерашна заповед.
Ако аз не знаех нищо по въпроса, оставаше налице само неговата дума срещу моята, че не съм издавал подобно нареждане; а както всякога съм готов да си призная, паметта ми не е от най-добрите. Затова отново въведох практиката, подхваната от Август и Ливия, всички решения и нареждания незабавно да се записват. Докато от подчинените ми не се представи нареждане, подписано от мене, за всяко по-сериозно наказателно действие, което те са извършили, или за по-големи финансови разходи, или за някакво необичайно нововъведение в процедирането, което са предприели, подобно деяние не бива да се смята одобрено от мене и ако се възпротивя, те трябва да понасят вината. Накрая тази практика, която бе възприета и от по-отговорните ми министри по отношение на техните подчинени, стана нещо тъй обичайно, че в управляващите кръгове в работно време почти не се разговаряше, с изключение на разискванията между оглавяващите службите и посетителите от градската управа. Всеки дворцов слуга носеше със себе си восъчна дъска, в случай че потрябва да се запише някое официално нареждане. Всички случайни молители за служби, помощи, благоволения, привилегии и тям подобни бяха предупредени да представят документ при влизането си в двореца, в който да е указано точно какво искат и защо; и с редки изключения им се позволяваше да излагат исканията си с устни молби и доводи. Това спестяваше време, но спечели на помощниците ми незаслужената слава на хора надменни.
Ще ви разкажа за моите министри. По времето и на Тиберий, и на Калигула истинското управление на нещата бе падало все повече и повече върху плещите на императорските освобожденци, обучени по начало за секретарска работа от баба ми Ливия. Консулите и градските магистрати, макар да бяха самостоятелни ръководни лица, отговорни единствено пред Сената за правилното извършване на своята работа, бяха започнали да зависят от съветите, давани им от името на императора от същите тези секретари, особено пък в случаи с по-сложни документи, свързани с юридически и финансови въпроси. Показваше им се къде да поставят своя печат или къде да се подпишат, тъй като документите бяха изготвени от другите, и рядко си правеха труд да се запознаят със съдържанието им. Подписът в повечето случаи беше чиста формалност и те не знаеха абсолютно нищо за административните подробности в сравнение с онова, което знаеха секретарите. Освен това секретарите си бяха изработили едно ново писмо, изпъстрено със съкращения, йероглифи и набързо надраскани букви, което никой освен тях не можеше да разчете. Знаех, че не е възможно да се очаква някаква бърза промяна в тези отношения между секретариата и останалия свят, тъй че отначало засилих, вместо да отслабя, властта на секретариата, потвърждавайки назначенията на онези от Калигуловите освобожденци, които работеха добре. Задържах например Калист, който беше секретар както на личната императорска хазна, така и на държавното съкровище, с което Калигула се отнасяше пак като към императорска хазна. Той знаел за заговора срещу Калигула, но не бе взел дейно участие в него. Разказа ми някаква заплетена история за това как уж накрая Калигула му бил заръчал да отрови храната ми и как той благородно отказал да го стори. Не му повярвах. Първо, Калигула никога не би му дал подобна заповед, а както обикновено щеше да сложи отровата със собствената си ръка; и, второ, ако наистина би му наредил, Калист не би се осмелил да откаже. Тъй или инак, направих се, че му вярвам, защото ми се стори, че ревностно желае да продължи тази си работа и защото беше единственият, който наистина разбираше същността на настоящото финансово положение. Окуражих го, като му казах, че според мен се е справил отлично в това да снабдява Калигула със средства в продължение на толкова дълго време и че разчитам на него отсега нататък да използува божата си дарба за намиране на злато, но за спасението, а не за разрухата на Рим. Отговорностите му се простираха до провеждането на юридически разследвания по всички обществени финансови въпроси. Задържах Мирон за свой юридически секретар и Посид — за съкровищник на военната хазна, а Харпократ поставих начело на въпросите, отнасящи се до организиране на игрите и забавленията; Амфей водеше списъците на римските граждани. Мирон освен това имаше задължението да ме следва, когато се явявах на обществени места, да преглежда посланията и молбите,
