която съм си позволил да сложа името си.
Никога не съм одобрявал неримската мода, наложила се в края на Августовото управление, при която знатни мъже и жени започнаха да се появяват на сцената и да демонстрират своите актьорски и корибантски способности. Не ми е ясно защо Август не се възпротиви по-силно на това. Дължало се е, предполагам, на туй, че не съществуваше закон, който да го забранява, а пък Август проявяваше търпимост към гръцките нововъведения. Приемникът му Тиберий не обичате театъра, все едно кои бяха актьорите, и го смяташе за голямо губене на време и разсадник на грях и суета. Калигула не само върна професионалните актьори, които Тиберий беше пропъдил от града, но и поощряваше любителите-благородници да играят в театъра, а често и сам се появяваше на сцената. Най-съществената несъстоятелност на тази мода е според мен в очебийната некадърност на благородниците-любители. Римляните не са родени за актьори. В Гърция е нещо в реда на нещата мъжете и жените от знатен произход да участват в театралните представления и всякога се представят достойно. Но досега не съм видял римски любител, който да се е оправил като хората. Рим е родил само един велик актьор, Росций, ала той е спечелил изключителното си съвършенство в това изкуство благодарение на голямото старание, което е положил. Той не е направил един-единствен жест или движение на сцената, което да не е репетирал предварително, при това многократно, докато се е превръщало в съвсем непринудено действие. Ни един римлянин след него не могъл да си наложи търпението, за да се превърне в грък. Така че при този случай аз разпратих специални съобщения на всички благородници и благороднички, които бяха излизали на сцената по времето на Калигула, нареждайки им да участвуват в две пиеси и една интермедия, които нарочно бях избрал за тях, и съобщавайки им, че при отказ ще ме разгневят. Заявих, че не ще позволя да им помага никакъв професионален актьор. В същото време повиках Харпократ, моя министър за игрите и забавленията, и му казах, че желая да събере най- добрия състав от професионални актьори в Рим и да види дали не би могъл на втория ден на празненствата да покаже как всъщност трябва да се играе. Програмата щеше да бъде същата, но аз запазих това в тайна. Малкият ми предметен урок премина много успешно. Представленията през първия ден бяха тъжна гледка. Такива вдървени жестове и нескопосани появи и излизания, такова фъфлене и объркване на ролите, такава липса на сериозност в трагедията и на хумор в комедията, че зрителите скоро загубиха търпение, взеха да кашлят, да се въртят по местата си и да разговарят. Ала на другия ден професионалният състав игра така блестящо, че оттогава ни един мъж или жена от благородниците не е посмяла да се мерне по сцената.
На третия ден главното представление беше танцът на мечовете, пириха, националната игра на гръцките градове от Мала Азия. Изпълняваха го синовете на благородниците от тези градове, които Калигула беше повикал под предлог, че искал да му танцуват; в действителност смяташе да ги задържи като заложници за доброто поведение на бащите им, докато той самият бъде на посещение в Мала Азия и събира пари по своя обичаен насилствен начин. Чул за пристигането им в двореца, Калигула тъкмо се беше запътил да ги огледа и да ги накара да репетират една песен, която бяха разучили в негова чест, когато Касий Херея се бе появил да му иска паролата; и това беше сигналът за убийството му. Затова сега момчетата танцуваха с голяма радост и умение, след като знаеха от каква участ са избягнали; а като свършиха, изпяха ми благодарствена песен. Дарих на всички римско гражданство и след няколко дни ги изпратих по домовете им, обсипани с подаръци.
Представленията през четвъртия и петия ден се състояха в цирка (който изглеждаше много красив с позлатените си врати и мраморни балюстради), както и в амфитеатрите. Организирахме дванадесет надбягвания с колесници и едно състезание с камили, което бе забавна новост. Освен това убихме триста лъва и триста мечки в амфитеатрите и уредихме големи гладиаторски борби. Мечките и лъвовете бяха поръчани от Калигула тъкмо преди смъртта му и току-що бяха пристигнали. Заявих откровено на народа:
— Това е последното зрелище с диви животни, което ще гледате: ще почакам да спаднат цените, преди да поръчам нови. Африканските търговци са ги покачили до безобразие. Ако не са в състояние да ги смъкнат, да си ги продават на други пазари — но, струва ми се, трудно ще намерят.
Думите ми допаднаха на търговското чувство на народа и всички ме аплодираха с благодарност. И тъй, това беше краят на празненствата, като изключим голямото пиршество, което след това дадох в двореца за благородниците и жените им, както и за някои представители на римския народ. Обслужени бяха над две хиляди души. Нямаше кой знае какви лакомства, но беше хубава храна, с хубаво вино и великолепна скара и аз не чух оплаквания, че нямало баници от чучулигови езици или малки желирани антилопи, или омлети от щраусови яйца.
Глава 8
Скоро взех решение за гладиаторските борби и лова на диви животни. Първо за дивите животни. Чул бях за един спорт, упражняван в Тесалия, който имаше двойното предимство да е вълнуващ за гледане и евтин за осъществяване. Затова го въведох в Рим в замяна на обичайния лов на леопарди и лъвове. Играеше се с подраснали диви бикове. Тесалийците раздразваха бика, като забождаха малки къси копия в задницата му, още докато излизаше из оградата, зад която бе затворен — не толкова дълбоко, за да го наранят, но достатъчно, за да го раздразнят. Той се втурваше да напада, а те подскачаха встрани от пътя му. Бяха невъоръжени. Понякога го измамваха, като размахваха цветни дрехи пред телата си: щом се насочеше към дрехите, прибираха ги в последния миг, без самите те да помръдват. Бикът постепенно се изморяваше; тогава започваха още по-смело да го дразнят. Имаше един човек, който заставаше гърбом към бика, с глава, наведена между краката, а щом той се втурнеше към него, правеше обратно салто във въздуха и кацваше върху гърба му. Нещо обикновено беше да се види как някой язди из цирковата арена на животното. Ако бикът не се измореше лесно, караха го да галопира из арената като кон, хванали с ръка единия му рог, а с другата увиваха опашката му. Когато животното най-сетне се задъхаше, главният играч започваше да се бори с него, като го хващаше за рогата и бавно го сваляше на земята. Понякога захапваше ушите на бика, за да си помогне. Беше игра, интересна за наблюдаване, а бикът често докопваше и убиваше играча, който си позволяваше прекалено голяма свобода с него. Спортът е евтин затова, защото тесалийците не искат да им се заплаща много, тъй като са простодушни селяци, а и често бикът оцелява за следващата игра. Умни бикове, научили как да се измъкват от клопките и да не бъдат надвивани, скоро се превърнаха в любимци. Имаше един, наречен Ръждивко, който бе станал почти толкова прочут, колкото конят Инцитат. В десет игри успя да убие десет от своите мъчители. Тълпата започна да предпочита тези бикоборства пред всички останали игри освен гладиаторските.
За гладиаторите: реших да ги избирам предимно сред робите, които по времената на Тиберий и Калигула бяха свидетелствували срещу своите господари в процесите за държавна измяна и по този начин бяха станали причина за тяхната смърт. Всъщност за отцеубийство аз бях въвел древното наказание: престъпникът се бие, докато пусне кръв, а сетне го зашиват в един чувал заедно с петел, куче и една усойница, които представляват похотливост, безсрамие и неблагодарност, и накрая го хвърлят в морето. Смятам предателството на роба към господаря му всъщност за отцеубийство, затова всякога ги карах да се бият, докато единият от участниците бъдеше убит или тежко ранен; и никога не дарявах на роба опрощение, а го карах да се бие пак в следващите игри и тъй нататък, докато бъдеше убит или напълно осакатен. Случи се веднаж-дваж някой от тях да се престори на смъртно ранен, докато всъщност бе получил само леко нараняване, и да започне да се гърчи на пясъка, сякаш не е в състояние да продължи. Ако разберях, че си служи с измама, нареждах да му се пререже гърлото.
Мисля, че народът се радваше на забавленията, които уреждах, много повече, отколкото на ония, устройвани от Калигула, просто защото се правеха много по-рядко. Калигула изпитваше такава страст към надпреварванията с колесници и към лова на диви животни, че под някакъв предлог почти всеки ден бе превръщан в празник. Беше голямо губене на обществено време и зрителите се отегчаваха. Премахнах от календара сто и петдесет от новите празници на Калигула. Друго едно решение, което взех, беше да създам правилник за повторенията. Обичайно беше, щом се извърши някаква грешка в церемонията на празненството, та била тя и незначителна, и то на последния ден, всичко да се започва от самото начало. По времето на Калигула повторенията се бяха превърнали в същински фарс. Благородниците, които бяха принуждавани да устройват игри в негова чест на свои разноски, знаеха, че никога не ще могат да се отърват с едно единствено представление: той непременно успяваше да открие някакъв пропуск в церемонията, когато тя вече беше на привършване, и да ги накара да я повторят още два, три, четири, пет,
