граждани и несъвършената ни съвест на идумейци са ни позволявали.
— Няма два пътя за праведност — свъсено казал алабархът.
— Законът или се спазва, или се нарушава. И все пак чел съм, че бог веднаж позволил на Нааман, сирийския новопосветен в еврейската вяра, да се моли в храма на Римон до царя, неговия господар — казал Ирод. — А Нааман се е оказал чудесен приятел на евреите, нали така?
Най-сетне алабархът рекъл на Ирод:
— Ако аз ти заема тези пари, готов ли си да се закълнеш в името на бога — вечна да бъде славата му — да спазваш Закона му, доколкото е вложен в тебе, да уважаваш народа му и никога, волно или неволно, да не грешиш срещу неговото величие?
— Кълна се в най-святото му име — казал Ирод — и нека жена ми Киприя и моите деца ми бъдат свидетели, че отсега нататък ще го почитам с цялата си душа и с всичките си сили и че непрестанно ще обичам и закрилям народа му. И ако някога умишлено го охуля, от зло сърце, нека червеите, които се хранеха с живата плът на дядо ми Ирод, да се хранят с моята и да ме изядат изцяло.
Тъй взел заема. Както сам ми каза по-късно, „готов бях да се закълна във всичко на света, само и само да се докопам до тези пари, толкова бях притеснен“.
Но алабархът поставил още две условия. Първото било сега на Ирод да се изплатят в сребро четири хиляди златици, а да получи останалото при пристигането си в Италия. Защото все още не вярвал докрай на Ирод. Възможно било да му хрумне да замине с парите за Мавритания или за Арабия. Второто условие било Киприя да заведе децата в Ерусалим, където да се образоват като верующи евреи под опеката на зетя на алабарха, първосвещеника. Ирод и Киприя се съгласили, още повече защото знаели, че ни едно хубаво момче или момиче в римското общество не е предпазено от противоестествените плътски желания на Тиберий. (Един от синовете на приятеля ми Вителий например бе заведен в Капри под предлог, че там щял да получи по-добро образование и бе сложен сред гнусните спинтрии, тъй че естествените склонности на момчето се извратиха. Името „Спинтрия“ си му остана за цял живот и не познавам по-лош човек от него.) И така, решили Киприя да го стигне в Рим веднага щом настани децата в Ерусалим. Онова, което накарало Ирод да спре в Александрия, за да потърси пари, бил слухът, който му донесъл неговият освобожденец от Акра, за падането на Сеян. В Александрия слухът се потвърдил. Сеян беше най-довереният министър на чичо ми Тиберий, но бе заговорничил със сестра ми Ливила да го убият и да узурпират монархията. Майка ми бе тая, която разкри заговора и предупреди Тиберий; а Тиберий, с помощта на племенника ми Калигула и коравосърдечния злодей Макрон, скоро успя да му види сметката. Тогава се разкри, че Ливила е отровила съпруга си Кастор седем години по-рано и че Кастор никога не е извършвал предателство спрямо баща си, както Сеян го беше наклеветил.
Затова строгата заповед на Тиберий ни един от приятелите на Кастор да не се мярка пред очите му вече можеше да се смята за отменена; а покровителството на майка ми сега бе много по-ценно, откогато и да било преди. Ако не беше тази вест, Ирод не би си губил времето и достойнството да моли заем от алабарха. Евреите са щедри, но и много предпазливи. Дават заеми на своите сънародници евреи, ако ония са изпаднали в беда, но не и по своя вина или грях, и заемат без лихва, защото Законът им го забранява; единствената им отплата е чувството за добродетелност. Но никога не ще заемат на някой евреин, та ако ще да умира от глад — още по-малко пък на евреин, който се е „изключил от събора на еврейския народ“, както те го наричат, следвайки нееврейски обичаи в чужди земи, — докато не се уверят, че ще получат съществени облаги за своята щедрост.
Глава 3
Майка ми и аз не подозирахме за връщането на Ирод в Италия, докато един ден не се получи бързо писмо, с което съобщаваше, че идвал да ни види, и добавяше мрачно, че разчитал на нас да го измъкнем от една голяма криза в неговия живот.
— Ако ще иска пари — казах на мама, — отговорът е — нямаме.
И действително по това време нямахме пари за хвърляне, както вече обясних в предишната книга. Но майка ми рече:
— Много лошо е да приказваш тъй, Клавдий. Открай време си такъв грубиян. Ако на Ирод са му нужни пари, защото е изпаднал в затруднение, ще трябва някак да му намерим: дължа го на паметта на покойната му майка Береника. Въпреки чуждоземните си религиозни навици Береника бе една от най-близките ми другарки. А каква домакиня беше!
Майка ми не беше виждала Ирод от близо седем години и остро бе чувствувала отсъствието му. Но той беше верен писмовник, пишеше й за всичките си тревоги, и то по такъв забавен начин, че те напомняха по- скоро веселите приключения в гръцките книги с приказки, отколкото истински беди. А може би най-веселото от всички писма бе онова, което бе пратил от Идумея след напущането на Рим, разказвайки как неговата сладка, мила, глупава женичка Киприя го била разубедила да скочи от бойниците на укреплението. „Тя беше напълно права — завършваше Ирод. — Много висока кула беше.“ Едно неотдавнашно писмо, писано пак от Идумея, бе в същия стил; по това време той очаквал парите от Акра. Разправяше за срамното положение, до което бил изпаднал, да се унижи да открадне камилата на някакъв персийски търговец. Но скоро, пишеше, срамът му се превърнал в чувство за добродетелност, загдето бил направил такава услуга на собственика: животното се оказало постоянно свърталище на седем зли духа, един от друг по-лоши. Търговецът вероятно бил неописуемо облекчен, когато, събуждайки се на утринта, открил, че ценната му принадлежност си е отишла завинаги заедно със седлото, юздата и всичко останало. Страховито било това пътуване през сирийската пустиня, в което камилата полагала най-големи усилия да го убие във всяко дере или тесен проход, които преминавали, та дори и нощем се измъквала и газела по спящото му тяло. Писа пак от Александрия да ни уведоми, че пуснал животното на свобода в Идумея, но то го изпроводило с озлобен поглед чак до морския бряг. „Кълна ти се, най-благородна и учена господарко Антония, моя най-отдавнашна приятелко и най-щедра благодетелко, че ужасът от тази отвратителна камила, а не страхът от кредиторите ме накара да изиграя управителя в Антедон. Уверен съм, че ако бях се оставил да ме арестуват, и тя щеше да поиска да влезе с мен в килията.“ Имаше и послепис: „Братовчедите ми в Идумея бяха изключително гостоприемни, но не бива да те оставям с впечатлението, че са били
Ирод ни разказа онази част от историята си, която бе пропуснал в писмата, без да прикрива нищо или почти нищо, защото знаеше, че това е най-добрият начин за държане пред майка ми; а особено много я развесели — макар естествено тя да се преструваше на възмутена — с разказа за отвличането на войниците и с опита си да измами алабарха. Описа ни също пътуването си от Александрия в някаква опасна буря, по време на която всички освен него и капитана били, тъй поне каза, изтръшкани от морска болест в продължение на пет дни и пет нощи. Капитанът през дядото време плачел и се молел и оставил Ирод да управлява кораба съвсем сам.
А после продължи:
— Когато най-сетне застанах на носа на нашия чудесен кораб, който вече бе престанал да се мята и подхвърля, глух към благодарностите и похвалите на оздравяващите моряци — когато, казвам, съзрях Неаполския залив, проснат лъчезарен срещу ни, и бреговете му, искрящи от красиви храмове и вили, над него извисен могъщият Везувий, окръжен от пухкави облаци като домашно огнище — тогава, признавам, заплаках. Осъзнах, че се връщам у дома, в моята първа и най-мила родина. Помислих за всички обични римски приятели, от които тъй дълго бях разделен, и най-вече за тебе, най-учена и хубава и благородна Антония — и за теб естествено, Клавдий, — колко щастливи ще бъдем да се поздравим отново. Но първо, знаех, трябваше да се подредя както подобава. Щеше да е недостойно за мен да се явя на прага ви като просяк или беден клиент, умоляващ за помощ. Още щом слязохме на брега и като осребрих платежната заповед на алабарха в една неаполска банка, веднага писах на императора в Капри с молба да ми позволи аудиенция. Той склони най-великодушно, заявявайки, че с радост е научил за благополучното ми
