Това хитро писмо съдържаше една подробност, която ме увери, че Ирод наистина се смята за Месия или най-малко възнамерява в скоро време да се възползува от огромната власт на това име, за да осъществи собствените си амбиции. Щом веднъж им се разкриеше, евреите щяха да го последват до един: щяха да се стълпят в Палестина от всички краища на света и аз предвиждах, че влиянието му скоро ще нарасне дотолкова, че цялата семитска раса ще прегърне новата вяра и ще подпомогне в премахването на „чужденците и неверниците“ от своите среди. Приемането на нова вяра от страна на царя на Адиабена и на цялото му семейство беше сламчица, която показваше накъде духа вятърът; всъщност не беше и малка сламчица, защото царят беше известен с прозвището „Създател на царе“ и беше дълбоко уважаван в Партия. В следващото си писмо Марс ми съобщаваше за слуховете, че към еврейска вяра е преминал и царят на Комагена, който бе любимец на Калигула. (На времето разправяха, че той увещал Калигула да управлява с ориенталски абсолютизъм; и наистина, щом извършеше някакво необикновено кърваво и неоправдано престъпление, Калигула всякога се обръщаше към него за одобрение.)
Оная подробност, която ме убеди, че Ирод възнамерява да се обяви за Месия, беше следната: като споменаваше Витлеем, той не казваше, че това е и неговото родно място, а не, както всички си мислеха, Ерусалим. Майка му Береника веднъж беше разправяла историята на мама с най-големи подробности. Пътувала от именията на съпруга си в Хеврон към Ерусалим, за да роди там, когато внезапно я обзели родилни болки и преживяла незабравимо неприятно раждане в някакво крайпътно село, при алчен ханджия, с неопитна акушерка. Чак няколко часа след раждането Береника се сетила да запита за името на селото, което било мръсно и полуразрушено; акушерката отговорила: „Витлеем, родното място на патриарх Вениамин, родното място и на цар Давид, мястото, за което пророкът е казал: «А ти, Витлеем Ефратски, макар да си мъниче сред хиляди подобни в Юдея, от теб ще се роди в мене оня, който ще бъде властелин в Израел.»“ Береника, разгневена от начина, по който се отнесли с нея, възкликнала иронично: „Дано всевишният не вдигне благословията си от Витлеем!“, на което акушерката отвърнала одобрително: „Така казват всички!“ Тази история бе допаднала много на мама и години подир това, когато искаше да изкаже възмущението си с от някое прехвалено място, тя възкликваше като Береника: „Дано всевишният не вдигне благословията си от Витлеем!“ Затова съм и запомнил името.
Що се отнася до този Ешуа, или Исус, както го наричат гръцките му последователи, за него също разправят, че бил роден във Витлеем — не разбирам на какви основания, защото Витлеем не е в Галилея, — а култът му напоследък се е разпространил чак до Рим и, както изглежда, скрито процъфтява тук. Церемониите включват някаква вечеря на любовта, на която присъствуващите мъже и жени ядат символично от плътта на Миропомазания и пият кръвта му. Чувам, че твърде често тази церемония извиквала разюздани и истерични сцени, каквито всъщност могат да се очакват, когато посветените са роби и мъже и жени от най-низшото съсловие. Преди да им се позволи да седнат, първо трябва да изповядват греховете си с най-отблъскващи подробности пред цялото събрание. Това доставя голямо развлечение и извиква нещо като съревнование в самоунижаване. Върховният жрец на култа (ако смея да го удостоя с тази титла) е галилейски рибар, същият оня Симон или Петър, упоменат от Ирод, който, изглежда, си е заслужил званието заради това, че изоставил Ешуа, или Исус, в деня на арестуването му и се отказал от вярата си, но след това искрено се покаял. Защото според етиката на тази жалка секта колкото по-голям е първоначалният грях, толкова по-истинско е опрощението!
Тъй като това не е призната религия (повечето от видните евреи я отричат изцяло), култът попада под закона за забрана на пивниците и братствата; и е от ония, които забраната кара да процъфтяват. Основната догма на тази вяра е пълното равенство на човека с човека пред лицето на еврейския бог — с когото се отъждествява сега този Ешуа — и в това, че богът дарява вечно блаженство на грешниците при единственото условие да се разкаят да признаят върховенството му над всички други богове. Всеки може да влезе в култа, независимо от класа, раса или характер, тъй че към него се присъединяват хора, които нямат надежда да бъдат допуснати в узаконените тайнства на Изида, Кибела, Аполон останалите, или защото никога не са заемали необходимото обществено положение, или пък защото са го загубили поради някакво опозоряване или престъпление. Отначало посветеният е трябвало да бъде обрязван, но дори и този встъпителен ритуал вече е отхвърлен, понеже сектата дотолкова се е откъснала от православното юдейство, че единствената посветителна церемония сега е поръсването с вода и именуването на Месията. Понякога този култ излъчва особена, извратена привлекателност върху високообразовани личности. Сред последователите му е един бивш управител на Кипър, Сергей Павел; радостта, която му доставя обществото от улични метачи, роби и вехтошари, показва деградиращото влияние на култа върху цивилизованите хора. Писа ми, че подавал оставка от поста си, защото вече не бил в състояние да полага клетва пред бога Август, тъй като верността към новия му бог не позволявала това. Разреших му да напусне поста си, но го зачеркнах от списъка на гражданите. По-късно, когато го запитах за тази нова вяра, той ме увери, че била напълно аполитичина, че Исус бил много мъдър човек, притежавал образцов характер и бил верен на римското владичество. Отрече учението на Исус да е бъркотия от гръцки и еврейски религиозни баналности. Обясни ми, че водело началото си и дори превъзхождало едно течение на умерени еврейски схващания, наречено равинизъм, което се различавало силно от суеверния формализъм на книжниците (на чиято поддръжка разчиташе Ирод), защото наблягало повече на братската любов в името на бога, отколкото на божественото отмъщение, което очаква онези, които не следват Закона; наблягало повече на същността, отколкото на буквата на Закона.
Изпълних обета си пред Венера веднага щом се върнах в Италия. В отговор на един сън, в който тя ми се яви и ми каза усмихната: „Клавдий, покривът ми тече, моля те, оправи го“, аз престроих, и то много богато, прочутия й храм в планината Ерикс в Сицилия, който се беше порутил: сложих там жреци от древни сицилийски семейства и определих голям годишен приход от държавната хазна. Освен това построих красиво светилище на нимфата Егерия в нейната горичка в Ариция и посветих в него едно златно жертвено приношение — изящна женска ръка, която гаси свещ, със следното изречение, изписано върху свещта на сабински диалект:
„На бързокрилата вестителка на победата, Егерия, от хромия Клавдий, в знак на благодарност. Нека неговата свещ да гори до дъно, изпущайки ярка светлина, а свещите на враговете му да трепват и изгасват ненадейно.“
Глава 22
Отпразнувах триумфа си на Нова година. Сенатът беше тъй добър да ми гласува още пет допълнителни почести. Първо ми гласуваха Гражданската корона. Това бе златен венец от дъбови листа, който отначало се е давал само на войник, притекъл се по време на сражение в помощ на свой другар, който е бил обезоръжен и животът му е бил в ръцете на врага му, убил е врага и е удържал позицията. Този почетен знак бе даряван много по-рядко, отколкото предполагате; защото за свидетел се призоваваше спасеният и негово задължение беше да предаде короната на своя спасител. Беше почти невъзможно да накараш един римски войник да си признае, че е зависел от милостта на своя неприятел и че дължи живота си единствено на превъзхождащата го сила и смелост на своя другар; най-често спасеният се оплакваше, че само се бил подхлъзнал и тъкмо се готвел да стане и да довърши противника си, когато този амбициозен тип се намесил най-нахално и му отнел победата. По-късно почетният знак започна да се дава и на легиони или други войскови командири, които с личната си смелост или умело ръководство са спасили живота на войските под тяхно командуване. По тази причина получих короната и аз и наистина смятам, че си я заслужих, защото не се вслушах в съветите на моя щаб. Носеше надписа „За спасение на живота на съгражданите си“. Сигурно си спомняте, че когато ме въздигнаха за император, преторианците ме бяха принудили да си наложа един подобен венец, оня, с който Калигула се беше наградил за победата си в Герамния. Тогава нямах никакво право да го нося и много се срамувах (макар че и Калигула нямаше право на него), та сега с истинско удоволствие се увенчах с този, който ми се полагаше по право. Второто отличие беше Морската корона. Тази корона, украсена с корабни носове, се даваше за смелост, проявена в морето — например на моряк, който пръв е стъпил на борда на неприятелски кораб, или на адмирал за унищожаване на неприятелска флота. На мен ми бе гласувана, защото бях рискувал живота си, като потеглих по море в бурно време, за да стигна до Британия колкото може по-рано. След време окачих и двете корони високо над главния вход на двореца.
Третата почест, с която ме удостои Сенатът, беше наследствената титла Британик. Малкият ми син бе
