известен с името Друз Британик или само Британик и отсега нататък ще говоря за него с това име. Четвъртата почест се състоеше в издигането на две триумфални арки в памет на моята победа: едната в Булон, защото оттам бе изходната точка на експедицията ми, и другата в самия Рим, на Фламинския път. Облечени бяха в мрамор и украсени от двете страни с трофеи и барелефи, описващи победата ми, а се увенчаваха от бронзови триумфални колесници. Петата беше декретът, с който денят на моя триумф се обявяваше за ежегоден празник на вечни времена. Освен тези пет почести имаше още две, които се даваха на Месалина, а именно правото да седи на предната седалка в театъра до девиците-весталки, редом с консулите, магистратите и чуждите посланици, и правото да използува закрита държавна кола. На Месалина междувременно й бяха гласували всички почести, присъдени приживе на баба ми Ливия, но аз все още се противопоставях да й се даде титлата Августа.
Слънцето се съгласи да грее лъчезарно в деня на триумфа след няколко облачни дни, а кварталните надзиратели и другите длъжностни лица се бяха погрижили Рим да изглежда тъй чист и привлекателен, както всъщност подобава на такъв старинен и достоен град. Фасадите на всички храмове и жилища бяха измити, улиците изметени като пода на самия Сенат, цветя и пъстри предмети украсяваха прозорците, а пред всяка врата бяха наредени маси, отрупани с храна. Храмовете бяха широко отворени, светилищата и статуите бяха обкичени с венци, на олтарите гореше тамян. И цялото население беше облякло празнични дрехи.
Аз още не бях влязъл в града — нощта прекарах в лагера на преторианците. На разсъмване дадох заповед там да се състои общ парад на всички войски, участвуващи в триумфа, и раздадох парите, които бях пресметнал, че им се дължат от разпродажбата на плячката, взета от Лондон, Колчестър и другаде, и от продажбата на пленниците. Тези пари възлязоха на тридесет златици за всеки обикновен войник и пропорционално по повече за по-висшите чинове. Изпратил бях вече паричната награда от същите суми за ония войници в Британия, които не можеха да бъдат освободени, за да се върнат за триумфа. В същото време раздадох и военни отличия: огърлици за проявена храброст на бойното поле — на хиляда души; четиристотин челни плочки (златни медальони във формата на челни конски амулети) на храбри конници или на войници от пехотата, които са успели да убият неприятелски конник или колесничар; четиридесет масивни златни гривни за изключителна храброст — когато раздавах гривните, прочитах описание за подвига на всеки от наградените; шест маслинени венеца за хората, които бяха допринесли за победата, без лично да са присъствували на сражението (командирът на главния ни лагер и адмиралът, командуващ флотата, бяха сред ония, получили това отличие); три Корони на укреплението за първите, които бяха прескочили оградите с колове и първи бяха нахлули в неприятелски лагер; и едно Неподострено копие — на Посид, — което се даваше, подобно на Гражданската корона, за спасяване на живот и което той си бе заслужил поне десет пъти.
По моя препоръка Сенатът гласува триумфални орнаменти на всички с ранг на сенатори, които бяха участвували във войната — а то значи на всички командири на легиони и на всички висши щабни офицери. Съжалявам, че Авъл и Веспасиан не можаха да присъствуват, но останалите бяха тук. Хосидий Гета и брат му Лусий Гета, които командуваха Осмата преторианска кохорта в Британия, и двамата бяха удостоени: струва ми се, че за пръв път в римската история двама братя носеха триумфални отличия в един и същи ден. Лусий Гета стана префект на преторианците или по-скоро изпълняваше длъжността заедно с един офицер на име Криспин, назначен временно от Вителий по време на отсъствието ми. Защото Юст, предишният им командир беше мъртъв. Месалина ми бе изпратила бързо съобщение в навечерието на битката при Брентууд, с което ми казваше, че Юст подпитвал различни офицери от преторианците дали са готови да застанат на негова страна при един въоръжен бунт. Доверявайки се напълно на Месалина и страхувайки се да поемам рискове, изпратих незабавно заповед да бъде екзекутиран. Години минаха, докато науча истината: че Юст усетил какво става в покоите на Месалина в двореца по време на отсъствието ми и запитал един от своите помощници как ще е по-добре да постъпи — дали да ми пише веднага, или да чака завръщането ми. Този офицер бил от доверениците на Месалина, тъй че посъветвал Юст да изчака, защото лошата вест би могла да ме отвлече от военните ми задължения; а сетне отишъл право при Месалина. Смъртта на Юст, чиято причина скоро станала известна на целия град, била всеобщо предупреждение да не ме посвещават в тази тайна, която накрая знаели всички освен мене — знаели я дори и враговете ми в Британия и Партия, представяте ли си? Месалина вървяла от зле към по-зле. Но тук няма да разказвам с подробности за поведението й, защото все още нищичко не подозирах за това. Беше дошла в Генуа да ме посрещне като се връщах от Франция, и радостта й от срещата ни ме правеше ужасно щастлив. В изминалите шест месеца малкият Британик и сестричката му бяха пораснали много — бяха чудесни деца.
Искам да разберете — този ден означаваше страшно много за мене. Струва ми се, че нищо на света не е по-славно от един римски триумф. Той не прилича на триумфите, празнувани от варварските монарси над някои съпернически царе, които са покорили: това е чест, отдадена от един свободен народ на техен равен за големите му заслуги към този народ. Знаех, че съм си заслужил почтено и че най-сетне бях опровергал лошото мнение, което открай време семейството ми имаше за мен като личност безполезна, родена от разгневеното небе, идиот, слабак, позор за славните си предци. Тази нощ в преторианския лагер Германик ми се яви в съня ми, прегърна ме и рече със сериозния си глас: „Мили братко, ти се справи отлично, много по-добре, признавам, отколкото съм очаквал от тебе. Ти възвърна честта на римското оръжие.“ Когато се събудих в ранното утро, реших да отменя закона, с който Август ограничаваше триумфите само за самия император и неговите синове или внуци. Ако Авъл продължеше войната в Британия и ако успееше да изпълни задачата, която му бях възложил — малко по малко да покори цялата южна част на острова, щях да увещая Сената да му гласува личен триумф. Според мене това беше единственият човек, на когото един законно присъден триумф по-скоро щеше да отнеме, отколкото да допринесе за славата му. Указът на Август бе издаден, за да попречи на пълководците да подбуждат граничните племена към войни с надеждата да си спечелят триумф над тях; но, казах си аз, нима няма друг начин да се въздържат пълководците, без да се превръща триумфът, който на времето е бил за всички, в изключително фамилно право на Цезарите?
След като приключи церемонията с раздаването на отличията, аз дадох три аудиенции: първата — на всички управители на провинции, за чието временно пребиваване в Рим бях взел позволението на Сената, втората — на посланиците, изпратени ми от съюзническите царе, и последната — на изгнаниците. Защото бях получил разрешението на Сената да върна от изгнаничество всички заточеници само докато траят триумфалните празненства. Тази последна аудиенция беше всъщност тъжна, повечето от изгнаниците бяха изтощени и болнави и всички ме замолиха да ревизирам присъдите им. Казах им да не се отчайват, защото лично ще прегледам всяко дело и ако реша, че е в интерес на обществото някоя присъда да бъде отменена или смекчена, ще се застъпя пред Сената за тях. По-късно наистина го сторих и мнозина от онези, които нямаше как да върнем, получиха разрешение поне да сменят мястото на изгнанието си — във всички случаи с по-добро. Предложих на Сенека промяна на местожителството, ала той отказа, заявявайки, че докато Цезарят му се сърдел, не би могъл да иска подобрение на своята участ; вечният студ, който (според описанията на пътешествениците) сковавал земята на грубите фини, неизменната жега, която изгаряла пясъците на пустинята отвъд Атласките планини (където били проникнали победните армии на Цезаря, пренебрегвайки природните закони и разширявайки картата на познатите земи), трескавите мочурливи устия на Британия — сега покорена, както и плодородните долини и равнини на онзи далечен и прочут остров, превзет от Цезаровия изключителен военен гений, да, дори и непоносимият климат на Корейка, където бедният Сенека, автор на тази петиция, чезнел от две години — а може би от два цели века? — този студ, тази жарава, тази влага, тази корсиканска тройна смес от влага, жарава и студ. всичко това щяло да отмине едва забелязано от изгнаника, чиято единствена мисъл била да понесе с търпение смазващата тежест на позора, под чийто гнет се трудел, и да заслужи прошката на Цезаря, ако изобщо някога, макар и неочаквано, бъдел удостоен с този върховен дар. Готов бях да го изпратя в родната му Испания, по молба на приятеля му, моя министър Полибий, но щом сам той настояваше за Корейка, оставих го да си върви в Корейка. Нарцис научил от пристанищните власти в Остия, че сред предметите, отнесени от Сенека за спомен от посещението му в Рим, този храбър стоик взел в багажа си златни купи за вино, обкичени със скъпоценни камъни, пухени възглавници, индийски подправки, скъпи мазила, маси и лежанки от ароматно африканско сандалово дърво, инкрустирани със слонова кост, картини от ония, които биха зарадвали Тиберий, големи количества отлежало фалернско вино и (макар това да спада към по-различна категория от останалото) пълно събрание на публикуваните ми творби.
