скандал. Някакъв конник бил влюбен в една почтена омъжена благородничка. Опитал се да я подкупи да легне с него и й предложил цели две хиляди и петстотин златици за една единствена нощ. Тя отказала възмутено, а сетне се правела, че не го познава, като се срещали на улицата. Той знаел, че е поклонничка на Изида, която имаше храм в Рим, и подкупил за петстотин златици един от жреците на богинята да каже на жената, че бог Анубис е влюбен в нея и желае тя да го посети. Благородницата останала дълбоко поласкана от вестта, отишла в храма през нощта, определена от Анубис, и там, в най-святата храмова част, на самата лежанка на божеството, конникът, предрешен като Анубис, я любил до сутринта. Глупавата жена не успяла да скрие щастието си. Разказала на съпруга си, та и на приятелите за изключителната чест, която й била оказана. Повечето й повярвали. След три дни срещнала конника на улицата и пак се опитала да го отмине, без да отвърне на поздрава му. Но той й препречил пътя и като я хванал интимно подръка, рекъл: „Драга моя, ти ми спести две хиляди златици. Каквато си стисната, срамота е да хвърляш толкова пари на вятъра. Лично аз не държа на имената. Ти не харесваш моето и обожаваш това на Анубис, тъй че снощи се принудих да бъда Анубис. Но удоволствието беше същото, каквото щеше да е, ако бях използувал собственото си име. А сега хайде довиждане. Получих каквото исках и съм доволен.“ Жената останала потресена и ужасена. Втурнала се в къщи при съпруга си, разказала му как е била измамена и поругана и се заклела, че ако той незабавно не отмъсти за нея, тя ще се самоубие от срам. Съпругът, сенатор, отишъл при Тиберий; и Тиберий, който имаше високо мнение за него, нареди храмът на Изида да бъде срутен, жреците й — разпънати на кръст, а статуята й — да се хвърли в Тибъра. Но самият конник смело заявил на Тиберий: „Ти знаеш силата на любовта. Нищо не може да й устои. А онова, което извърших нека бъде предупреждение към всички почтени жени: да не се отдават на разни измислени религии, а да почитат добрите стари римски божества.“ Тъй че само го пратиха в изгнание за няколко години. След това съпругът, чието брачно щастие било разрушено от тази история, започна кампания срещу всички религиозни измамници. Повдигна обвинения срещу четирима еврейски проповедници, които бяха привлекли една благородничка от фамилията на Фулвиите към своята вяра, обвинявайки ги, че са я накарали да изпрати жертвени приношения от злато и пурпурен плат за Храма в Ерусалим, а всъщност са продали подаръците за лично облагодетелствуване. Тиберий ги осъди и ги разпъна. Като предупреждение срещу други подобни деяния той изгони от Рим всички евреи и ги прати в Сардиния: бяха на брой четири хиляди и половината измрели от треска няколко месеца след като отишли там. Калигула позволи на евреите да се върнат обратно.
Сигурно помните, че Тиберий прокуди от Италия гадателите и астролозите. Той самият представляваше странна смесица от атеизъм и суеверие, доверчивост и скептицизъм. Веднъж на някаква вечеря заяви, че като имал пред вид звездите, смятал почитането на божествата за безполезно: вярвал в предопределението. Това, гдето прокуди астролозите, се дължеше може би на желанието единствен той да се ползува от предсказанията: защото Трасил не го напусна до сетния си дъх. Онова, което Тиберий не осъзнаваше, беше следното: звездите може би наистина не лъжат, но на астролозите, дори и на най- способните, не може да се вярва нито че ще разчетат откровенията им безпогрешно, нито пък че ще кажат съвсем искрено какво са разчели. Аз не съм нито скептик, нито кой знае колко суеверен. Обичам древните ритуали и церемонии и притежавам някаква унаследена вяра в старите римски богове, които не желая да подлагам на никакви философски анализи. Смятам, че всеки народ трябва да обожава собствените си божества по свой начин (стига да е цивилизован) и да не приема безразборно чужди божества. Като върховен жрец на Август, аз трябваше да го призная за бог; но в края на краищата полубогът Ромул не е бил друго освен беден римски пастир и вероятно много по-бездарен и мързелив от Август. Ако бях съвременник на Ромул, вероятно щях да се присмея на мисълта да му се отдават почести на полубожество. Но божествеността в края на краищата е неоспорим факт, а не въпрос на лично мнение: ако някой е почитан от всички като бог, значи, той наистина е бог. А щом един бог престане да бъде почитан, той е нищо. Докато Калигула беше обожаван и го смятаха за бог, той действително беше свръхестествено същество. За Касий Херея бе почти невъзможно да го убие, защото около него витаеше божествено благоговеене вследствие обожанието на многобройните чисти сърца, заговорниците го усещаха и се страхуваха да посегнат на живота му. И може би Касий не би успял да го убие, ако сам Калигула не се бе обрекъл с някакво божествено предчувствие на това убийство.
Днес Август е боготворен искрено от милиони хора. Самият аз му отправям молитви с почти същата вяра, с каквато се моля на Марс или Венера. Но аз правя много точна разлика между историческата личност Август, чиито несъвършенства и злополучия са ви добре познати, и бога Август, обекта на всенародно обожание, който е добил божествена власт. Искам да кажа, че порицавам безпощадно своеволието, с което един смъртен си присвоява божествена власт; но ако той наистина съумее да накара хората да го боготворят и те го боготворят най-искрено и ако няма лоши поличби или други признаци за гнева на Небесата при неговото обожествяване — е, тогава той наистина е бог и трябва да се приеме за такъв. Ала боготворенето на Август като главно божество в Рим не би било възможно, ако не съществуваше оная пропаст, разтворена от философите, между обикновения човек и старите ни богове. За обикновения гражданин на Рим Август успешно запълни тази празнота. Помнеха го като благороден и милостив управник, дал може би много по-истински доказателства за искрената си загриженост към града и империята, отколкото са дали самите олимпийски богове.
Култът към Август обаче представляваше по-скоро едно политическо удобство, но не задоволяваше духовните нужди на ония дълбоко религиозни личности, които предпочитаха да се приютят при Изида, Серапис или Асклепий, та да могат посредством тайнствата на тези божества да повярват, че „бог“ е нещо повече от един отвлечен идеал за съвършенство и нещо различно от възпоменаване славата на някой покоен герой. За да предложа друго в замяна на тези египетски култове — защото според мене те не изиграваха съществена роля в нашата гръко-римска цивилизация, аз издействувах от постоянната колегия за чуждите религии в им, колегията на Петнадесетте, да ми се разреши да въведа по-подходящи тайнства. Тъй например култът на Кибела, богинята, обожавана от троянските ни предци и следователно много подходяща за задоволяване на нашите религиозни нужди, е бил въведен в Рим преди около двеста и петдесет години по нареждане на един оракул; ала тайнствата й са били отслужвани скритом от фригийски жреци-евнуси, защото на никой римски гражданин не е било позволявано да се кастрира в чест на богинята. Промених всичко това: сега върховен жрец на Кибела щеше да бъде римски конник, макар и не евнух, а нейни богомолци можеха да бъдат заможни граждани. Опитах също тъй да въведа в Рим Елевсинските мистерии от Гърция: ненужно е да описвам тук начина, по който се устройват тези празненства в чест на богиня Деметра и дъщеря й Персефона, защото, докато съществува гръцкият език, всички ще знаят за тях. Същността на самите мистерии обаче, на които празненствата са само външен израз, е твърде непозната и много бих искал да разправя за нея; но на времето дадох клетва да мълча, затова не съм в състояние да го сторя. Ще се задоволя само да кажа, че те се отнасят до надзъртане в живота в идния свят, където щастието се дарява само ако си живял добродетелно като смъртен. Въвеждайки ги в Рим, възнамерявах да огранича участието в тях само за сенатори, конници и видни граждани и се надявах да заместя формалното боготворене на обикновените божества с едно задължение към добродетелността, чувствувано като вътрешна необходимост, а не наложено от закони и декрети. За жалост намерението ми се провали. От всички големи гръцки храмове, дори от Аполония в Делфи, се получиха неблагоприятни предсказания, които ме предупреждаваха за ужасните последствия от моето „пренасяне на Елевсина в Рим“. Ще прозвучи ли като богохулство предположението ми, че гръцките богове се обединяваха, за да защитят доходите си от поклонничеството, които сега бяха главният източник на средства за тяхната страна?
Издадох декрет, с който забранявах на римски граждани да посещават еврейските синагоги и прокудих от града най-ревностните еврейски проповедници. Писах на Ирод за това свое действие. Той ми отговори, че съм постъпил много разумно и че и той щял да приложи същия принцип, или по-скоро — обратното, в своите владения: щял да забрани на гръцките учители по философия да откриват школи в еврейските градове и да отнеме на ония евреи, които ги посещават другаде, правото да се молят в Храма. Нито Ирод, нито аз споменавахме в писмата си за събитията в Армения или Партия, но ето какво бе станало. Изпратих цар Митридат в Антиохия, където Марс го посрещна с почести и го прехвърли в Армения с две редовни кохорти, обсадни части и шест кохорти от сирийско-гръцки помощни войски. Пристигна там през март. Партският управител поведе войските си срещу му, но беше сразен. Това обаче не означава, че Митридат изведнъж стана неоспорван владетел на своето царство. Котис, царят на Малка Армения, изпрати въоръжена помощ на партския управител и макар и неговите войски на свой ред да бяха сразени, партските гарнизони от
