благородник. Страдайте с това момче! Или един ден ще разберете, че неговото страдание е вашето собствено…
— Обесете я! — изкрещя разярено някакъв мъж. Подкрепиха го и други. Те бяха дошли да гледат представление и нямаха нужда от проповеди, които събуждаха в сърцата им чувство за вина.
— Тишина! — заповяда съдебният служител Уилтън. Леко мърморене последва думите му и той се огледа изпитателно.
— Този май се опитва да удължи мъченията ни! — изсъска Ондин. — Какво чака още?
— Предложения за женитба.
— Какво?
Старият мъж вдигна рамене.
— Такъв е обичаят, момиче. Също като дългата процесия и бирата пред кръчмата. Ако някой мъж заяви, че ще се ожени за теб, ще те освободят.
Погледът на Ондин се плъзна неспокойно по лицата на околните. Не, тук нямаше никой, чието докосване би могла да изтърпи. Подли, мръсни негодници! И все пак сърцето й заби по-силно, защото изведнъж бе осъзнала колко отчаяно иска да живее. Беше готова да стори всичко, за да се изтръгне от лапите на смъртта.
— Много искам да взема момичето! — изрева един тлъст, плешив търговец. — Но жена ми ще убие и двама ни!
Публиката избухна в луд смях. Отвратителна измет, каза си Ондин. От друга страна обаче — ако някой от тези типове поискаше ръката й, тя щеше да бъде свободна. И преди да избяга, щеше да му даде да разбере какъв жалък негодник е.
Но кой би взел за жена една осъдена на смърт? Двете седмици в Нюгейт я бяха изтощили до смърт. Рошава и мръсна, дългата коса падаше по раменете и, цялата в сламки и прах. Хлътналите й бузи бяха прашни, роклята висеше като чувал на измършавялото й тяло.
— Е, нито едно момиче не се заинтересува от стареца и младежа — обяви чиновникът. — Не се намери и жених за младата дама. Значи трябва да ги обесим…
— Чакайте, сър! — Стресната, Ондин впи поглед в дребосъка, който тичаше към бесилката — грозен момък с дълъг, извит нос, но с весели тъмни очи. Не, той не беше от похотливите зяпачи. Беше облечен в ливрея на кочияш — строг черен жакет, опънат панталон и снежнобяла риза. Приличаше на слуга при някой благородник.
— Вие ли ще се ожените за това момиче? — попита ухилено чиновникът. — Мъж с такова лице очевидно може да си намери невеста само под бесилката на Тайбърн.
— Искам да поговоря с нея! — Дребният грозник пристъпи по-близо. — За убийство ли сте осъдена?
Ондин поклати глава, сдържайки с мъка сълзите си. О, да, беше обвинена в убийство, но не тук, не сега.
— А защо ви осъдиха на смърт?
— Бракониерствах.
Мъжът се усмихна и попита:
— Готова ли сте да се омъжите, за да избегнете примката на палача?
— Ха-ха-ха! — изсмя се глухо под маската си едрият палач. — Май момичето ще предпочете да умре, отколкото да се омъжи за такова смешно джудже като тебе.
Дребният мъж му хвърли презрителен поглед.
Ондин не се поколеба. Решението й беше твърдо още от самото начало. А този момък изглеждаше добър и почти я караше да се чувства виновна, че един ден ще го напусне.
— О, сър, бих се омъжила дори за дракон или костенурка, толкова ми е скъп животът. А вие заслужавате най-голямата ми благодарност, защото сте милостив, съвсем различен от подлеците наоколо, които се смятат за почтени кора.
— Е, няма да се омъжите за костенурка — изкиска се весело дребният мъж. — По-скоро за дракон. Аз не съм вашият бъдещ мъж, момиче.
— Момент, момент! — намеси се чиновникът. — Не е разрешено да я отмъквате от бесилката в полза на друг. Или ще се ожените за нея тук и сега, или ще я обеся.
— Спрете! Аз ще ви принудя да спазвате закона! — Внезапно прозвучалият дълбок, заповеднически глас накара множеството да занемее и почтително да се разстъпи. При вида на едрия, зашеметяващо красив мъж Ондин спря да диша. Той носеше тесен панталон, елегантна риза с дантелено жабо и ушит по мярка жакет, подчертаващ мощните му рамене. Тъмната, гладка коса обрамчваше лице с впечатляващи, но студени и корави черти.
Поведението му ясно показваше, че е аристократ. Той кимна с усмивка на дребния мъж, които вероятно беше негов служител, и заяви:
— Аз съм човекът, който ще се ожени за това момиче. — Без да чака отговор от чиновника, той се обърна към Ондин: — Какво престъпление сте извършили?
Тя се поколеба за миг и отвърна:
— Убих един елен.
— И само за това ще ви обесят? — намръщи се невярващо мъжът.
— Точно така, милорд, и това не би трябвало да ви изненадва. Това животно принадлежеше на някакъв си лорд Ловет или поне се разхождаше по земите му. Така че, сър, човекът, който ме отведе под бесилката, беше от вашата черга. — И от моята, добави на ум тя, опитвайки се да прикрие горчивината си.
Мъжът вдигна извитите си вежди и тя неволно се запита защо го бе обидила така. Всъщност, защо не? Можеше да се омъжи за дребния, грозен слуга, но не и за този лорд, който сигурно беше замислил някаква отвратителна шега. Но мъжът изглежда не се чувстваше засегнат. Очите му я измерваха внимателно от глава до пети.
— Изразявате се много изискано.
Тъй като той очевидно чакаше обяснение, Ондин се спаси с първата хрумнала й лъжа:
— Баща ми беше поет и аз го придружавах в обиколките му из кралските дворове.
Мъжът кимна, после се обърна към чиновника и заповяда:
— Освободете я, за да се оженя за нея.
— Какво? — Сър Уилтън едва си поемаше дъх. — Милорд, тя е една обикновена крадла. Красива е, признавам, но…
— Ако не се лъжа, сър, законът повелява осъденият на смърт чрез обесване да бъде освободен, ако някой го попска за съпруг или съпруга. Ето, аз съм тук и съм готов да се оженя за това момиче. Свалете й най-после примката и развържете ръцете й!
Ондин гледаше смаяно едрия непознат. Не, той не говореше сериозно! Защо си позволяваше тази жестока шега?
— Моля ви, не ме измъчвайте така… — прошепна умолително тя.
Мъжът я прекъсна с ядно проклятие, скочи от коня си и издърпа примката през главата й. После разряза въжетата с ножа си.
— Ела тук, монахо! — извика той, свали я от колата и застана до нея. — Нали си Божи служител? Сигурен съм, че можеш да извършиш брачната церемония.
— Милорд… — започна още веднъж чиновникът.
— Погрижете се за документите, сър! — прекъсна го надменно благородникът.
— И кой…
— Аз съм Уоруик Чатъм и имам известно влияние в двора, ще ме принуждавайте да разкажа на краля какви некадърни служители има.
Нямаше нужда от повече думи. Сър Уилтън се разбърза, за да докаже, че е съвестен кралски служител.
Дебелият монах зачете обичайните молитви и лордът посегна към ръката на Ондин.
Това е от бирата, каза си отчаяно тя. Алкохолът замъгли разума ми, за да направи смъртта по-лека… Не, не беше сън — грубото въже не стягаше повече шията й, ръцете й бяха свободни…
— Дайте съгласието си! — подкани я чужденецът. — Или искате да умрете?
Думите излязоха с усилие от напуканите й устни.
