графа, тя заяви възбудено:
— Сега вече можем да се оженим, скъпи!
Уоруик въздъхна, обърна й гръб и седна в леглото.
— Никога няма да се оженя повторно.
— О, аз ще намеря начин да променя решението ти — отговори тя, засмя се прелъстително и леко прокара пръст по напрегнатия му гръб.
Не, Ан не можеше да промени решението му. Тя знаеше само как да го възбужда. Жаден да я има, той я сграбчи в прегръдките си и даде воля на желанието си. Остави я чак на разсъмване.
Мисълта за Женевиев го преследваше ден и нощ. За Бога, той й дължеше справедливост. Трябваше да разобличи убиеца.
ЧАСТ ПЪРВА
ОНДИН
Според легендата водната нимфа се сдобива с човешка душа, когато се омъжи за смъртен
ПЪРВА ГЛАВА
Бесилката на Тайбърн, май 1679 година
Най-страшното беше въжето около шията, което се врязваше дълбоко в нежната и кожа. Ала тя се беше заклела да не плаче, да не предлага на зрителите допълнително развлечение. Освен това намираше, че е по-добре да умре на бесилката като обикновена крадла, вместо да бъде обезглавена за държавна измяна.
— Е, как си, момиче?
Докато колата трополеше по калдъръма, Ондин се обърна към стария мъж до себе си, който я беше заговорил. В погледа му имаше бездънна тъга. Дощя й се да помилва сбръчканата му буза, но ръцете й бяха вързани.
— Все някак ще се справя, Джоузеф. Но можеха да ми спестят поне това въже… — Гласът й пресекна, когато покрай колата затичаха две мръсни, облечени в дрипи деца. Света Дево! Коя ли беше тази майка, която позволяваше на децата си да присъстват на обесване?
След като осъдените бяха изведени от затвора Нюгейт, Ондин гледаше със страх постоянно увеличаващата се тълпа зрители, които вървяха след колата. Хиляди очи стрелкаха любопитно младата жена, стария Джоузеф и уплашеното до смърт момче на име Малкия Пат.
— Ей сега ще стигнем до ъгъла на Ендръл и Броуд Стрийт — обясни Джоузеф.
— Говориш за онази прословута гостилница, нали? — Ондин поклати глава с достойнство. — Няма да се напия, за да доставя още забавление на тази измет.
Старецът й се усмихна с болка и гледката на въжето около шията й едва не разкъса сърцето му. Той беше живял достатъчно и спокойно можеше да прекрачи отвъд. Но това бедно младо момиче…
След неколкоседмичното затворничество в Нюгейт тя беше останала само кожа и кости, но нито прашните й бузи, нито овехтелите дрехи можеха да скрият красотата й. Може би причината се криеше в излъчването й, в гордата стойка, в непримиримия блясък на сините очи. Тя притежаваше жизнеността на пролетното утро и една естествена веселост. И дори в миговете на най-дълбоко отчаяние не забравяше страданията на ближните си. В затвора споделяше плесенясалия хляб с всеки, който й се струваше по- гладен от самата нея. Крещеше гневно на пазачите и двамата с Джоузеф замислиха план за бягство, който едва не се увенча с успех. Ако в последния момент не беше останала, за да помогне на Малкия Пат, сега щеше да бъде свободна.
Джоузеф въздъхна с болка. Сигурно Ондин не беше момичето от простолюдието, за което се представи, когато дойде в гората и се присъедини към дружината бедняци. Движеше се твърде грациозно и говореше прекалено мелодично. Въпреки овехтелите си дрехи, тя се държеше винаги като дама, дори когато трябваше със сила да наложи волята си. Всички бяха изпълнени с доверие към нея и никога не се опитваха да надникнат под булото, с което се беше загърнала. А днес щеше да отнесе тайната си в гроба.
Изведнъж в душата на Джоузеф се надигна луд гняв. Двамата щяха да умрат само защото искаха правото си да живеят. Миналата седмица обесиха Мади, Стария Том и гърбавия Симкинс. Днес щеше да умре самият той, а с него Ондин и Малкият Пат. Макар че не бяха извършили друго престъпление, освен да откраднат храна, за да утолят глада си.
— Изпий бирата, която ще ти дадат, момиче — посъветва я загрижено той. — Бесилката… Знаеш ли, понякога примката не се стяга достатъчно бързо. Нека не те е грижа за зяпачите. Бирата ще ти помогне.
Процесията — тримата осъдени в каруцата, дебелият монах, който подтичваше зад нея, двама пазачи, палачът, скрил лице под черната си маска, и един съдебен служител — спря изведнъж. Бяха стигнали кръчмата Боул и както беше обичаят, кръчмарят излезе да им предложи ейл. Макар и колебливо, Ондин протегна вързаните си ръце към една кана. Аз не се боя, опитваше се да си внуши тя, защото Всемогъщият вижда, че не съм сгрешила в нищо. Затова трябва да покажа спокойствие и дори веселост.
Ала пристъпите на леден страх ставаха все по-силни и тя разбираше, че не е в състояние да приеме безропотно съдбата си. Колко време се беше заблуждавала, че ще успее да очисти името на баща си от позорното петно, да се върне у дома и да отмъсти за смъртта му, да разкрие коварната измама…
Но не можа да го стори. И сега трябваше да умре с двамата просяци, с добрите приятели от гората, при които беше избягала. Дано бирата й даде малко сила, за да изпита презрение към хората, които бяха извършили тази несправедливост и я бяха осъдили на смърт чрез обесване.
За съжаление бирата я тласна към още по-дълбоко отчаяние. С всяка глътка въжето около шията й се опъваше по-силно, а течността, която се стичаше в гърлото й, не я стопляше и не й вдъхваше кураж.
След като завърши представлението пред гостилницата, каруцата затрополи по-нататък. Ондин се опитваше да не чува подигравателните крясъци на множеството, особено мъжкия глас, който обясняваше на палача колко приятни неща може да направи с момичето, преди да го обеси. Скоро наближиха Тайбърн. На площада беше издигнато трикрако съоръжение, за което щяха да завържат въжетата. Конете, подплашени от силен удар с камшика, щяха да препуснат напред, а Ондин, Джоузеф и Малкият Пат щяха да увиснат на дебелата греда.
Мили Боже, дай ми бърз край, помоли се безмълвно девойката. Пред очите й причерня, зави й се свят, като видя препълнените трибуни. За място на пейките се плащаше по два шилинга. Измъчена, тя затвори очи и усети слънцето върху лицето си, както и мекия, влажен бриз, който обещаваше дъжд. След малко отвори очи и погледна към небето. Нима никога вече нямаше да види слънцето?
— Мисли за баща си, който е на небето, момиче! — пошепна й Джоузеф. — Той ще те прегърне и ще те отведе в един по-светъл свят, защото знае колко си добра.
Да умре — не! До последния си дъх щеше да се бори, да крещи, да рита и да хапе. Нищо няма да постигна, каза си отчаяно тя. Нямаше изход. Трябваше да се подчини безропотно на опредената й съдба и да не дава възможност на зрителите да се забавляват за нейна сметка. Опита се да кимне, но не можа, защото при всяко движение въжето около врата й се опъваше болезнено.
Най-после каруцата спря под бесилката. Дебелият монах мърмори неразбираеми молитви, а палачът попита осъдените дали имат да кажат още нещо.
Изведнъж Малкият Пат изпищя, започна да се моли за живота си и Ондин прехапа устни. Това момче нямаше още четиринадесет години, а щеше да увисне на бесилката само защото беше отсякло дърво, израснало случайно в гората на някакъв граф. Но нима нейното престъпление не беше също толкова нищожно?
Публиката се наслаждаваше на зрелището. Решена на всичко, Ондин скочи. О да, тя имаше какво да им каже!
— Наистина ли ви харесва отчаянието на това дете? — извика с ясния си глас тя и множеството занемя. — Ако наистина е така, надявам се един ден да изпитате отчаяна нужда от двата шилинга входна такса, за да не умрете от глад — или да напълните празните си стомаси с риба, уловена в реката на някой
