починала при злополука. Ние не сме демони, а и тези истории са от времето на Уилям Завоевателя, значи от тъмното минало.
— Освен историята с баба ти.
— Тя е полетяла надолу по стълбата, защото стъпалата са били стари и изгнили. Това няма нищо общо с проклятието.
— Да, знам, но в кошмара, който ме събуди, видях именно нея… — Хълцания задавяха гласа й. — Тя излезе от гроба, цялата в плесен, и ми предрече, че скоро ще я последвам…
— Тихо, милата ми, тихо! Никога няма да допусна да ти се случи нещо.
— О, Уоруик, толкова ме е страх! Толкова съм слаба…
— Имаш силата на моята любов.
— Аз също те обичам с цялото си сърце, а днес, на турнира, се бях самозабравила от гордост. Нито един рицар не може да се мери с теб. Всички го казаха.
Мъжът избухна в смях.
— Много съм доволен, че ти харесвам. А сега си легни, моя сладка, мила жено. Трябва да пазим детето, което расте в утробата ти. Аз ще изпия още една чаша портвайн и ще дойда.
— Добре, ще те чакам.
— Не е нужно — отговори той и помилва бузата й. — Знам, че искаш да си отпочинеш.
— Не, ще те чакам — отговори решително тя и стана от коленете му. Никога вече нямаше да разочарова добрия си съпруг. Щеше да се брани храбро срещу всички нощни призраци. Усмихна му се, после обърна пламналото си лице и забърза към спалнята.
Уоруик отиде до масичката с напитките, посегна към една гарафа и си наля чаша портвайн. Злобните приказки на лейди Фентън за проклятието го бяха обезпокоили много повече, отколкото признаваше пред себе си, и вътрешното напрежение сгорещяваше кръвта му. Колко му се искаше да грабне в обятията си жена — силна като Ан, която да сподели страстта му… Той изпразни чашата на един дъх с надеждата, че виното ще угаси огъня в гърдите му. Не, никога нямаше да измами добросърдечната си, изпълнена с доверие съпруга, колкото и трудно да му беше да обуздае напора в слабините си.
Странно защо точно в този миг си спомни младата жена в гората. Действителност ли беше тя или сън? Онзи мъж я заплашваше, но тя съумя да се защити и изчезна във вълните на потока. Реална сцена или игра на въображението му? Макар че не можа да я разгледа добре, красотата й беше направо зашеметяваща. И какъв темперамент… Ето, от такова момиче имаше нужда сега.
Не, той дължеше вярност на Женевиев, дори в сънищата си. Въздъхна и се наведе да изуе ботушите си. Захвърли ги в ъгъла и се стресна от глухия шум на падането им, последван от някакво изтракване. Обърна се и смаяно установи, че вратата към спалнята е затворена.
Странно, никога досега, дори когато беше уплашена до смърт булка, Женевиев не беше заключвала вратата пред него. А днес беше обещала да го чака.
— Уоруик! Ето я пак!
Уплашен, мъжът скочи и се опита да отвори тежката врата.
— Женевиев! — Той натисна с цялата си сила и вратата най-после се поддаде. — Женевиев!
Ключалката се разби с трясък и Уоруик се втурна в спалнята, без да обръща внимание на парещата болка в раменете си. Леглото под високия балдахин беше празно. През отворената балконска врата влизаше свеж вятър и развяваше светлите завеси, които шепнеха като призраци.
Някъде отвън долетя глух писък. Тъмно подозрение се надигна в душата му и краката му натежаха като олово. Трябваше да положи нечовешки усилия, за да излезе на балкона.
— Женевиев!
Опяха я в кралския параклис и я изпратиха към вечния й път с пламенни молитви. Уоруик не се отделяше от ковчега. След няколко дни щяха да я натоварят на черната катафалка и да я откарат в Норт Ламбрия, за да я погребат в семейната гробница.
Преди да отпътува, Уоруик поседя малко в спалнята, която беше споделял с мъртвата. Внезапно усети някакъв странен повей. Стана, за да разбере откъде идва. Обиколи бавно стаята и когато отмести настрана един от стенните килими, откри тесен процеп. Натисна ръба и остана смаян пред безшумно отворилата се врата. Мушна се в тесния коридор и препъвайки се, заслиза по хлъзгавата вита стълба.
След малко се върна в спалнята и грабна една факла. Слезе по стълбите и попадна в стара, отдавна неизползвана затворническа килия. Между паяжините и цвърчащите плъхове намери монашеско расо и гръцка театрална маска. Изгледа странната находка, вдигна я гневно в треперещите си ръце и забърза обратно по стълбите.
Всички в кралския двор знаеха, че графът на Норт Ламбрия е неутешим след загубата на съпругата си. Затова уважиха решението му да се оттегли в далечните си земи. Ала Чарлз скоро усети липсата на приятеля си. Един ден не издържа и замина на север, където бе посрещнат както подобава на крал и приятел.
Уоруик му предложи учтиво гостоприемството си и се опита да се засмее на непрекъснатите му шеги, но студеното му, празно сърце не се затопли.
Най-после Чарлз, който беше умен, чувствителен мъж, се осмели да засегне опасната тема.
— Повярвайте, вие не носите вина за смъртта на жена си. Бяхте много по-добър съпруг от всички лордове, които познавам, без да изключвам и себе си, дано Всемогъщият и кралицата ми простят прегрешенията. Но сега е време да продължите да живеете. Вземете си друга жена…
— Не, няма да тласна към смъртта още една клетница.
— Това така наречено семейно проклятие е глупост и вие го знаете не по-зле от мен. Няма духове, които убиват.
Раздразнен, Уоруик удари по масата и съдовете зазвънтяха.
— Аз също не вярвам в духове, но знам едно — Женевиев не се е хвърлила от балкона, за да се самоубие. Тя е била убита. — За да потвърди думите си, той извади от шкафа монашеското расо и маската.
— И кой я е убил?
— Нямам представа. — Уоруик се отпусна на стола си и потърка пулсиращите си слепоочия. — Но преди да открия причината за смъртта й, не мога да си позволя нов брак.
— Кого подозирате?
— Лорд Хардгрейв.
Кралят поклати нетърпеливо глава.
— Вярно е, вие с него имате някои разногласия, но такова обвинение…
— Може би съм несправедлив към него. От друга страна обаче, кой друг би могъл да бъде?
— Уоруик, колкото и да ми е неприятно да го изрека, ще ви кажа, че вашата жена беше склонна към самоубийство. Е, добре, намерили сте в онази килия расо и маска. Какво означава това? Много хора се преобличат, когато отиват на тайна среща и вие го знаете. Трябва да преодолеете тази лудост, приятелю. Върнете се с мен в Лондон.
Тъй като кралят настоя, Уоруик го придружи в столицата. Както беше предсказала лейди Ан, по Коледа тя вече лежеше в обятията му и се наслаждаваше на дивата му, макар и странно отчуждена страст. Уоруик ощастливи и други жени, без да дари сърцето си — пламенният любовник не изпитваше нищо, докато доставяше удоволствие на дамите.
Мина цяла година. Може би времето излекува болезнената рана — но не намали решимостта му да открие убиеца. Нищо не можеше да го разколебае.
Чарлз настояваше приятелят му да се ожени отново, но Уоруик само кимаше с усмивка.
— Прав сте, Ваше величество, имам нужда от жена. — Но тази жена щеше да бъде изложена на смъртна опасност, защото някой искаше да му попречи да създаде наследници. В това нямаше съмнение.
Старият съпруг на лейди Ан почина след силна треска и една нощ, докато лежеше в прегръдките на