и обичаха Харалд, своя граф и сюзерен.
Най-доволна от всички обаче бе Фалън. Първо, защото семейството отново бе заедно, и второ, защото имаше достатъчно деца, с които да си играе. Естествено, като дъщеря на графа тя заемаше особено положение в детското общество — всички я слушаха и изпълняваха нейната воля. Ковачът например й изкова малък, удобен меч, защото нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от уроците при италианеца, учителя по фехтовка.
На север шотландците постоянно създаваха проблеми и затова Харалд често трябваше да пътува при брат си Тостиг, станал междувременно граф на Йоркшър, за да му помага. Но колкото и да си обичаше работата като втори по важност човек в кралството, Харалд все пак се чувстваше истински щастлив само сред своето семейство. Единствено там той намираше уют и добро настроение, когато се завръщаше изтощен от многобройните си задължения.
Точно в деня на света Катерина, Фалън се опитваше да покаже на едно от селските момчета как да използва дъбовата тояга вместо копие. Бе хладен, но ясен следобед, а насъбраните деца започнаха да се присмиват на Джоф заради непохватните му движения.
— Да, но аз нямам като теб учител по фехтовка!
— Добре де, Джоф, но нали трябва да знаеш как да се биеш?
— А защо ми е да се бия? Срещу кого? Срещу шотландците ли? Ами че те са далеч оттук, на север. Или срещу уелсците? Не! Тук, в Босъм всичко е мирно и тихо. Дори и датчаните не са ни закачали от петдесет години.
Фалън разбираше много добре, че той е прав. Босъм бе заспало гнезденце, встрани от всякакви битки и военни действия.
— А норманите, Джоф? Какво ще правиш, ако дойдат норманите, а?
— А за какво им е на тях да идват?
— За да ни победят, разбира се. Ти виждал ли си жив норманин?
Джоф поклати глава. Тогава тя се обърна към останалите деца, които също клатеха глави.
— Ето, и вие не сте виждали. Едно ще ви кажа — пазете се от тях. Когато дядо беше жив, те често бяха тук. Искат да накарат крал Едуард да им даде Англия. Разбира се, татко и дядо не допуснаха това да се случи. Те са страшни и опасни — приличат на дявола. Отзад имат опашка, а на краката си копита.
Фалън прекъсна описанието си, тъй като очевидно нещо друго бе привлякло вниманието на децата. Всички те с широко разтворени очи се бяха вторачили в нещо зад гърба й. Тя се обърна и… едва успя да сподави писъка си.
Върху огромен вран кон чернокос рицар със златистосиньо наметало гледаше надолу към нея и се усмихваше снизходително.
— Няма що, хубаво разказваш — започна той и й се поклони от седлото. — И описанието ти, и то е много интересно. Само дето все още не съм забелязал по себе си всички тези неща, които приписваш на норманите.
Все още стресната от случилото се, Фалън проследи с поглед как Аларик продължи с коня си към къщата на баща й. Следваше го група мъже, водещи със себе си няколко товарни коня.
— Майко мила! — възкликна на висок глас дъщерята на хлебаря. — Кой беше този мъж? Прилича на млад бог.
Усети се обаче, че думите й са богохулни и побърза да се прекръсти.
Фалън сбърчи гнусливо нос.
— Не е никакъв бог, норманин е.
— Норманин ли? — разсмя се Джоф. — Ами къде са му тогава копитата, къде му е опашката?
Вбесена, Фалън се извъртя на пети и се завтече с всички сили към дома, за да научи по-бързо какво търси омразният норманин при баща й.
Шеста глава
Когато стигна до къщата, тя видя, че конете на норманите вече са в конюшните и са получили всичко необходимо. Предположи, че новодошлите са в голямата зала и незабавно се отправи натам.
Тъкмо се канеше да влезе, когато ненадейно някаква ръка запуши устата й и някой я завлече в един тъмен ъгъл.
— Фалън, това съм аз — долови тя познат шепот.
В последно време рядко виждаше брат си Галън. На своите шестнадесет години той бе почти мъж и понякога дори придружаваше баща й в неговите пътувания. Когато бяха заедно обаче, Галън не пропускаше да подчертае, че е с три години по-голям от нея.
Той погледна над главата й към залата, където гостите се бяха разположили уютно около огъня.
— Разбра ли? Току-що е пристигнал Аларик. Татко изпрати куриер в Нормандия. Иска най-сетне дук Уилям да пусне брат му Улфнот. Затова и норманите сега са тук.
Фалън помнеше много добре своя млад и хубав чичо. За последен път го видя по времето, когато пребиваваше в двора на крал Едуард. В спомените й този отрязък от живота й бе изпълнен с чувство за самота и с копнеж по родителите й. Не бе в състояние да забрави и факта, че именно нецивилизованото поведение на един нормански рицар бе причина за разрива между дядо й и краля.
— Проклети нормани — изсъска тя.
— Препоръчвам ти да си подбираш думите. Татко държи да се отнасяме към Аларик с най-голямо уважение. По твоя вина!
— Моля?
— Е, все забравям, че все още си само едно глупаво детенце — отвърна Галън с онзи надменен тон, който я обиждаше най-много. — Разбира се, че си виновна. Ако тогава не беше духнала от двореца, днес нещата щяха да бъдат съвсем различни. Я ми кажи, кой те спаси, когато онези негодници те заплашваха, че ще ти прережат гръкляна или дори се канеха да ти сторят нещо още по-лошо, а? Спаси те Аларик. Лъжа ли е?
— Как си позволяваш да ме упрекваш!
Тя прехапа долната си устна. Всеки път кипваше, когато й напомняха този случай.
— Та ти изобщо не знаеш какво щеше да направи с теб тази паплач, ако не се бе появил Аларик.
— Разбира се, че знам — възнегодува тя.
Всъщност си представяше нещата съвсем мъгляво. От време на време прислужниците си шушукаха разни работи, а мъжете си разказваха грубовати вицове, но цялостният смисъл на дочутото й убягваше.
— Ти си виновна, че Аларик винаги е добре дошъл в нашия дом. За татко той е приятел.
— Значи аз съм била виновна, така ли? Та аз го ненавиждам.
— Да, ама се страхуваш от него — добави Галън пренебрежително.
— Не се страхувам! Не ме е страх от нито един мъж.
— И от татко ли не се боиш? — усмихна се Галън. — Сигурен съм, че и ти се страхуваш от него. Впрочем аз също, признавам си.
Галън имаше право. Всички се бояха от Харалд, макар че всъщност никой не можеше да обясни защо. Не обичаха да предизвикват неодобрението му, защото го обичаха от все сърце, а когато се държаха лошо, той се чувстваше сериозно засегнат.
— Добре, така е. От татко изпитвам страх. Но не и от норманин.
— Докажи го!
— Как?
— Не знам. Измисли там нещо. Въображението ти работи винаги много добре, когато трябва да измислиш някоя лудория. Можеш например да напълниш ботушите му с нечистотии.
— Минало-бешело. Това вече съм му го правила.
— Наистина ли?
— Мина доста време оттогава, но съм убедена, че си го спомня.
— Виждаш ли, значи си бъзливка.
— Не е вярно.
Фалън се досещаше, че Галън я предизвиква нарочно, но обичаше да рискува и бе готова да покаже на
