чувството, че е легнал върху лед. Чак кръвта му замръзна във вените, толкова студени бяха.
Беше съвсем ясно кой му е приготвил неприятната изненада. Защо, по дяволите, това хлапе не го оставеше на мира? Наистина ли го мразеше толкова дълбоко? Или просто бе разглезена и й се разрешаваше всичко? Това дете се нуждаеше от твърда ръка, по този въпрос нямаше капка съмнение.
Аларик се замисли дали да не уведоми Харалд за недружелюбното и невъзпитано поведение на дъщеря му. Гневът му обаче утихна бързо. Та Фалън бе просто глупаче, в чиято глава се раждаха най-различни пакости. Нищо повече.
Той се облече и колкото се може по-тихо се спусна към изхода. Не го видя никой. Не след дълго вече спеше при своите рицари.
На следващата заран Харалд се появи лично. Лицето му носеше белезите на силен гняв.
— Дошъл съм да ви поднеса извиненията си — започна той. — Тази сутрин Едит научи защо се е наложило да напуснете къщата. Фалън си призна, че сама е измислила милата изненада. Мога да ви уверя, че ще си получи наказанието за тази постъпка. А освен това ще ви се извини лично.
— Е, не е необходимо…
— Необходимо е. А сега заповядайте с хората си оттатък, за да закусим заедно.
— Идваме веднага, сър.
Фалстаф буквално се топеше от любопитство. Харалд едва-що излезе от стаята и той заразпитва Аларик за причините, накарали графа да ги посети в този тъй ранен час.
— Детинска шега — усмихна се Аларик широко. — Просто някой е излял няколко ведра вода в леглото ми.
Останалите избухнаха в гръмогласен смях.
— Някой ли? Обзалагам се, че е малката, която ни превърна в дяволи с рога и копита! — обади се Ромни.
— Печелите — потвърди Аларик и се разсмя от сърце. За пръв път след смъртта на Морвена.
На закуска се бяха събрали всички, с изключение на невъзпитаната щерка на Харалд. Закусиха без нея. След час Аларик отиде в стаята си, за да се обръсне. За негова голяма изненада там го очакваше Фалън. Поздрави я с леко кимване.
— Дошла съм, за да ви се извиня, сър.
Той скръсти мълчаливо ръце, облегна се на стената и я загледа.
— Хубаво! Само че не съжаляваш никак за извършеното, нали?
Тя се поколеба, тъй като не обичаше да лъже.
— Сър, вие сте норманин, а от норманите Англия не може да очаква нищо добро.
— Нищо добро ли? — повтори Аларик със съмнение в гласа.
— Заради норманите щеше замалко да избухне гражданска война. Сигурна съм също, че се лакомите за Англия. Искате да заграбите моята родина!
Аларик я изгледа удивен. Това дете не можеше да знае, че Уилям наистина се гласеше да се настани да английския трон. Явно предусещаше инстинктивно надвисналата опасност.
Тя изтича пъргаво до прозореца, разтвори кепенците и хвърли поглед навън.
— Съжалявам, че съпругата ви е починала, графе. Майка ми обърна внимание, че държането ми към вас е жестоко, тъй като тази загуба ви е засегнала дълбоко. Моите искрени съболезнования!
Аларик стисна зъби и кръвта се оттегли от лицето му. Фалън се обърна към него — бе пребледнял и изглеждаше много нещастен.
— Приемам съболезнованията ти. А сега можеш да си вървиш.
— За съжаление не мога — измърмори тя. Поради някаква неясна причина в този миг той й изглеждаше особено опасен.
— Отивай си. Имаш моето позволение.
— Не може. Баща ми иска да ви прислужвам целия ден.
— Моля? — изпръхтя Аларик, невярващ на ушите си.
— Има две възможности — или да ме нашибате с върбова пръчка, или да ви прислужвам. Вие ще решите.
Аларик я изгледа развеселен.
— Трябва да призная… учуден съм, че си готова да те набия или дори да се унижиш дотолкова, че да прислужваш на дявол като мен. Та било то и по заповед на Харалд.
Докато говореше, тя съсредоточено наблюдаваше обувките си.
— Е, добре, щом като е такава работата — продължи Аларик. — Нека помисля какво можеш да сториш за мен. Я поседни малко докато ми хрумне нещо.
— Предпочитам да постоя права, ако нямате нищо против.
Значи Харалд най-сетне бе нашарил дупенцето на щерка си.
— А, разбирам… когато седиш, малко понаболява, нали?
— Това не е толкова страшно — отвърна тя хладно. — Татко има лека ръка. Утре вече няма да чувствам нищо.
— Имаш късмет. Ако, не дай боже, се случи така, че пак те напердаша някой ден, ще си спомняш цяла седмица за ръката ми.
— Трябва да ви припомня, че вече не съм дете. — Тя преглътна и продължи: — А вашата съвсем не лека ръка си я спомням и досега.
— Разбира се, че си още дете, Фалън — засмя се Аларик. — Само децата измислят такива шеги. Та аз не съм ти сторил нищо лошо. Има една стара поговорка — превий се, клонче, да не се счупиш.
— Според мен всеки, който се прекланя пред чуждите заповеди, е страхливец. Мен обаче никой не може да ме превие, уверявам ви.
— Все пак сега стоиш пред мен. Как така?
— Обичам баща си, затова съм тук. Разгневих го и съм си заслужила наказанието. Но той никога не може да ме накара насила да застана тук пред вас.
Аларик се умълча. Ето, Морвена го обичаше, но любовта й докара само злини — смъртта на едно момиче, смъртта на любовника й, нейната собствена смърт и най-сетне смъртта на нероденото дете. А това момиченце го ненавиждаше…
— Смирението ти, принцесо, ме развълнува дълбоко. Ето, чак очите ми се насълзиха… И така. Конят ми трябва да се почисти, а шлемът и мечът се нуждаят от излъскване. Като свършиш и с тях…
— За бога, колко време смятате още да стоите тук? — възкликна Фалън неволно.
— Ами не знам още — отвърна той развеселен, — може да поостана и повечко. Кой ли мъж няма да се почувства поласкан, ако му прислужва принцеса.
Той се засмя, хвърли се върху оправеното легло и скръсти ръце зад главата си.
— Най-добре е да започнеш веднага.
Напускайки стаята, тя му хвърли последен гневен поглед.
Един от пажовете го обръсна, след което Аларик слезе в залата. Там вече го очакваше Харалд. Бяха се уговорили този ден да отидат и да огледат на място имота на Аларик.
След завръщането си от имението Аларик реши да провери как Фалън е изпълнила нарежданията му и се отправи към конюшните. Видът на врания кон, който изцвили тихо при пристигането му, го изненада приятно. Кожата му бе почистена, гривата сресана, а копитата искряха от чистота. Внезапно обаче долови гласове пред конюшните. Погледна иззад ъгъла и какво да види: Фалън си седеше на една купа сено, дъвчеше сламка, а очите й издаваха, че е в най-добро разположение на духа. Погледът й следеше младия Боклар, който най-прилежно лъскаше щита на Аларик и същевременно от устата му се лееше любовна песен.
Гледката го развесели. Малка никаквица такава, помисли си той, гледай как е нагласила нещата. Влюбеният Роже върши нейната работа, а тя го гледа и се изтяга лениво като котка на припек.
Внезапната му поява изплаши Фалън, а клетият Роже напразно се стараеше да скрие огромния щит зад гърба си.
— Какво държите зад гърба си, друже? — поиска да узнае Аларик с ласкав глас. — Я гледай! Че това бил моят щит! И какво търси там моят щит?
