обичам майка ти, а защото ще бъда принуден. Искам да разбереш, че това не е насочено против теб и че не искам да ти причиня болка.
— Да, татко, но ме боли.
Лицето му издаваше колко страда от мисълта за раздяла. Тя го целуна нежно по бузата и се усмихна през сълзи.
— Но аз те разбирам — увери го тя с привидно спокоен тон. — Моля ви, не се притеснявайте за мен. Просто… аз просто много се радвам, че съм заедно с вас.
— Да, но не ни остава още много време.
— Какво искате да кажете?
— Е, през изминалите години се явиха доста кандидати за ръката ти — от Севиля, та чак до Осло. Няма да измине много време и ти ще трябва да се омъжиш.
— Вие няма да ме изпратите в чужда страна, нали?
— Зависи, зависи — подкачи я той. — На теб ти трябва мъж, който да те опитоми… ако се наложи, дори с твърда ръка.
— Татко!
— Вярно, че вече се държиш по-прилично от по-рано, но… Изобщо, тежко и горко на мъжа, който се влюби в теб.
— Как можете да говорите такива неща! — запротестира тя. — Когато се омъжа, ще бъда вярна и предана съпруга на мъжа си.
— Дори и ако го избера аз ли?
— Вие няма да направите това! Нали досега отклонявахте всички предложения? Добре знаете, че трябва аз да си избера съпруг.
— На твое място нямаше да съм толкова сигурен. Може пък да те омъжа за някой норманин. Като гаранция за живота на чичо ти.
— Не — извика тя ужасена. — Не се подигравайте така с мен. Готова съм, ако щете, да ида в Испания, Италия или дори във Византия, но ви умолявам, не ме изпращайте при тези варвари.
В този миг наблизо изтрещя гръмотевица, а по притъмнялото небе се загониха светкавици. Внезапен тласък на вятъра опъна платната.
— Света Дева Марийо! — изкрещя Харалд, прекръсти се и скочи от мястото си. — Видя ли? Изобщо не биваше да идваш с мен.
— Не ме е страх, татко — извика Фалън, макар че цялата се разтрепери от ужас.
— Хайде, слизай веднага долу — нареди Харалд, тъй като в този момент заваля проливен дъжд.
— Не мога ли да помогна с нещо — опита се да възрази тя.
Кучкарят отчаяно се опитваше да успокои възбудените кучета. Моряците се катереха по мачтите, за да свият платната, а капитанът с последни сили поддържаше равновесието на кораба. По разбуненото море се носеха огромни вълни, увенчани с пенливи коронки. Фалън се вкопчи в някаква мачта и започна да се моли без глас. Измина сякаш цяла вечност преди бурята да поутихне и небето да се проясни.
Харалд и капитанът разтвориха картата, за да разберат къде се намира корабът. Очевидно бурята ги бе завлякла на юг. Пред тях се простираше френският бряг.
Нормандия, помисли си Фалън ужасена.
Ненадейно откъм морето се надигна гигантска вълна и се стовари върху кораба. Фалън изпищя. Видя за миг протегнатата ръка на баща си, но пред очите й притъмня, устата й се напълни с вода и тялото й се преметна през борда на разпадащия се кораб. Успя с последни сили да се вкопчи в някаква плуваща греда и загуби съзнание.
Когато дойде отново в съзнание, съзря над себе си кристално синьо небе. Слънцето светеше право в лицето й и тя запримига.
— Mon Dieu! — се изтръгна неволно от устата на пастира, втренчил се в нея с широко разтворени, възхитени очи.
Тя се надигна, седна и попадна в обятията на баща си, който я зацелува бурно. Пастирът й подаде наметката си. Беше от груб плат и миришеше на тор, но Фалън бе благодарна и на това. Всички до един бяха преживели премеждието — бог се бе смилил над тях.
Внезапно съзряха да се приближава група въоръжени конници.
— В Нормандия ли се намираме? — запита шепнешком Фалън.
— Не, в Понтьо — обади се вежливо един от рицарите.
— Аз съм Харалд, граф на Есекс — съобщи на висок глас баща й.
— Не се и съмнявам, сър. В момента обаче сте така да се каже гост на дук Ги дьо Понтьо.
Поведоха ги към замъка Борен. Харалд я погледна разтревожен, но не каза нищо.
Заключиха Фалън в една стая, а баща й се озова в подземието.
Уилям тъкмо вечеряше, когато до него достигна вестта за пленяването на Харалд.
— Графът на Есекс е претърпял корабокрушение в бурята — съобщи вестоносецът — Изглежда всички са останали живи, дори и ловджийските кучета. Казват, че с него имало една извънредно красива млада жена. Старият пастир, който ги е открил на брега, твърди упорито, че тя не може да не е ангел небесен.
— Ангел ли? — попита Уилям и изгледа с любопитство приятеля си Аларик. — Кой ли ще е този ангел?
— Обзалагам се, че е дъщеря му.
— О, боже, клетото дете! — възкликна Матилда.
Уилям погали успокоително ръката й.
— Не се бойте, скъпа. Познавам дука… Той ще поиска да извлече само някаква финансова изгода. Нищо повече.
Внезапно се разсмя и удари с юмрук по масата.
— Харалд е тук! Ей на това му викам щастлива случайност! — После се обърна към вестоносеца. — Напомнете на дука, че е мой васал и че ще получи възнаграждение, когато ми предаде Харалд и останалите. Ще го очакваме утре в Йо.
Вестоносецът се поклони, уверявайки Уилям, че ще предаде незабавно волята му на дука.
— Мисля, че ще е по-добре да го придружа — каза Аларик и се изправи от мястото си. — Ще се погрижа нищо да не се случи на Харалд и дъщеря му.
— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред, Аларик. Утре сте ми необходим. За разлика от мен вие познавате Харалд добре. Аз все още не съм се срещал с него.
Аларик само кимна, тъй като аргументът на Уилям беше убедителен.
Когато си легна по-късно същата вечер, той дълго не можа да заспи. Мислите му постоянно се въртяха около Харалд, когото не бе виждал години наред. И още нещо — какво, по дяволите, търсеше дъщеря му на кораба?
Тъй като Уилям държеше на всяка цена да направи добро впечатление, на следващата сутрин поеха с голяма свита за Йо. Ги дьо Понтьо вече ги очакваше там и им предаде пленниците. Уилям запрегръща Харалд възторжено както се прегръща някой отново намерен сродник. Но свидетелите на тази вълнуваща сцена, които познаваха добре дука, знаеха отлично, че всъщност Харалд Годуин сменя само един затвор с друг.
— А, това значи бил ангелът — промърмори Уилям, когато му представиха Фалън.
— Милейди! — поздрави я той с усмивка. — Някога в Англия се запознах с едно малко момиченце. Сега в Нормандия съм щастлив да поздравя една красива млада жена. Кажете ми, мила, помните ли ме все още?
— О, разбира се — отвърна тя и го дари с най-пленителната си усмивка. — Как мога да забравя великия дук на Нормандия?
Уилям се наведе над ръката й, а погледът й случайно се спря на Аларик. В красивите й очи се появи израз на обърканост, когато го позна. Аларик го досмеша, защото знаеше прекрасно какво й е истинското
