На следващата сутрин Фалън установи със задоволство, че омразният норманин вече си е отишъл. В превъзходно настроение тя се отправи на закуска със семейството си.
Пета глава
Една година след завръщането на Годуин от изгнание, той и семейството му прекараха великденските празници в Уинчестър, в двора на крал Едуард.
По традиция всички заедно посетиха Светата литургия, след което се отправиха към богатата празнична трапеза.
По нищо не личеше да е настъпил разрив между Годуин и краля. Годуин седеше от дясната му страна, а Харалд — от лявата. Едуард носеше пурпурна мантия, обшита със злато и въпреки киселото изражение, изписано на продълговатото му лице, изглеждаше в най-добро настроение — нещо съвсем непривично за него. В средата на залата гореше голям огън, на който се печеше дивеч, набучен на шиш. За пръв път от доста време на кралската трапеза присъстваше и съпругата му, завърнала се вече от манастира.
Фалън, която пъхаше хапки месо в устата на по-малкия си брат Там, реши, че леля й е по-хубава от всякога. Най-хубав от всички обаче беше баща й, току-що навършил тридесет години.
Докато наблюдаваше с възхищение лицето на баща си, излъчващо неподправено младежко очарование, тя забеляза как един от слугите, опитвайки се да налее вино на дядо й, се спъна и политна на една страна. Годуин се засмя дружелюбно и му подаде ръка.
— Ей, дръж се здраво. Как беше написано в Светото писание? Брат да помага на брата, нещо такова, нали? — подкачи той мъжа, който не можеше да си намери място от смущение.
— Да, и ако моят брат ми беше помогнал, сега щеше да е още жив — подметна Едуард саркастично.
При тези думи Годуин пребледня, после лицето му се наля с кръв и тялото му се строполи тежко на пода. Едит изписка, а Харалд, братята му и дори кралят се хвърлиха да помагат на Годуин. Незабавно занесоха припадналия в кралските покои, а Едуард се разпореди да извикат най-добрите лекари. Елсбет поведе Фалън и братята й към детските стаи.
— Боя се, че дядо е много, много болен — обади се Галън, най-големият брат на Фалън, а Там, най- малкият, се разплака.
Елфин, само с година по-малък от Галън, се стараеше да запази присъствие на духа.
— Чух хората да си шушукат, че дядо се е задушил, защото е убиец.
— Я не говори глупости — извика Фалън. — Дядо е невинен. Едуард не искаше да каже нищо лошо.
В действителност обаче не бе съвсем сигурна, че вуйчо й е убеден в невинността на Годуин. Може би през всичките тези години дълбоко в себе си е подозирал, че дядо й е участвал в заговора против брат му? Запита се със страх дали кралят ще поиска да си отмъсти на семейството й.
— Няма защо да се страхуваме — намеси се Елфин и несръчно прегърна сестра си през раменете.
— Я не говори глупости, изобщо не ме е страх — сряза го тя. После взе Там на ръце и го притисна силно към себе си.
— Пст, не плачи, бебенцето ми. Дядо пак ще оздравее.
Опитваше се да изглежда смела и уверена, но един вътрешен глас й подсказваше, че вече никога няма да се люлее на дядовите колене, той никога вече няма да я пощипне по бузите или да й се скара със силния си, дълбок глас.
Предчувствието не я излъга. Годуин почина след два дни.
След ненадейната смърт на най-важния му съветник кралят се вкопчи в Харалд, който стана вторият човек в кралството.
Една вечер Фалън подслуша разговор на родителите си.
— Едуард не взима решение, без да се допита до мен. С мен му е по-лесно, отколкото с Годуин. Не съм толкова избухлив.
— Кралят има късмет, че сте до него — рече Едит нежно. — Вие сте разумен мъж и никога не действате необмислено. Едно от най-добрите ви качества е, че умеете да изслушвате другите. И още, правите всичко възможно да заглаждате грешките, които кралят прави, раздавайки наляво и надясно какви ли не обещания. Вие сте търпелив и всеки цени дружелюбието и толерантността ви. С други думи, вие сте човек, достоен за възхищение, графе мой.
— Наистина ли мислите така? — попита Харалд и я целуна по челото. След това обаче се заразхожда нервно из стаята.
— Разговаряхме по въпроса за евентуален наследник. Ще се наложи да направим съвсем дискретно някои разследвания. Може някой да е останал жив…
— Мислите ли, че може да е останал жив пряк наследник?
— Защо не? Едмунд и Кнут имаха седемнадесет деца от три жени. Не е изключено, някое от тях да е живо. Ще се опитаме да разберем, каквото можем. Когато един ден Едуард почине и не сме открили наследник, тогава, боя се, ще си имаме крал — датчанин.
— А защо ти да не станеш крал? — извика високо Фалън, която нахлу в стаята, без да почука.
Харалд се засмя и я взе на коленете си.
— Аз съм най-важният благородник в страната и това е предостатъчно. Дядо ти ме научи как да влияя на кралските решения, как да управлявам и да защищавам закона. Ние не сме от кралска кръв, макар и да те наричам „моята малка принцеса“. Истината е, че ми доставя голямо удоволствие да помагам на краля в управлението. Разбираш ли? — усмихна се Харалд.
Фалън кимна със сериозно изражение, макар и да не бе сигурна, че го е разбрала напълно.
Аларик се запозна с Морвена при изключително странни обстоятелства. Чичо й, дукът на Арк, се бунтуваше открито срещу Уилям. Той беше в Руан, когато научи за метежа и се разгневи ужасно. Още повече го вбеси обаче фактът, че бившият му съюзник, френският крал, бе склонен да подкрепи бунтовника.
Без да се плаши от отрицателното съотношение на силите Уилям пое към крепостта на дука заедно с доведените си братя Одо и Робер, с Аларик, Фалстаф и още двадесет рицари, придружени от техните свити. Там се разрази разгорещена схватка.
В този ден Аларик се би като жив дявол. Той се хвърли безстрашно в центъра на битката, размахвайки единственото си оръжие, меча. Тези, които оживяха от първото нападение, се прибраха бързо на сигурно място зад крепостните стени. Аларик и Уилям се разбраха с един поглед. И двамата разбираха еднакво добре, че ще се наложи да обсадят града.
Иззад прозорците на покоите си Морвена наблюдаваше как Аларик и Уилям събират рицарите около себе си.
Тя бе дъщеря на уелска принцеса и на братовчед на френския крал. Бе извънредно богата, а от красотата й мъжете онемяваха. Живееше при чичо си, дука на Арк и все още не бе открила подходящия жених, макар че обожатели не липсваха.
— Кой е онзи хубав рицар? — попита тя прислужничката си, сочейки с пръст към Аларик.
— Според герба трябва да е граф д’Анлу — отвърна жената.
Блесналите очи на Морвена издаваха интереса й към младия мъж.
— Не му обръщайте внимание, милейди — добави прислужничката.
— Защото е наш враг ли?
— Защото е незаконороден — гласеше краткият отговор.
— Толкова е млад — промълви Морвена.
— И въпреки това е незаконороден — повтори прислужничката.
— Кое му е лошото да си незаконороден? Братовчедка ми Матилда дори се омъжи за незаконороден. Това е точно този велик дук, срещу когото днес се бият хората на чичо ми.
— Струва ми се, че се впечатлявате твърде лесно от широки рамене и мускулести ръце, милейди. Той е наш враг и ще е най-добре да го забравите начаса.
Морвена си наложи да се отдели от прозореца. Но вместо да последва съвета на прислужничката си тя се размечта с отворени очи за мига, в който ще лежи в обятията му.
