двореца.
— А, ето я и Фалън — провикна се Едуард радостно. — Ела, мила моя, и поздрави гостите.
Фалън носеше яркосиня рокля, обшита с бяла хермелинова кожа и хваната в кръста със златен пояс. Венец от свежи рози украсяваше черните й коси. Бе извънредно елегантна и грациозна за възрастта си. Отиде при вуйчо си и направи реверанс със сведени клепки, след което го целуна по брадясалата буза. По същия начин поздрави и Улфнот.
— Фалън, това е братовчедът Уилям и приятелят му, граф Аларик.
— Добър вечер — поздрави Фалън и отново направи реверанс.
— Защо не се храниш с нас? — поиска да узнае Едуард.
— О, сир, не исках да преча с присъствието си на по-възрастните — отвърна тя благо.
— Добре, както желаеш, но искам по-късно да ни изпееш нещо.
— Разбира се, сир, щом вие желаете.
— А коя е истинската причина за отсъствието ти от кралската трапеза? — усмихна се широко Аларик.
Тя го стрелна гневно с поглед и неволно се пипна по дупенцето.
— Не мога да седя дълго на стол — изсъска тихо и побягна.
Малко по-късно тя пя за гостите като си съпровождаше на лютня. Всички изпаднаха във възторг от нежния й, прелестен гласец.
На следващия ден Уилям отпътува със свитата си. Дукът изглеждаше много доволен, тъй като пътуването се бе оказало твърде плодотворно. Първо получи обещанието на Едуард за трона и второ, Улфнот идваше с него като заложник.
На сбогуване Едуард целуна Аларик по двете страни и отново му благодари, че му е спасил живота.
Фалън бе застанала до краля — по негова заповед трябваше да присъства на заминаването на гостите.
— Бог да ви пази — изрече тя, както изискваше церемониалът.
— Бог да пази и теб — отвърна Аларик и се приведе над малката й ръка. — Докато се видим отново.
Тя му е усмихна вежливо насреща.
— Когато отново се видим, графе, се надявам глиганът да постъпи по-умно и да разкъса норманското копеле.
— Бог едва ли ще се вслуша в молитвата ти, малка принцесо — разсмя се високо Аларик.
— Желанието ми въпреки всичко ще се сбъдне. Татко и дядо ще се завърнат в родината и ще ви набучат на копията си. Защото вие и вашият дук сте опасни за Англия.
Аларик изгледа удивен детето. Бе надраснала наистина възрастта си, но все пак не бе възможно да разбира от тези неща. Въпреки всичко обаче словата й бяха ужасно правдиви.
Четвърта глава
— Годуин, графът на Есекс, се е върнал от изгнание!
Новината се разпространи в двореца като полски пожар. Сред прислугата обикаляше слухът за предстояща нова гражданска война. От гостуването на Уилям бе изминала почти една година.
В настъпилата суетня никой не обръщаше внимание на Фалън. Сърцето й се разтуптя, когато до слуха й достигна радостната вест. Единствена Елсбет сякаш долавяше какво става в душата й.
— Чух, че са на остров Райт — каза тя и кимна навъсено сякаш бе предвидила станалото. — Ще го посрещнат като герой и така трябва да бъде. Какво е Англия без графа? Страна, пълна с нормански разбойници, които само гледат как да я завладеят.
— Дядо се е върнал! — възкликна Фалън радостно. — А татко?
— Да, детето ми, той също. И него ще посрещнат като герой.
Всъщност Фалън малко се интересуваше дали дядо й или баща й ще бъдат признати за герои. Тя просто копнееше за семеен уют. Съвсем скоро Харалд отново щеше да я подхвърля във въздуха, тя отново щеше да се сгуши в майка си на широкото брачно ложе, пак щеше да играе с братята си. Най-много от всичко обаче очакваше упражненията с учителя по фехтовка.
Въпреки протеста на майка й, Харалд й разреши да се упражнява заедно с братята си. Дори и Едит не можа да се противопостави на аргументите му.
— Едит — обясни й той, — много време измина откакто викингите опустошиха нашата страна и сега сме народ от миролюбиви селяни и рибари. Само че човек никога не знае какво ще му се случи, нали? Затова по-добре да се научи да се защищава.
Едуард пък я накара да залегне над музиката и езиците. Трябваше да изчете от кора до кора и Светото писание. Въпреки това обаче тя обичаше вуйчо си и бе може би единственият човек от неговото обкръжение, който не се боеше от страховитите му избухвания. След такъв пристъп кралят редовно се усамотяваше и часове наред се молеше богу, паднал на колене.
Фалън цялата трепереше от нетърпение при мисълта, че семейството й се е завърнало. Следващите няколко дни се нижеха от бавно по-бавно и бяха истинско мъчение.
Флотата на Годуин пое по Темза срещу изпратените от краля кораби. Те я очакваха на северния бряг между Лондон и остров Торни, но Годуин спря корабите си на южния бряг, който същевременно бе и естествената граница на графството му.
Не след дълго първите пратеници на Годуин отидоха в двореца.
Фалън се промъкна с разтуптяно сърце до личните покои на краля, в които току-що бе влязъл един от пратениците. Видя от наблюдателния си пост как той коленичи пред краля.
— Годуин и Харалд се кълнат във вярност на Негово величество, когото обичат повече от всичко на света — изрече пратеникът.
Очите на Едуард се стесниха и замигаха нервно.
— Моята воля е Годуин да остане в изгнание.
Фалън прехапа устни, за да не изкрещи. В очите й избиха сълзи и в този миг тя намрази вуйчо си от все сърце. Нима бе възможно да е толкова инатлив и жесток?
Но страданията на едно малко момиченце не можеха да повлияят върху решенията на краля.
Елсбет, която претърси целия дворец, я намери най-сетне и притисна плачещото дете нежно към себе си.
— Искам при татко — изхълца Фалън.
— Всичко ще се оправи — опита тя да утеши малката. — Ще видиш. Потърпи още малко.
— Не искам да търпя. Искам при татко. Ще избягам оттук.
— Дете мое, не бива дори и да си помисляш за такова нещо. Нямаш представа колко е опасно извън стените на двореца. Не, не, ти си послушно дете и ще останеш тук при мен.
Елсбет познаваше добре Фалън и затова изпитваше ужасен страх, че ще изпълни заканата си. Предупреждението й в никакъв случай не бе преувеличено. Покрай реката гъмжеше от съмнителни чужденци и груби, недодялани моряци. Но дори и сънародниците й, които наобикаляха тези места, не бяха нищо друго, освен долна паплач. Тя знаеше много добре, че има мъже, които не биха се посвенили да задържат детето, за да получат за него приличен откуп. Съществуваха обаче и негодници, които без всякакви скрупули щяха да се погаврят с хубавото момиченце. Трябваше да бъде нащрек и да не допусне Фалън да й избяга.
— Така! А сега си отиваме в стаите да похапнем хубаво — каза тя бодро и хвана Фалън за ръката.
Дъщерята на Харалд я последва послушно, но в главичката й мислите се прескачаха една — друга — все ще успее някак да се измъкне от Елсбет.
На масата Фалън се погрижи чашата с пиво на Елсбет да не остава празна. В един момент силната напитка задейства и прислужничката започна да клюма докато накрая заспа.
Фалън се измъкна на пръсти от стаята. Познаваше двореца като петте пръста на ръката си и без да се мае се измъкна през един от страничните изходи.
Без изобщо да й дойдат на ум опасностите, за които я предупреждаваше Елсбет, тя се отправи към реката. Изпита страх, едва когато стигна до местата, където бяха разположени ковачниците и магазините на
