— Бъдете спокоен, сър, за щастие други се грижат за възпитанието ми. Благодаря на бога, че не съм изложена на странното ви разбиране за справедливост. Би било ужасно!
Междувременно стигнаха до речния бряг. Аларик скочи от коня и размени няколко думи с кралските войници. Без да даде каквото и да е обяснение той се метна обратно на седлото. Конят мина по някакви дъски и влезе в една барка. Докато пресичаха реката, Фалън се бе вкопчила боязливо в седлото. Не след дълго пред погледа й изникна познатата фигура на дядо й, застанал до платното на един от своите кораби. Той им помаха и посочи с ръка мястото, където да слязат. Барката се долепи до брега, конят се намери със скок на сушата и се понесе в кариер.
— Дядо! — извика възбудено Фалън.
Аларик я сне от седлото и тя заразмаха нетърпеливо ръце и крака още във въздуха, за да се затича след това с всички сили право в обятията на дядо си. Изпълнен с радост, той я вдигна във въздуха и я притисна здраво към себе си. Учуденият му поглед се спря на нейния придружител.
— Вие не сте ли спътникът на Уилям, граф д’Анлу?
Аларик кимна утвърдително и скочи от коня.
— Учуден съм, че ви виждам тук, сър — усмихна се Годуин. — Чувам, че в момента норманите напускат Англия както… както плъховете потъващия кораб.
Аларик също се усмихна.
— Известно ми е, графе, че Съветът на великите прави всичко възможно да изглади противоречията между вас и краля. Доколкото знам, вече са ви върнали имотите и вие отново сте на почит и уважение. Естествено, знам също, че мнозина от сънародниците ми напускат страната, но както виждате, точно аз не съм от тях.
Годуин постави Фалън обратно на земята, опря ръце на кръста си и се засмя гръмогласно.
— Така е, млади ми приятелю, не сте от тях.
Аларик също се разсмя.
— И освен това вие доведохте при нас невъзпитаната ми внучка! Бъдете добре дошъл, Аларик!
Откъм брега към тях се завтече рицар с доспехи и дълга туника. При вида на яркочервените му коси Фалън изпадна във възторг.
— Татко!
С неприкрита радост той я взе в прегръдките си.
— Малката ми принцеса — прошепна щастлив и я вдигна високо във въздуха.
Фалън го целуна по бузата и се сгуши блажена в него.
— Какво става тук? — попита той баща си.
— Този норманин, граф д’Анлу, ни доведе Фалън — отвърна Годуин. — Бардовете възпяват неговото мъжество и храброст.
— Е, нали знаете, поетите са склонни да преувеличават — смутено отвърна Аларик.
— Благодаря ви от все сърце, загдето доведохте дъщеря ми. Но все пак не разбирам защо се намира под вашата закрила — поиска да узнае Харалд.
Аларик позабави отговора си. Бе убеден, че Фалън едва ли държи баща й да научи истината за нападението.
— Исках да дойда при вас, татко — вметна тя бързо, опитвайки се да предотврати разкриването на някои подробности.
— Е, графе? Бъдете така любезен да ми разкажете всичко от самото начало — настоя Харалд.
— Хайде, кажете ни истината, графе — добави и Годуин.
— Госпожица Фалън напусна двореца без разрешение, за да ви потърси. По стечение на обстоятелствата се намирах при краля, когато му съобщиха за изчезването й. И тъй като Едуард се разтревожи искрено за племенничката си, ми нареди да я потърся и ако я намеря, да я доведа при вас.
При тези думи Фалън го изгледа вбесена — с оглед на ситуацията той прекрасно разбираше душевното й състояние.
— И къде я намерихте? — попита Харалд.
— В ръцете на долни главорези — призна Аларик.
Харалд пусна дъщеря си на земята и я изгледа строго.
— Исках само да дойда при вас — заоправдава се Фалън.
— Да, и изложи себе си и този рицар на опасност! Няма извинение за такава постъпка. Заслужаваш най-строго наказание!
Фалън захапа долната си устна, за да не избухне в сълзи.
— А сега бягай при майка си, която гори от нетърпение да те вземе в прегръдките си.
Фалън се размина с наказанието, тъй като умът на баща й бе зает със значително по-важни неща. Съветът на великите бе успял да помири Едуард и Годуин. Френските и норманските приятели на краля напускаха Англия на тълпи.
Поканиха Аларик на вечеря. Вечерта премина в добро настроение — с много пиене и смях. Изпратиха Фалън в леглото, но тя не можа да заспи, промъкна се до най-горната площадка на стълбището и се заслуша в разговора на възрастните. Майка й, дядо Годуин и братята й очевидно бяха отишли да спят, тъй като в залата, освен Аларик и татко й нямаше никого. Двамата разговаряха възбудено.
— Винаги съм се чудил защо англичаните ядат и пият толкова много — тъкмо казваше Аларик.
— Не е ли по-добре човек да се отдава на подобни удоволствия, отколкото да води войни? — запита Харалд благо.
— Вие, англичаните, винаги твърдите, че сте миролюбиви и спазвате законите, но… как да си обясня, че имате роби?
— Така е, имаме роби. Крадецът например се продава в робство, за да изплати дълга си. Ако този човек е твърде глупав или слаб, за да се защитава сам, не може да му се случи нищо по-добро. Защото господарят му снема тази грижа от него.
Двамата мъже се чукнаха и се разсмяха. Харалд се изправи.
— А сега отивам да поспя. Утре денят ще е доста натоварен. Позволете ми обаче да ви благодаря още веднаж за храбростта, с която сте защитили дъщеря ми. Допускам, че изобщо не е осъзнавала опасността, на която е била изложена.
— Може пък негодниците да са искали да приберат само откупа.
— Или пък да се погаврят с нея — промърмори Харалд. — Тя е извънредно хубаво дете. Признавам, че понякога се страхувам за нея. Прилича много на баща ми. Когато си науми нещо, държането й става непредсказуемо. Но я обичам с цялата си душа и съм ви дълбоко задължен за стореното от вас.
Понеже ставаше дума за нея, Фалън не искаше да изпусне нито дума и се наклони твърде напред. Тя изгуби равновесие и тялото й изтрополи надолу по стъпалата. Спря точно пред краката на Харалд.
— Фалън! — извика ужасен баща й и я изправи бързо на крака.
Макар тонът му да издаваше, че е вбесен от постъпката й, тя не можа да сдържи езика си. Единственият изход бе гневът на баща й да се насочи към Аларик вместо към нея.
— Как може да се държите толкова вежливо с него? Знаете ли как ме нарече? Незаконородена!
При тези думи Харалд изгледа изненадан госта си.
— Изглежда малката госпожица изпитва особено удоволствие постоянно да ми напомня произхода — отвърна Аларик спокойно. — Признавам, че в един момент ми дойде до гуша, изгубих самообладание и й върнах комплимента.
Фалън не очакваше, че той ще си признае и в този миг й идваше да потъне в земята от срам.
— Не забравяйте, татко, той е норманин. Нали дядо сам казваше, че норманите са…
— Щом като ти е известно какво е казал дядо ти, значи си подслушвала — прекъсна я Харалд раздразнено. — А сега, марш в леглото. Утре пак ще си поговорим.
Фалън се извърна рязко, изгледа Аларик с омраза, след което се заизкачва по стъпалата. Възмутена, тя чу как баща й отново се извинява за държането й.
— Трябва да я омъжите по най-бързия начин, сър — разсмя се Аларик. — Ако бях неин баща, щях да й потърся съпруг, който да знае как да я опитоми.
— О, кандидати колкото искате — въздъхна Харалд. — Имаме стотици предложения, дори и от Византия. Чудя се какво да правя. Та тя все още е дете!
