— Обещайте ми, сир — настоя Уилям, затаил дъх.
В този миг със силен лай ги задмина хайката ловджийски кучета.
— Напред! — изкрещя Едуард. — Хванали са следата на глигана.
С очи, блеснали от ловна страст кралят се впусна в галоп подир кучетата. Двамата нямаше какво друго да сторят и го последваха.
Едуард достигна пръв просеката в младата горичка, където хайката бе притиснала глигана. При вида на могъщото животно с искрящи, кръвясали очи, риещо гневно меката горска почва с копитцата си, конят се изплаши и хвърли краля на земята.
Аларик осъзна начаса огромната опасност, на която бе изложен падналият ездач. Скочи от коня и се хвърли върху възбуденото животно. Глиганът разклати едрата глава и го повлече по земята. Аларик стисна зъби, но не пусна звяра. С последни усилия успя да втъкне дълбоко ножа си в търбуха на глигана и животното сякаш се парализира от острата болка. Аларик го докопа за гръкляна и заби оръжието с всички сили. Тежкото тяло потрепери и се сгромоляса върху него. С големи усилия Аларик изпълзя изпод масивното туловище и се изправи на крака.
— Аларик! — извика Уилям и се понесе към него през горичката.
Ужасен, той се втренчи в напоеното с кръв наметало.
— Това е глиганска кръв — разсмя се Аларик, — не е моя.
— Наистина ли ви няма нищо?
— Е, малко пострада гордостта ми.
— Вие спасихте живота на краля!
Аларик изтупа калта и листата от дрехата си.
— Боже, как изглеждам само! Отиде ми хубавото наметало!
— Кралят ще ви възнагради богато, задето спасихте живота му — рече Уилям с усмивка. — Сигурно ще получите и ново наметало. Аз пък не съм съвсем сигурен дали да ви благодаря за това, което сторихте. Заради вашата храброст ще се наложи май да почакам още някоя и друга година докато стана крал. Но когато това стане, ще получите цяло графство, Аларик. Защото се гордея с вас, приятелю.
През това време Едуард седеше смъртноблед на някакъв пън. Виждайки Аларик да се приближава към него, той скочи на крака и сложи ръце на раменете му.
— Вие ми спасихте живота. Тази вечер кралството ми ви принадлежи.
— Убих само една дива свиня, сир, нищо повече. Това не е нещо, което заслужава награда.
— Е, няма да откажете поне едно ново наметало, нали? — подкачи го Едуард.
— И може би една баня? — добави Аларик развеселен.
— О, мисля, че желанието ви ще бъде удовлетворено — отвърна Едуард и даде знак за тръгване.
Само час по-късно Аларик се бе излегнал доволен в дървено корито и си мислеше колко приятен може да бъде понякога животът. Банята представляваше лукс, който можеше да си позволи само, когато не бе на път с Уилям. Затвори очи и се отдаде на тъй рядката наслада. Внезапно обаче потрепери — някой изля цяло ведро вряла вода върху него и буквално попари корема му. Той изруга и скочи на крака.
— Какво по дяволите… ей, момче, внимавай, къде изливаш водата!
Установи обаче, че слугата е изчезнал, а на негово място стои нагло ухилената щерка на Харалд.
— Чух, че искате повече вода.
— Правилно си чула — започна Аларик и се загледа навъсен в зачервения си корем. — Само че не съм казал да ме попарваш.
— За гореща баня е нужна гореща вода, нали? — отвърна нахаканото девойче.
Внезапно Аларик се сети, че е гол и затова седна обратно.
— Кое те кара да се заемеш със задълженията на слугата? Откъде накъде точно ти ми носиш горещата вода?
— Ами защото вие искахте гореща вода.
— А, така ли!
— Спасили сте живота на краля.
— А, разчуло ли се е вече?
— Жалко само, че прасето не ви е изяло.
Аларик се прозя с подчертано равнодушие, твърдо решен този път да не се дразни от нищо.
— Да, обаче дивите свини не се хранят с хора.
— Глупавото животно можеше поне да ви набоде на зъбите си.
— Ти май отново започваш да се държиш невъзпитано. Така не се говори с гостенин. Освен това ми пречиш да се изкъпя. Ако не изчезнеш незабавно, ще ти се случи същото като последния път.
— О, няма. Няма да успеете изобщо да ме хванете. Вие дори не сте пораснал още. На същото мнение са и вуйчо Едуард и вашият ужасен дук.
— Така ли? — попита той учтиво.
— Те така казаха.
— Така да бъде. Обаче все пак съм с много години по-голям от теб. И значително по-силен — заплаши я той.
— Умът на човека не се мери по мускулите!
— Страхотно! Откъде си научила тази премъдрост?
— От татко. А той е страшно умен.
— Не се и съмнявам. А сега ще те помоля да напуснеш това помещение, защото в противен случай…
— … в противен случай ще разкажете всичко на краля — прекъсна го тя. — Ще бъде съвсем безполезно, защото ме обича.
— Изобщо не смятам да казвам каквото и да било на вуйчо ти. Когато обаче се срещна с баща ти, ще му разкажа как си се държала, обещавам ти.
— Добре, тръгвам си… и знаете ли защо? Защото е недопустимо за мен да стоя в една и съща стая с норманин.
С голямо облекчение Аларик изгледа вратата, която се затвори зад гърба й, изпи на един дъх чаша пиво и не след дълго се отправи надолу към голямата зала, където щеше да бъде вечерята.
Сложиха Аларик до краля. От дясната му страна седеше най-младият брат на Харалд, Улфнот, интелигентен млад мъж, който изслуша подчертано внимателно разказа му за порядките в двора на Уилям. Интересът му бе разбираем, понеже вече знаеше, че ще ги придружи в Нормандия.
— Къде ли се губи Фалън тази вечер? — попита ненадейно Едуард.
— Познавате племенничката си, сир. Не е в настроение да се храни с нас — отвърна Улфнот смутен.
— Елсбет много й отстъпва. Това дете прави каквото си иска.
— Вярно е — засмя се Улфнот. — Май никой от нас не може да се оправя с нея.
Аз бих могъл да укротя малкото зверче, помисли си Аларик развеселен.
Едуард изпрати един от слугите да потърси Фалън и се обърна към гостите.
— Фалън е дъщерята на Харалд. Тук в двора всички й се радваме много. Трябва да се запознаете с нея.
Аларик само се подсмихна. Разбираше прекрасно защо Фалън не се е появила за вечеря.
— Вярно е, че Годуин не е нито учен — продължи Едуард, — нито пък е особено религиозен. Едно обаче трябва да му се признае: децата и внуците му са получили възможно най-доброто възпитание. Харалд например познава еднакво добре както светото писание, така и законника. Освен това знае и много езици.
При тези думи той отпи глътка вино и се прокашля.
— Колко жалко, че съпругата ми в момента не е сред нас.
Очевидно не си даваше сметка, колко неуместна и жалка бе произнесената от него реплика. Защото на всички присъстващи бе известно, че след сблъсъка му с брат й той я изпрати в манастир.
Уилям и Аларик размениха усмивки. Холеричните пристъпи на Едуард бяха пословични. Изпаднал в такова състояние, той бе способен на невероятно обидни действия, за които обаче не след дълго съжаляваше безкрайно. По всяка вероятност съпругата му щеше съвсем скоро да се появи отново в
