— Не вярвам — отвърна убедено Едит.
Харалд посегна в кожената кесия, окачена на хълбоците му и внезапно в ръката му се появи прекрасна златна гривна. Той я подаде на Едит и й целуна ръка.
— Колко сте мил… благодаря ви. Какъв красив подарък!
— Колкото и да е красива тази гривна, тя не може изобщо да се сравнява с вашата красота, любима.
Едит седна в леглото, а очите й заискриха от радост.
— Благодаря ви, милорд — прошепна тя.
— Не вие на мен, а аз на вас трябва да благодаря, милейди.
Тя се отпусна изтощена върху възглавниците и заспа, а той все още държеше ръката й в своята.
Харалд напусна доволен стаята. Господ наистина бе на негова страна.
Когато Фалън стана на една година, я заведоха в двореца и я представиха на краля. Едуард Изповедникът още в първия миг се влюби безумно в момиченцето. Когато и да поискаше, то можеше да се покатери на неговите колене и да поиграе с брадата му. Бе будно дете и попиваше всичко. Не след дълго тя научи норманския френски, който говореха в двора, толкова добре, колкото и родния си език.
Първият норманин, когото видя лично, бе граф Йостас дьо Булон, близък приятел на краля.
На връщане в Нормандия след посещение в английския двор той поиска да пренощува в Доувър. Случи се обаче нещо, което можеше да доведе до ужасни последствия. Местен саксонец отказа да приеме въоръжените чужденци. Един от норманите обаче се разгневи, нападна опърничавия домакин, но падна убит. Във възникналата въоръжена схватка загинаха както англичани, така и нормани.
Едуард научи за инцидента и буквално побесня; в неговото кралство негови поданици бяха нападнали негови приятели. И тъй като Доувър спадаше към графството на Годуин, кралят се разпореди той да накаже града. От своя страна Годуин отказа да изпълни заповедта, тъй като смяташе, че англичаните, които бяха нападнати първи, са в пълното си право да се защитят. Кралят пък се сети да обвини Годуин, че е участвал преди години в заговор, при който брат му е намерил смъртта си. Харалд се опитваше безуспешно да посредничи между двамата мъже, но никой от тях не бе склонен да отстъпи. В крайна сметка Годуин обяви война на краля. Двете армии се сблъскаха край Темза и замалко не избухна гражданска война. Наказанието отмина Доувър, но се наложи Годуин и синовете му да напуснат Англия.
Едит не последва съпруга си в изгнание, тъй като той я увери, че ще се завърне съвсем скоро. Най- учудващото бе, че Едуард настоя Фалън да остане в кралския двор.
Когато Харалд научи за намеренията на краля, получи пристъп на ярост.
— Как се осмелява! — крещеше той. — Нас прогонва, но иска да задържи дъщеря ми!
— По-добре е да не се противиш — посъветва го Годуин.
— Какво говорите, татко? Да не сте полудели?
— Не, не съм. Послушай ме, Харалд. Остави Фалън при него. Той я обича като свое дете и тя ще се чувства добре. А освен това и майка й ще бъде близо до нея.
— Да, но Фалън няма още и четири години!
— Знам. Дете е. Обаче е също и твоя дъщеря. Надраснала е възрастта си и разбира повече от другите деца на нейните години. Сигурен съм, че ако остане при Едуард, ще научи много неща и ще ни предаде ценна информация.
Погледът на Харалд се спря върху Едит, която в същия миг стоеше край тях с наведена глава и хапеше нервно долната си устна. Тя обичаше Фалън повече от всичко на света, но не се осмеляваше да се разбунтува срещу волята на Годуин.
— Едит? — обърна се Харалд към нея. — Вие какво ще кажете?
— Кралят ще я разглези — отвърна тя тихо.
Харалд въздъхна шумно.
— Добре, съгласен съм. И нека бог наистина ни помогне да се завърнем колкото се може по-скоро.
— Ще се върнем, сине, не се бой — потвърди Годуин с мрачно изражение на лицето. — Неблагодарен крал! Нима не е разбрал досега, че аз управлявам кралството вместо него. Ще се върнем, Харалд. Обещавам ти!
Харалд и баща му напуснаха Англия, ескортирани от саксонска охрана.
Колкото и да бе малка Фалън, тя осъзнаваше все пак, че е пленничка. Бавно отмина и следващата година. За петия си рожден ден получи чудни подаръци, но не бе в състояние да им се зарадва истински. Страдаше жестоко, че не е с родителите си и се чувстваше самотна и изоставена. Знаеше, разбира се, че семейството й е в изгнание и тъй като се заслушваше в разговорите на по-възрастните, тя си изгради твърдото убеждение, че за всичко са виновни норманите. Вярно, тези отвъдморски пришълци, говорещи френски, бяха приятели на краля, но нейни приятели не можеха да бъдат. Именно по тази причина изпитваше неприятно чувство, когато в двора се появеше някой от зачестилите в последно време нормански гости. Най-важният сред тях обаче несъмнено бе Уилям, дукът на Нормандия.
Трета глава
Аларик никога нямаше да забрави първата си среща с Фалън. Много години след това той все още си спомняше с усмивка как това дете едновременно го и забавляваше и дразнеше.
Уилям посети заедно със свитата си двореца в Устършър, където по това време се намираше и Едуард. Дукът знаеше, разбира се, че кралят е изпратил в изгнание Годуин и синовете му. Тайно в себе си той мечтаеше да се възкачи един ден на английския престол. Претенциите му бяха всъщност неоснователни, но когато си поставеше някаква амбициозна цел, Уилям я преследваше докрай.
Вечерта в чест на гостите от Нормандия се състоя празничен банкет. Трапезата буквално се огъваше под тежестта на струпаните ястия. Обилно се лееше вино и ейл. Този път набожният фанатик Едуард се бе погрижил дори и за развлечения. Младите еротични танцьорки предизвикаха всеобщото възхищение на присъстващите.
За Аларик бе предвидена просторна, красиво обзаведена спалня. Когато отиде да спи, бе всичко друго, освен трезвен. На сутринта се събуди с тежък махмурлук. Отвори мъчително очи и установи с ужас, че навън слънцето грее и птичките чуруликат. Мъчителното главоболие го принуди да се обърне на другата страна — реши твърдо да не става изобщо от леглото.
В първия момент му се стори, че има халюцинации — видя малко момиченце с гарвановочерна коса да коленичи до леглото му. Действията на детето обаче го убедиха твърде бързо, че не може да става и дума за привидение. Защото малката без съмнение пълнеше ботушите му с лепкава кал.
— Ей, какво правиш там? — извика той стреснато.
Детето го изгледа изненадано с големите си сини очи.
— Няма ли да спреш най-сетне!
Тя се изправи бавно и се отдръпна, без да го изпуска от поглед. Аларик скочи от леглото, забравяйки, че е гол. Сепна се и побърза да се увие с чаршафа.
— Ти коя си?
По лицето на детето пробяга усмивка, но не го удостои с отговор. Бе седем-осемгодишно, но вече облечено като дама. Коя ли, по дяволите, е тя? Цялото кралство знаеше, че Едуард е бездетен и му се присмиваше в шепа, че онзи, най-важният инструмент очевидно не му върши никаква работа.
— А сега ще ми кажеш веднага коя си! — извика той строго.
Тя продължи да мълчи и той си помисли, че не го е разбрала. Затова повтори въпроса си на не съвсем гладък английски. Момичето му отвърна с презрителна усмивка.
— Слушай, започвам да губя търпение. Отговаряй като те питат.
Тя излетя като стрела към вратата, но Аларик успя да я хване. Детето го захапа за китката. Изпусна я за момент и получи ритник в пищялката. Сега вече търпението му се изчерпа. Повлече я след себе си и седна на ръба на леглото — така поне нямаше опасност чаршафът да се свлече окончателно от тялото му.
— Я ме пуснете, норманско копеле такова.
В първия момент възприе думата като лична обида, но се сети, че едно дете на тази възраст просто повтаря това, което е доловило от разговорите на възрастните.
