— Какво? Какво каза?
— Норманско копеле! — повтори тя без следа от боязън.
— Децата не бива да казват, а още по-малко и да разбират такива ужасни неща — започна да я поучава той. — Но да оставим временно този въпрос настрана… Ти защо ми пълниш ботушите с мръсотии? Гост съм на краля, а ти ме обиждаш. Съветвам те да ми се извиниш по най-бързия начин, защото иначе…
— Какво, не е ли вярно? — попита тя през смях. — Вие сте норманин. Освен това сте незаконороден. Цял свят го знае.
Дързостта й започна сериозно да го дразни. Какво преждевременно развито хлапе! Нахално, разглезено и невъзпитано!
— И така, извини се — повтори той още веднаж.
С кокетен жест тя отмахна една непокорна къдрица от челото, след което наклони глава назад и преди той изобщо да отгатне намеренията й му се изплю в лицето.
Аларик, който все още не бе дошъл на себе си от гуляя предната вечер, окончателно загуби търпение. Дръпна я рязко върху коленете си и набързо я напердаши по дупенцето. Вече изобщо не го интересуваше коя е тя. Беше си заслужила пердаха.
Докато я „възпитаваше“ тя не издаде нито звук. Когато обаче я изправи отново на крака, в очите й блестяха сълзи, а изправената гордо брадичка трепереше. Разгневена, тя затропа с крачка.
— Какво си въобразявате? Не знаете ли коя съм аз?
Аларик само скръсти ръце пред могъщия си гръден кош и се разсмя.
— Доколкото си спомням, попитах ви неведнъж как се казвате, обаче вие така и не благоволихте да ме осведомите.
— Аз съм дъщерята на Харалд! — оповести гордо тя.
— Дъщерята на Харалд ли? А кой, по дяволите, е Харалд?
— Синът на Годуин! Горчиво ще съжалявате за това, което сторихте с мен!
Смехът на Аларик я вбеси до крайност.
— Ще ви мине желанието да ми се присмивате, Уилям. Кълна се.
— А, ти си мислиш значи, че съм Уилям. Съжалявам, но се налага да те разочаровам — аз не съм дукът.
— Така ли?
— Така! Въпреки това обаче ми дължиш извинение.
Раздразнението му отшумя. Момиченцето бе наистина изключително хубаво. Изпита дори съчувствие към клетия Харалд. Да си баща на такава дъщеря неминуемо поражда трудности. Най-добре да я омъжи колкото се може по-скоро за някой строг и неотстъпчив рицар.
— Хич и не ми минава през ума да се извинявам. А за несправедливостта, която ми причинихте, ще се разкайвате. Обещавам ви.
С тези думи тя напусна стаята като тръшна вратата зад себе си.
Аларик отново се хвърли в леглото с надеждата, че главоболието най-сетне ще премине, но в този миг дочу зад вратата гласа на дука.
— Аларик! За бога, още ли се излежавате?
Уилям пристъпи напето в стаята. По лицето му не личаха никакви следи от пиршеството предната вечер.
— Отиваме с краля на лов. Ставайте бързо и се обличайте, сънливец такъв.
— Отдавна вече съм буден — простена Аларик. — Имах си и гостенка. Горе-долу толкова висока — той онагледи думите си с уморен жест, — и опасна като цяло змийско гнездо.
— О, била е Фалън — засмя се Уилям. — Щерката на Харалд.
— Точно тя беше. Познавате ли я?
— Ами, горе-долу… току-що я срещнах долу в залата. Всъщност тъкмо се канеше да направи ботушите ми на нищо. Не изпитва нито капка разкаяние, ще знаете. Според нея съществуват купища причини, оправдаващи поведението й. В нейните очи сме нецивилизовани варвари и нещо дори по-лошо — ние престъпваме английските закони. Твърдо е убедена, че семейството й е изпаднало в немилост по наша вина, тъй като сме се държали като последни диваци при онзи инцидент в Доувър с граф Йостас.
— Разбирам. Но какво търси това мило дете в двореца, щом като семейството му е в изгнание?
— Безкрайно съм изненадан, че благороден рицар като вас може да има проблеми с такова малко момиченце — разсмя се Уилям. — Едуард просто обожава това дяволче. Затова и Харалд бе принуден да остави дъщеря си в Англия. Впрочем и най-малкият син на Годуин, Улфнот, е тук. Смятам да взема него или девойчето със себе си в Нормандия.
— Само не момиченцето, Уилям, умолявам те!
При тези думи Уилям се разсмя от все сърце и тръгна към вратата.
— Ще видим. Сега обаче трябва да се облечете бързо. И двамата знаем, че на Едуард ще му е нужен поне един час да измоли божията благословия преди изобщо да тръгнем на лов.
— Уилям!
— Какво има още?
— Малката може да се оплаче от мен на краля. Нашарих й дупето, защото ме обиди. Добре е да го знаете, ако се появят усложнения.
— Мисля, че няма да каже нищо на вуйчо си, Аларик. Едуард не може да понася някой да обижда гостите му. Тя ще си държи езика зад зъбите от страх да не я накажат. Едва ли е склонна да изтърпи двойно наказание за една и съща постъпка.
Изричайки тези думи, дукът ухилен напусна стаята.
Аларик се облече бързо. На наметалото му, обшито с кожа, изпъкваше златна катарама с родовия му герб. Преди доста време Уилям му бе обърнал внимание да се облича съобразно с благородния си произход.
В кралския двор се извършваха последните приготовления за лова. Кралят вече привършваше редовната си молитва и всички очакваха единствено неговия знак.
С помощта на чудесно дресираните соколи само след около час бяха убити предостатъчно птици. Едуард изпрати соколарите с трофеите в двореца, защото предстоеше лов на глигани.
Свитата остана назад, а кралят, Уилям и Аларик навлязоха навътре в леса като обсъждаха различията между двете страни.
Уилям реагира много дипломатично, когато Едуард заговори за Годуин. Първоначално кралят се заоплаква, че в ръцете си Годуин е съсредоточил твърде голяма власт. После обаче призна с въздишка, че този мъж винаги му е бил верен и че народът с право го почита, тъй като чувството му за справедливост е извън всякакво съмнение.
— Англичаните са горд народ и вярват в силата на закона. Бях ужасен от инцидента в Доувър, но пред закона местните хора са невинни, тъй като са защищавали имуществото си. Да, англичаните са наистина горди хора. Разбирате ли за какво става въпрос, Уилям?
— Разбира се — промърмори Уилям, — то се знае!
Аларик обаче бе наясно, че дукът не разбира как функционира страната на саксите. В Нормандия той бе абсолютен властелин, а с непокорните се справяше по късата процедура. Уилям бе роден боец и управляваше с желязна ръка. Затова и не бе в състояние да схване смисъла на казаното от Едуард.
Аларик си спомни как Съветът на великите успя да осуети гражданската война между Едуард и Харалд. В тази ситуация за сетен път се доказа особеността на кралската власт в Англия — тук кралят трябваше да спазва закона, и то още по-стриктно от поданиците си, тъй като бе длъжен да им дава добър пример.
— Бог ме направи крал — промълви Едуард, — но е забравил да ме благослови с деца.
— Мъдър е господ, Едуард. В замяна на това пък е направил от вас светец. Човек не може да има всичко на този свят.
— Нямам и наследник за трона — заоплаква се отново кралят.
— Вземете мен за свой наследник, братовчеде! — извика Уилям.
— Да, вие сте мой братовчед, приятел, съюзник и… извънредно честолюбив млад мъж, Уилям. Кой знае… защо пък не… може би един ден, като умра, ще станете крал — усмихна се Едуард.
