Харалд се поколеба, но накрая кимна утвърдително.
— Добре, ако искаш, можеш да ни придружиш.
Аларик наблюдаваше кораба, с който щеше да прекоси канала. Той наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха. Не се долавяше никакъв ветрец.
В пристанището бяха струпани множество кораби с различна големина, построени набързо във викингски стил и със змейска глава на носа. Въздухът беше напълно неподвижен. Сред войската вече се долавяше недоволство от дългото чакане — явно господ не го бе грижа за тях. Фалстаф отправи безпомощен поглед към Аларик.
— Мда, започва да става весело — промърмори мрачно Уилям. — Тук, в Нормандия, са разположени поне десет хиляди души. И при най-малкия метеж те нито за миг няма да се подвоумят да разграбят собствената ми страна. Бог да ми е на помощ, ако се наложи да се оправям с тази сган.
— Времето сигурно ще се промени скоро — успокои го Аларик.
— Дай боже! Това чакане ме влудява.
Ненадейно Аларик усети по страните си лек полъх. Най-сетне от юг задуха жадуваният вятър. Настъпеше ли приливът, тръгваха.
На 13-ти септември вятърът премина в ураган и Харалд узна, че много от корабите му са потънали на път за Лондон.
Потискащите вести го накараха да подкани хората си да побързат. Два дни по-късно те достигнаха съсекския лес и пресякоха лондонския мост. Жителите на града устроиха въодушевено посрещане на краля си.
Почти веднага след завръщането му пратеник донесе още лоши вести. Брат му Тостиг и Хардрада атакуваха в северните части на страната. Опожарен бе град Скабъри.
По същото време и Уилям загуби в бурята много от своите кораби. Войни и коне се удавиха в придошлите води, а голяма част от останалите живи се разбягаха. Дукът се обърна за съвет към своя приятел.
— За какво ви е съветът ми? Вие бездруго няма да се откажете от решението си.
— Искам да чуя поне мнението ви!
— Да не се самозалъгваме, Уилям! Още от самото начало този план си бе чисто безумие.
Аларик усети, че дукът е на път да кипне и посочи с ръка към петдесетината кораба, на които бе командир.
— Независимо от всичко обаче винаги съм готов да ви следвам.
— Откажа ли се, никой вече няма да ме уважава — рече Уилям.
— Знаете най-добре от всички, че няма да се откажете, нали?
Дукът кимна сериозно, след което пред очите на всички падна на колене и протегна ръце към небето.
— С нас е божията благословия! — извика той силно и ясно. — Няма да се откажа от мисията си, няма!
Отвсякъде долетяха приветствени викове. Уилям се закле, че Англия му принадлежи по право. А сега трябваше да я завоюва.
Фалън се въртеше неспокойно в леглото си и когато й се стори, че чува някакъв вик, скочи, наметна се с кожената завивка и се завтече към личните покои на баща си. Отправи питащ поглед към стражата, но в този миг баща й извика за втори път.
— Мъчат го болките в крака, милейди, и не може да заспи.
— Защо не извикате лекаря?
— Беше вече тук, но кралят го отпрати.
Фалън кимна с благодарност на младежа и пристъпи загрижена в стаята на баща си. На масата съзря съдина с вода, натопи вътре една кърпа, изстиска я и нежно я притисна към изпотеното чело на баща си. Той разтвори изненадан очи и се усмихна уморено.
— Утре заран потеглям — продума.
— Не бива, татко. Все още не сте оздравял.
— Аз съм кралят. Длъжен съм.
— Вие сте просто един твърдоглав стар мъж.
— Стар ли? — усмихна се той. — Глупости. Аз съм в най-добрата си възраст, детето ми. Но ти си доста инатливо момиченце. Сигурно си наследила тази черта от мен, стареца.
— О, татко, толкова те обичам.
— И аз те обичам, ангел мой. Ти си моята радост в живота.
Навън вече развиделяваше. Фалън се взря загрижено в баща си, който едва ли бе мигнал тази нощ. И когато най-сетне той задряма, на вратата се почука тихо.
Беше отец Дамиън заедно с някакъв монах.
— Това е Елфин. Трябва да говори с краля.
— Защо? — попита тя нервно.
— Няма причини за тревога — отвърна отец Дамиън и се усмихна разбиращо. — Пуснете го при краля.
Харалд вече се бе изправил, когато Елфин го приближи.
— Идвам от манастира в Уолтъм, основан лично от вас. Тук съм, защото на сън ми се яви добрия ни крал Едуард. Той ми заповяда да дойда при вас и да ви съобщя, че ще спечелите следващата си битка. Болките ви също ще изчезнат.
— Благодаря ви, че ме посетихте, Елфин.
Фалън познаваше баща си твърде добре и не можеше да не забележи скептичната усмивка по лицето му. Но веднага, след като свещеникът и монахът си тръгнаха, той се обърна към нея с удивен израз на лицето.
— Фалън, кракът действително престана да ме боли.
— Наистина ли, татко?
— Истина е, Фалън. Виждаш ли, не съм чак дотам стар! Казах ти, че съм в най-добрата си възраст. И ще я спечеля тази битка!
Фалън го целуна нежно за сбогом, макар и да знаеше много добре, че ще го придружи. Бе посветила единствено Делън в намеренията си, а той й намери кожени доспехи, панталон, къса туника и шлем, под който щеше да скрие косите си, за да не я разпознаят.
— Баща ви ще ме убие собственоръчно — каза той с нещастен глас, когато й донесе нещата.
— Не се бойте, Делън. Ще се пазя. И ви благодаря от все сърце.
На двадесети септември напуснаха Лондон и се отправиха с конете си на север. Яздеха ден и нощ и успяха за три и половина дни да изминат около двеста мили. Фалън се чувстваше изтощена от ездата, но вътрешно ликуваше, защото армията нарастваше от град на град.
В Тадкастър, на десет мили южно от Йорк, научиха, че във Фултън войските на Моркър и Едуин са претърпели поражение от викингите. Тостиг и Хардрада бяха изградили лагера си извън Йорк, тъй като възнамеряваха в самия град да бъде главната им квартира.
Не се намери нито един човек, който да поздрави Тостиг с добре дошъл в графството му. Някакъв ранен войн съобщи, че той дори е обещал английския трон на Хардрада. Харалд бе ужасен от изгледите да се бие срещу собствения си брат.
— Чичо ви очевидно си е загубил ума! — прошепна Делън.
Фалън кимна тъжно с глава.
— Та значи, Тостиг възнамерява утре да вземе заложници от Стамфърд, така ли? — попита Харалд ранения, който потвърди предположението със страхливо кимване. Харалд заповяда войската да навлезе незабележимо в Йорк, където на следващия ден щеше да даде сражение.
