Фалън прекара безсънна нощ в палатката на Делън и най-близките му приятели, които се заклеха да не издават никому самоличността й. Всички до един очакваха предстоящата битка със страх, тъй като бруталността на викингите бе пословична.
На следващата сутрин английската армия очакваше Тостиг и викингите на Стамфордския мост. Харалд отиде преоблечен при Тостиг и му предложи да се помирят. Получи отказ.
По-късно разказваха, че Тостиг е познал брат си, но не е дал знак на Хардрада, че пратеникът е лично Харалд. Това бе последната му достойна постъпка. Не измами нито брат си, нито викинга.
— А сега изчезвайте оттук — извика Делън. — Битката започва!
Ездачите и пехотата се хвърлиха напред, въздухът се изпълни със звън на оръжия и ужасяващите писъци на ранените. Конят на Фалън се подплаши и я хвърли от седлото. Тя се претърколи бързо встрани, за да избегне връхлитащите коне. За пръв път през живота си участваше в битка и очите й се разшириха от ужас, когато досами нея вражеска секира разцепи главата на един от английските сюзерени.
Цялата разтреперана, тя осъзна на какъв риск излагат живота си баща й, чичовците й Леофвайн и Гърт, Делън и приятелите му.
Внезапно долови близо до себе си стон. Без да се колебае тя допълзя до тежко ранен младеж, от чиято рана струеше кръв. Разкъса наметалото си на ивици и превърза раната. В следващия миг обаче към нея се хвърли един викинг, който понечи да я прободе с ножа си. Но преди да успее в гърдите му се заби меч. Раненият англичанин, лежащ на земята, с последни сили уби вражеския войн и й спаси живота. Той я погледна още веднаж, свлече си встрани и предаде богу дух.
— Света Дева Марийо — промълви Фалън потресена.
Макар че изискваше невероятни усилия, тя помагаше на един от бащините си лекари и самопожертвувателно се грижеше за ранените английски войни. Захвърлила шлема си, тя носеше вода, почистваше и превързваше рани.
— Фалън!
В погледа на чичо й Леофвайн бе изписано неодобрение.
— Чичо!
Без да се съобразява с упрека в очите му, тя го съблече бързо и предпазливо и превърза зейналата рана в гръдта му.
— Когато го видях за последен път, Харалд бе жив и здрав. В момента, е от другата страна на моста. Хардрада е мъртъв… стрела в гръкляна… Казват, че и Тостиг е загинал… Викингите бягат към корабите си.
Силите му обаче го напуснаха и той затвори измъчен очи.
Спусна се здрач и врагът започна да се оттегля. Водата под моста бе почервеняла от кръв, а полето бе осеяно с трупове.
— Фалън!
Позна веднага гласа на баща си. Щастлива, че е жив, тя се спусна към него и го прегърна.
— Фалън! Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита той ядосан. — Цяло чудо е, че си още жива. А този зелен глупак, Делън…
— Не, татко, Делън няма нищо общо, идеята беше моя.
— Но ти си жена!
— … и ваша дъщеря. Ако бях ваш син, щеше да е съвсем справедливо да се бия до вас, нали?
— Да, но ти не си ми син, Фалън. Това ужасно кръвопролитие е непоносимо за зрял мъж, та за жена ли.
— Много добре знаете, че умея да боравя с оръжие.
— Така е, но все пак си жена. Фалън! Не е изключено някой ден да загубя всичко. Не ме карай да се страхувам и за теб.
— Нито за миг не съм рискувала живота си. Грижех се единствено за ранените, попитайте вашия лекар.
Харалд се усмихна, но когато научи къде е прекарала нощта, вената на челото му се изду.
— Тази нощ ще спиш в добре охранявана стая до моята — рече той строго. — А с Делън пак ще си поприказваме.
Вечерта тя не се видя с Делън, защото послуша баща си.
На следващия ден останалите живи викинги се предадоха. Синовете и родствениците на Хардрада дадоха обет никога вече да не нападат Англия и Харалд ги пусна да си вървят.
Фалън се усмихваше през сълзи докато слушаше баща си и беззвучно благодареше на бога, че е останал жив.
Внезапно пред взора й изникна лицето на отец Дамиън, който неспокойно наблюдаваше краля. Сякаш знаеше тайни, които другите и не подозираха. Погледите им се срещнаха и той побърза да се скрие сред тълпата. Войните на Харалд останаха още една нощ в Йорк. Фалън и Делън бяха наказани да не се срещат и да не си говорят. С покорство и послушание Фалън се опитваше да смекчи гнева на баща си. Лекарят, комуто помагаше, й показа много нови неща. Тя се научи да стяга счупени крайници с шина, да зашива рани и да прави смеси от различни лечебни билки. Един следобед лекуваше млад мъж. Той отвори бледосините си очи и я заговори на майчиния си норвежки език. Макар и да беше враг, като го видя как страда, я обзе дълбока тъга.
— В ръцете ви се таи голяма целебна сила, милейди — заговори я отец Дамиън, застанал отстрани.
— Как мислите, този младеж ще оцелее ли?
— Да, ще оживее. Но той никога няма да се завърне в родината си, защото ще стане англичанин.
— Говорите с такава убеденост, отче. Сякаш съвсем точно знаете какво ще се случи.
— Тази вечер баща ви урежда празненство. Бъдете до него, Фалън. Направете всичко възможно, за да се почувства щастлив.
Той си тръгна, а тя го сподири с тревожен поглед.
Празничната вечеря се състоя в голямата зала на двореца в Йорк. Баща й настоя да танцува с Моркър и Едуин и тя го послуша. Наложи си да бъде в добро настроение, пълнеше чашата му и се радваше, че той се наслаждава на вечерта.
Внезапно музиката спря. Фалън, която танцуваше в момента, потръпна от неясен страх.
В залата с препъване си запробива път изтощен мъж с прашни дрехи. Стигайки до баща й, той се строполи на пода.
Фалън остави кавалера си и се завтече към припадналия. Един от слугите подаде чаша с вода и тя започна внимателно да я налива в устата на мъжа. Най-накрая той отвори широко очи. Изражението им бе лудешко и това я изплаши.
Харалд също приклекна до него.
— Говорете! — подкани го той с благ глас.
Непознатият впи поглед в своя крал, навлажни устни с език и изговори мъчително:
— Норманите са тук! Уилям навлезе с корабите си в пристанището на Певънси.
Тринадесета глава
Харалд се зае незабавно с подготовката на похода. Появи се и втори пратеник от крайбрежието. Казваше се Дерю, родом от Певънси и бе един от първите, забелязали норманската флота.
— Корабите навлязоха в пристанището — започна той, — и норманите преспокойно слязоха на сушата. Разположиха се в най-хубавите къщи и започнаха да колят добитъка. Много бързо построиха укрепление със собствен дървен материал. Дукът им е олицетворение на самоувереността. Неговият кораб дойде пръв и той не се обезпокои, дори когато на следващата заран от флотата му все още нямаше и помен. После обаче останалите кораби запристигаха. Слизайки на брега от своя „Мора“, той се спъна. Мнозина от сънародниците му сметнаха инцидента за лош знак, но той се измъкна от ситуацията с хумор. „Е, сега вече завладях Англия не само с една, а и с двете си ръце“, каза той и се разсмя. Очевидно Певънси не отговаря на намеренията му, защото той раздели армията си — по море и по суша норманите се отправиха към Хейстингс. Главната му квартира е до Норманския манастир, а в центъра на града накара да изградят укрепление.
