Докато слушаше разказа на куриера, Фалън не можа да преглътне нито хапка и само поглеждаше нервно към баща си.
— Трябва веднага да се отправим към Лондон — каза той с намръщено чело.
Напуснаха Йорк на зазоряване. Липсваше й Делън и ведрото му, спокойно излъчване, с което успяваше да премахне страховете и тревогите й. Не се вслуша в съвета на Харалд да придружи войските до Лондон и реши да остане в Уолтъм, където живееше Елфин, монахът.
Манастирът притежаваше разпятие, разкопано случайно под един от близките планински върхове. Никой не знаеше кой е заровил там този кръст със сребърна обковка, но местните хора бяха твърдо убедени, че става въпрос за божие предзнаменование.
Фалън коленичи и започна да се моли. Забеляза, че се мръква, едва когато монасите запалиха свещите. Тя се изправи на крака едновременно с баща си. Внезапно отнякъде долетя вик.
— Помръдна, помръдна! Чудо! Кралят е тук и стана чудо!
Монасите се засуетиха, обсъждайки шумно случилото се. Един от тях се приближи до Харалд, който не разбираше какво става.
— Вие се поклонихте пред Христос, кралю, и Спасителят отвърна също с поклон. Кълна се, че е така. Видях го с очите си.
— Бог се вслуша в молитвите на краля — извика друг монах. — Той ще победи неприятеля.
— Да се надяваме, че това е вярно — рече Харалд, хвана Фалън за ръката и я изведе от църквата.
Преди да потеглят тя се обърна шепнешком към отец Дамиън.
— Всички говорят за чудо, защо сте толкова тъжен тогава?
— Така е, принцесо, стана чудо — отвърна той и се поклони.
— Сякаш нямате особено доверие в баща ми!
— Мисля, че бог го обича, милейди. Баща ви е велик човек.
Отправиха се с конете си направо за Лондон, макар нощта да бе настъпила. В двореца ги очакваше Гърт с новини.
— Старият приятел на крал Едуард, норманинът Робърт Фиц Уимарк е съобщил на дука, че сте удържали триумфална победа над викингите. Предупредил го е да бъде предпазлив, защото армията ви очевидно е силна.
Фалън сне ръкавиците и застана до топлата камина.
— Ще изпратя при Уилям един от уолтъмските монаси с послание, в което ще го подканя да се оттегли мирно от страната.
Фалън се облегна на стената и треперейки от студ, притвори очи. Не си правеше никакви илюзии — Уилям нямаше да приеме предложението на баща й. Както винаги, така и този път Аларик, от когото се възхищаваха дори и саксонските бойци, щеше да се бие на негова страна. Тя си спомни за сивите му очи, подигравателната му усмивка, когато я победи в двубоя, за гневния му поглед, когато тя насъска срещу него тълпата пред църквата. В онази вечер той я предупреди, заплаши я…
Вероятно този мъж щеше да остави костите си на английска земя. Тази мисъл не я зарадва особено, макар че едва ли съществуваше човек, когото да мрази повече. Нима любовта и омразата бяха посестрими? Затова ли не можеше да забрави целувката му, допира на неговите ръце по тялото й?
Засрами се от мислите си. Тя обича, разбира се, Делън и един ден ще бъде негова вярна и предана съпруга.
Отец Дамиън я наблюдаваше отстрани, но после дойде при нея.
— Защо ме гледахте така втренчено?
— Защото тъкмо си мислехте за рицаря, срещу когото насъскахте тълпата в нощта на кометата.
— Откъде знаете за какво мисля? Ако наистина притежавате ясновидски дар, по-добре посъветвайте баща ми как да води предстоящата битка.
— Не съм ясновидец, милейди! Но понякога… Видях дърво, изсъхнало дърво… което внезапно се съживи и покара листа.
— Видението на Едуард Изповедник — промълви Фалън.
— Както знаете, идвам от Фенс, милейди. Доскоро хората там са били езичници… Има толкова много неща в живота, чието обяснение ни убягва. Така че изобщо не се и опитвам да ги разбера. А сега ме извинете, принцесо.
Тръгвайки, той се обърна още веднаж.
— Той е тук!
— За кого говорите, отче? Кой е тук?
— Граф Аларик е на английска земя.
— Човек не е нужно да е гадател, за да разбере това — усмихна се тя. — Където е дукът, там е и Аларик.
— Той ще оцелее в битката. Вие също.
— Аз ли? Аз не възнамерявам да участвам в битката.
— Както желаете, милейди.
Поклони се и бързо се отдалечи.
Фалън чу как монахът повтори дума по дума посланието до Уилям. Тя пристъпи зад баща си, целуна го нежно по косата и изтощена от трудния ден се отправи към спалнята си.
Посред нощ внезапно се събуди окъпана в пот. Трепереше цялата. Присъни й се необикновен сън. Тя лежи върху меката пръст, а към нея стремглаво се носи гигантски кон. Копитата му чаткат покрай главата й. После конският тропот се отдалечава, тя отваря широко очи и… насреща й заискряват сивите очи на граф д’Анлу.
Фалън скочи рязко от леглото и натопи глава във ведрото със студена вода. Какъв безсмислен сън! Никога нямаше да се срещнат с Аларик. Защото не след дълго норманите щяха да бягат от другата страна на Канала.
Два дни по-късно монахът се върна с наглия отговор на Уилям. Дукът обвиняваше не само Годуин, че е убил брата на Едуард, обвиняваше в същото дори и Харалд, който по това време не ще да е бил на повече от дванадесет години. По-нататък Уилям пишеше, че има правното основание да заеме английския престол и че претенциите му са валидни както в норманското, така и в английското законодателство.
— Каква глупост — възкликна Фалън. — У нас норманските закони не важат, а що се отнася до английските, англичаните вече направиха своя избор!
— Дукът настоява също той и кралят да се срещнат в двубой.
— Безспорно благороден жест — намеси се Харалд, — но напълно безсмислен. Дори и да загина в този двубой, англичаните пак няма да одобрят чужденец на трона. Ако ли пък падне Уилям, това не означава, че войските му ще напуснат страната ни.
— Татко, вие се бихте храбро срещу мъжете от Севера и се завърнахте като победител. Вие постоянно доказвате, че сте смел войн… Нека този път друг да предвожда войските!
Монахът се прокашля и сведе тъжно глава.
— Има още нещо, което трябва да узнаете, кралю. Дукът е развял папската хоругва и носи пръстен със свещени реликви. Норманските монаси твърдят…
— Твърдят какво? — попита Харалд и се изправи от мястото си.
— Твърдят, че папата ви е отлъчил от църквата и че това очаква всеки, който се бие за вас.
— Какво! — изхриптя Харалд, строполи са на стола и се разсмя горчиво.
— Проклети лъжци, това са те — извика Фалън вбесена. — Папата дал ли ни е възможност да се защитим пред него? Не! Казвам ви — Уилям е заграбил папската хоругва с долни измами и клевети. Всичко това обаче няма никакво значение, татко.
Кралят се заразхожда неспокойно напред-назад.
— Кажете на Уилям, че предоставям всичко в божите ръце.
Монахът кимна и се поклони. Гърт, който до този момент седеше мълчалив на масата, блъсна чашата си встрани и се изправи.
