— Послушайте ме, Харалд. Фалън е права. Вие сте единственият крал, който имаме. Не бива да участвате в тази битка. Мога да ви заместя и аз. Ако убият мен, Англия няма да загине. Докато аз стигна с войските в Хейстингс, вие можете…
— Не, ще се бия срещу Уилям.
— Харалд…
— Ще се бия срещу Уилям. Бог е справедлив. Поверявам всичко в неговите ръце.
Никога досега не бе виждала баща си толкова неразумен и инатлив. Гърт само поклати недоумяващо глава и напусна залата. Харалд дори и не го забеляза, Фалън последва чичо си.
— Чичо, боя се за татко, ужасно се боя…
— Знаете ли кое е най-лошото. Че Харалд гледа на предстоящата битка като на лична схватка с Уилям, чийто изход ще реши бог. Той просто не иска да разбере какъв е залогът в тази игра и си знае само неговото: или аз, или Уилям.
— Предложението ви бе много разумно.
— Ще се бия до него.
— А как да му помогна аз?
— Покажете колко много го обичате. Харалд е набожен и неопетнен човек… и историята с папската хоругва го е засегнала много по-дълбоко, отколкото изглежда. Молете се за Англия, Фалън. Мисля, че утре потегляме. Бог да ви пази.
Фалън проследи чичо си с поглед. Та нима тя не доказа при Стамфорд, че може да изтърпи мириса на кръвта? Че не й прилошава при вида на ранени и осакатени войни? Че може дори да спасява човешки живот с уменията си? Следователно няма какво да я спре и тя ще последва баща си в боя… Но той не бива да разбере.
Тайно в себе си разчиташе на помощта на Делън. Но когато той я видя как се кани да възседне коня, извика възмутен:
— Баща ви ще ме хвърли в подземията или дори ще ме убие, ако позволя да сторите, каквото сте намислили.
— Тихо! Или искате татко да ни открие? Ако ме хване, ще му кажа, че съм тръгнала при мама в Босъм.
Делън въздъхна, но отстъпи както винаги. Не можеше да й откаже нищо; дори с риск да си навлече неприятности.
Фалън му благодари с усмивка, хвана ръката му и я стисна.
На 13-ти октомври през нощта достигнаха Калдбек Хил, където към тях се присъединиха нови части. Армията разположи лагера си на една височина, от която се виждаше цялата долина Санлъч.
Фалън тъкмо се готвеше да отвърже ремъка на седлото си, когато към нея се приближи отец Дамиън.
— Ще остана, отче, не можете да промените решението ми. Ако искате, уведомете баща ми. Но въпреки всичко ще остана.
Свещеникът й помогна да снеме тежкото седло и се усмихна.
— Помните ли какво казах, милейди? Отдавна зная, че ще ви намеря на това място.
Фалън му благодари за помощта и той се отдалечи. Делън я хвана през кръста, притисна я към себе си и й прошепна в меката коса:
— Трябва да се опитаме да поспим малко.
Фалън разбираше, че той трябва да се погрижи още за мъжете, които командва. Облегна се на едно дърво и се загледа в луната, обрамчена от мътен, млечнобял ореол. Не след дълго тази красива долина щеше да се превърне в окървавено бойно поле. Как ли се чувства баща й в момента?
Тя се затича покрай лагерните огньове, около които бяха насядали войните, и пристъпи задъхана в кралската палатка.
Харалд, Леофуайн, Гърт и най-големият й брат Галън разглеждаха заедно модел на бойното поле, направен от пясък. При появата й всички я изгледаха изненадани.
— Галън, придружи я обратно при Делън… младежът сигурно се тревожи за нея — нареди Харалд. — Не, почакай.
Той стана от мястото си, сложи ръка на рамото й и я изведе пред палатката. Целуна я по челото и я загледа настойчиво.
— Ако нещата не потръгнат, кажи на майка си, че я обичам и че съм бил много щастлив с нея.
— Какво говорите, татко?
— Мъжете винаги говорят така, преди да влязат в битка, Фалън. Дори и Харалд Хардрада е оповестил последната си воля, преди да поеме с корабите си насам. Убеден съм, че и Уилям също. Не ме гледай толкова уплашено. В боя винаги може да загинеш. Случи ли ми се нещо, предай се на милостта на Уилям, иди при Аларик.
— Не! — прекъсна го тя ужасена. — Никога!
— Фалън…
— Ако стане нещо лошо, ще избягам. Ще се опитам да си пробия път при мама, Елфин и Там и после заедно ще избягаме на север.
— Аларик е благороден рицар, Фалън. Ако му се подчиниш и дадеш клетва за вярност, той ще се погрижи за твоето добруване.
Тя не можеше да повярва на ушите си. Как може да говори такива небивалици? Ако, недай боже, загубеха битката, Харалд все пак можеше да се оттегли във вътрешността на страната и да се надява на подкрепа от север.
— Моля ви, бъдете предпазлив, татко.
— Разбира се, детето ми. А ти, ако стане нужно, ще се обърнеш към Аларик, нали? Кажи му, че го моля да прояви милост към теб. Защото ти, ангел мой, си най-скъпото, което притежавам.
Фалън замълча. Никога нямаше да се предаде. Напротив, ще се опита да отмъсти за баща си, ако норманите го убият или дори ранят. Премълча мислите си, за да не го наскърби. Прегърна го, целуна го по двете страни и се усмихна.
— Трябва да поспите, татко. Нали виждам колко сте изтощен. И не се тревожете за мен. Можете да разчитате на Делън. Чакахме толкова дълго… ще почакаме още докато благословите съюза ни. И… пазете се, татко!
При тези думи тя се обърна бързо, за да не избухне в сълзи.
Хората на Харалд още не се бяха подредили, когато норманите ги обсипаха със стрели. Из хладния утринен въздух се понесоха кратки команди и знамето на Харалд се развя на вятъра. Саксите изправиха щитовете пред себе си.
В този миг земята се разтресе от могъщ тропот на копита. В бой влизаха рицарите на Уилям на бойните си коне.
Точно пред нея един войн изкрещя от болка и се срути на земята. Тя приклекна бързо и успя да издърпа стрелата, забита в рамото му. После откъсна парче от ризата, която носеше под доспехите и го уви около кървящата рана. Изтегли стенещия войн под клоните на близкото дърво и там той изгуби съзнание.
Звънтежът на оръжията и виковете на ранените превърнаха долината в преизподня. А само на няколко мили от това царство на смъртта се простираха неожънати ниви. Хладният есенен въздух галеше там земята и шумоленето на окапалите разноцветни листа бе единственият шум, нарушаващ тишината на божия мир.
Ненадейно до слуха на Фалън достигнаха силни викове. С бързината на вятъра плъзна слухът, че дукът на Нормандия е паднал убит. Ликуването на англичаните нямаше край. Неприятелят започна да се оттегля и войните на Харалд, набрали наново смелост, преминаха в контранастъпление. Но един от норманските рицари някак успя да спре отстъплението. Тежко въоръжената конница отново се понесе напред и започна да мачка и сече наред. Ранените и мъртвите затъваха заедно в мочурището. Отвсякъде долитаха пронизителни крясъци. Английската отбрана се срути.
Мъж с ужасени очи, опръскан от глава до пети в кръв, дръпна Фалън на земята.
