— Фалън — започна той меко и седна до нея. — Съжалявам искрено за смъртта на баща ви. Познавах го добре, беше смел мъж.
Взе я в прегръдките си и я залюля като дете. Продължи да й говори успокоително, а гласът му бе благ и изпълнен със съчувствие. Наведе се над нея и избърса сълзите в очите й. После я целуна по челото, погали косите й, нашепвайки утешителни слова. Устните му докоснаха нейните клепки, а след това и устните й. Целувката му бе топла и нежна, целувка на приятел. Усещаше в душата си, че този мъж искрено скърби за Харалд, краля на саксите и общата скръб ги свързва дълбоко. Тя, която в никакъв случай не би преклонила глава пред насилието, усети как сърцето й се разтапя от копнеж по утеха и любов. Ръцете й сякаш от само себе си обвиха неговия врат и игриво се плъзнаха по черната му коса. Почувства топлота и закрила в обятията му и притвори очи, пленничка на нежните му милувки.
Ръката му се плъзна по разголената й гръд и когато запретна тънката рокля над бедрата й и легна между широко разтворените й колене, тя забрави целия ужас, забрави дори себе си. Сладостна вълна заля плътта й както морските вълни брега. Животворни сокове пронизаха тялото й и я обзе необуздано желание. Почувства как всичко в нея зейва, пламти и отеква в утробата й като древен зов. Завърна се в действителността в мига, в който копието на война проникна дълбоко, дълбоко в нея. Усети остро пробождане и през ума й мина, че я е превърнал в норманска курва. Изпищя силно и понечи да се отскубне. Но напразно. Той вече облада плътта й.
— Аларик! Боли!
— Не се бой… ще мине веднага — прошепна той.
Неговият език се заби в устата й, а копието му — в нейния скут. Вече нямаше връщане назад. Двамата се сляха в неделимо цяло — тя стана част от него, той се превърна в част от нея. Движенията на телата им последваха ритъма на страстта. Почувства как я облива неизказана наслада, изохка и се вкопчи в него. Долови пъшкането му, веднага след това той изстена продължително и дрезгаво и падна тежко върху й. Семето се изля в утробата й и всичко в нея потрепери. Окъпан в пот той остана да лежи мълчаливо върху тялото й.
— И двамата знаехме, че това ще се случи някой ден, нали, Фалън? — попита я той с нагла усмивка, когато погледите им се срещнаха.
Думите му я шибнаха като камшик. До съзнанието й бавно достигна прозрението, че се погаврил с нея като с най-долна пачавра. И най-лошото от всичко бе, че изпита с него безкрайна наслада. Как се осмеляваше този мъж да я унижава по този начин? Сълзи на ярост бликнаха в очите й и без до мисли тя заби нокти в лицето му.
— Благодаря за тази тъй прекрасна вечер, принцесо — рече той.
Безчувствеността му направо я влуди. Против волята й от дясното око се отдели самотна сълза, която той избърса почти нежно. В този момент изобщо не разбираше поведението му.
— Вие не оказахте никаква съпротива, Фалън.
Напълно объркана, тя призна пред себе си, че той казва истината. Защо я измъчваше по този начин?
— Мразя ви, Аларик!
И тя наистина го мразеше. Както мразеше и себе си. Отдаде му се доброволно. Макар и да й бе неприятел, тя изпита огромна наслада и не можеше да си го прости.
— Мразя ви — повтори тя по-тихо.
— Ако искате, можете дори да си втълпите, че съм ви насилил. Трябва да разберете едно нещо — аз съм победителят и си взех онова, което ми се полага по право. Клетият Фалстаф е влюбен във вас, аз обаче — не! Защото ви познавам прекалено добре. Темперамента ви, жалките ви номера. Само един господ знае колко пъти съм се сблъсквал с тях.
Не, никога нямаше да си втълпи, че я е насилил. Просто той я победи — и на бойното поле, и в леглото.
Аларик отпусна ръце и се загледа остро в нея. Прииска й се да го удари, но погледът му подсказваше, че е нащрек.
После той се изправи, оправи бавно и отпуснато дрехите си и продума със заплашителен тон:
— И не забравяйте, мила моя, че според английските закони ми принадлежите изцяло. Особено пък сега!
Какво си въобразява този самоуверен негодник? Как така ще се държи с нея като с престъпничка?
— Вие убихте човек, е… поне се опитахте. Заради вас трябва да се лиша от услугите на Фалстаф. Бог ми е свидетел, той ми е по-необходим от вас. Макар иначе да бяхте очарователна.
Низостта му я вбеси дотолкова, че дори и не се опита да овладее чувствата си. Понечи да го перне през лицето, но той пресрещна ловко ръката й и я тласна обратно върху завивката.
— Я се дръжте прилично, мила моя — изрече той заплашително.
— Копеле!
— Гледам ви и си мисля, че за убийца имате голям късмет. За наказание ще бъдете моя робиня. Признайте, че можеше да ви се случат и по-лоши неща. Знам, знам, не искате да се подчинявате никому… но се боя, че просто нямате друг избор.
— Грешите, копеле такова! Нито вие, нито пък вашият дук можете да ми заповядвате!
Той я привлече към себе си и впи поглед в очите й. Времето сякаш спря. После я пусна рязко.
— Война ли ми обявявате, Фалън?
Препаса меча си и излезе бързо от палатката. Не я погледна изобщо. Чу го как нарежда на стражите да я оковат във вериги, ако се опита да избяга.
Погледът й падна върху ленената завивка, по която ясно личаха следите на случилото се и заплака без всякакви задръжки. Кралят на саксите бе мъртъв, Англия загиваше, а и тя изгуби невинността и достойнството си… И всичко това в един-единствен ден!
Петнадесета глава
Аларик се отправи с бързи крачки при Фалстаф. От лекаря научи, че приятелят му може и да оживее, ако раната не се инфектира.
Вече се развиделяваше, но все още караха ранени в палатката, която служеше за лечебница.
Междувременно по нареждане на дука пристигна Едит Сванесхалс, вдовицата на Харалд, за да разпознае трупа на съпруга си. На бойното поле я придружи Аларик.
Доспехите и оръжието на мъртвите сакси вече бяха прибрани и телата им лежаха разхвърляни по полето. Гледката бе ужасна, особено за жена, узнала едва преди няколко часа, че е вдовица.
Едит буквално висеше на ръката му, но Аларик просто не знаеше как да облекчи ужасната повинност на тази жена. Боеше се, че трупът на Харалд е осакатен и искаше да й спести страховитата гледка. Дори и на него, опитния войн, му се повдигаше от това злокобно обиталище на смъртта.
— Едит! Ще поговоря с Уилям? Може би някой друг…
— Не — прошепна тя и пепелявото й лице сякаш се вкамени. — Аз трябва да знам. Има хора, които твърдят, че е успял да се спаси. Трябва да узная истината. Ако наистина е загинал… Уилям обеща да го погребе с всички почести. Трябва да се погрижа да спази обещанието си.
Аларик кимна с разбиране и плъзна поглед по полето. За своя изненада съзря отец Дамиън, който вървеше между телата на убитите и мълвеше молитви. Погледите им се срещнаха и свещеникът кимна леко и скръбно. После се поклони на Едит.
— Мисля, че са го открили — промърмори Аларик.
Тръгнаха към свещеника и Едит се вкопчи в ръката му.
— И не го гледайте дълго — предупреди ги свещеникът.
Едит се вторачи в осакатеното голо тяло на съпруга си. Гърлото й издаде звук, по-страшен от всякакъв писък и тя се срути, горко ридаейки, върху трупа.
— Едит, Едит!
Силните ръце на Аларик и вдигнаха на крака и тя се хвърли, хълцайки, на гърдите му. Двама войника загърнаха мълчаливо останките на краля в пурпурночервен плат и ги отнесоха. Отец Дамиън ги последва. Аларик знаеше вече, че свещеникът ще поиска разрешение от дука да придружи своя крал в последния му
