Той я изгледа колебливо. Очевидно бе повярвал, че тя няма представа за плановете му за тази нощ. Досега явно изобщо не му бе хрумвало, че това, което планира, е грешно, че по този начин предава честта на южняшкия войник.
— Понякога войната ни принуждава да вършим неща, с каквито никога не сме предполагали, че ще ни се наложи да се сблъскаме… и никога не знаем какво ще ни донесе бъдещето, не смяташ ли?
— Навярно заради войната, заради нещата, които съм направила, и начина, по който се чувствам, ме бяха накарали да се откажа от надеждата, че някога ще се омъжа — каза тя. Не, той не знаеше истината за живота й. Малцина я знаеха. А те се бяха заклели да пазят тайна. Пазена от анонимността, тя се бе превърнала в героиня. Ако някога истината се узнае…
„Тейлър знае!“ — напомни си Тия. А тя му се бе заклела да спре да участва в тази проклета война. Наистина се бе опитала. Но сега, о, сега…
— Значи ти също ме обичаш, Тия? — с надежда в гласа попита Реймънд.
Тя се насили да се усмихне нежно.
— Вие сте много красив мъж и галантен кавалер, сър, точно такъв, за какъвто винаги съм мечтала. Така че защо да не ви обичам? Доскоро вярвах, че не бих могла да очаквам нищо хубаво, докато войната не свърши, но постепенно започнах да осъзнавам, че съдбата е откраднала от всеки от нас толкова много щастие, толкова много влюбени никога няма да узнаят вкуса на прегръдката на любимото същество…
— За Бога, Тия, така не ми се иска да се разделя сега с теб!
— Не!
Тя спря, останала без дъх и здраво стиснала зъби. Отново се обърна към Реймънд.
— Рей, тази вечер дойдох тук, защото бъдещето ме плаши, защото се страхувам, че никога няма да изпитам докрай радостите, които животът ни предлага. Честно казано, бих искала да… да изпитам своя дял от щастието, преди да ми бъде отнето.
Той се усмихна, но в усмивката му се долавяше неизказана тъга.
— Казах ти вече — трябва да тръгвам — отрони той с унил тон, в който обаче се долавяше упорита нотка. — Войната, пък и смъртта ме зоват, дори и сега, в такъв съкровен миг.
— Не, не бива да ме оставяш сама… все още не! — настоя тя с отчаян тон.
— Да, трябва да…
— Не сега, точно когато сме напълно откровени един с друг. Когато… когато смъртта ни дебне на всяка крачка. Не бива да си тръгваш, когато… когато аз просто искам да те помоля да…
— Да?
Тя го изгледа с широко разтворени очи. Осъзнаваше, че с всеки изминат миг го губи все повече и повече. Трябваше да направи нещо. Не можеше… трябваше. Заговори меко:
— Искам да позная… любовта. — Стаята сякаш се завъртя пред очите й в мига, в който произнесе тези фатални думи.
— Господи… — задъхано прошепна младият мъж. Но веднага смръщи вежди. — Тия, осъзнаваш ли какво каза току-що?
— Да, така както осъзнавам още, че тази нощ ще се метнеш на коня си и ще препуснеш в мрака, за да загинеш за каузата, в която си се заклел, а аз ще бъда обречена да доживея дните си като озлобена стара мома, която дори не е вкусила от сладостите на живота.
— Господи… — отново отрони той, този път още по-задъхан.
И тогава устните им се сляха, и тогава той я притисна към гърдите си. Страстната завладяваща мъжка прегръдка, както и жарта, излъчвана от целувката му, я зашеметиха. За миг тя усети как в нея се надигна вълна от паника, примесена с погнуса. Не биваше да прави това. Искаше да крещи с все сила. Но в следващия миг си припомни, че всяка цена си струваше да бъде платена, всяко жалко и окаяно деяние би било оправдано, всякакъв смъртен грях, защото животът на баща й бе заложен на карта.
Изтръгна се от прегръдката му, изплашена от напора на чувствата му. Докато се колебаеше, бегло се озърна към вратата. Все трябваше да има някакъв начин да спечели още време.
— Дали няма някое по-усамотено място? — шепнешком го запита тя.
— Да, има. На горния етаж има една разтребена спалня. Леглата са застлани с чисти чаршафи. Моят ординарец ги намери в една ракла. Днес през деня почивах в тази спалня.
Тя кимна, освободи се напълно от търсещите му ръце и пое по стълбата към горния етаж.
Но точно в този миг външната врата рязко се отвори и на прага се появи редник Текъри. Реймънд застина. Припомни си какво му предстои тази нощ.
— Полковник, сър, хората навън вече са неспокойни. Те…
— Ей сега ще отида при тях — уморено въздъхна Реймънд.
Тия изруга наум. Явно го губеше. А точно това не биваше да допуска за нищо на света. Така както бе застанала сега, на най-горните стъпала, редник Текъри не можеше да я види. Разпусна дългата си черна коса, вързана на тила, и изгледа многозначително Реймънд. После бавно, много бавно започна да разкопчава корсажа си. Пръстите й, отдавна привикнали с тези движения, се плъзгаха безшумно, но ловко и сръчно. Дори се наложи да им заповяда да не бързат толкова, за да удължи представлението.
Рей я гледаше с жаден поглед, докато най-сетне не издържа, извърна се към Текъри и му даде знак да излезе. Тия уморено си пое дъх. Явно отново го бе спечелила.
— Сър! — обади се Текъри.
Тия мислено благодари на съдбата. През последните години, изтекли в оскъдица и недоимък, младата жена вече не носеше толкова много дрехи както преди войната. Рей отново понечи да извърне поглед от нея. Не, нямаше да му позволи да я пренебрегва. Тя побърза да смъкне корсажа от раменете си, впила очи в неговите, и зачака, задъхана, с разголени гърди, убедена, че той няма да я изостави.
Реймънд пак се обърна към редник Текъри.
— Моментът не е много подходящ. Половин час, след половин час ще бъда при тях. Кажи им да са готови след половин час.
Половин час! Дали щеше да й стигне? Ако Иън е получил съобщението й, сега би трябвало да препуска с всички сили към Симарон. Тия не се съмняваше, че Иън може да язди много по-бързо от нея. Така че сега от нея се искаше само да отлага нападението колкото се може по-дълго.
Редник Текъри излезе.
— Да, Господи, най-после сме сами — прошепна Реймънд. Тия продължи нагоре по стълбата. Сърцето й биеше до пръсване. Нож. Да, трябваше да вземе нож със себе си. За да го екзекутира така, както той възнамеряваше да екзекутира баща й. Ала не вярваше, че е способна хладнокръвно да убие някого. Или поне не по този начин. Ако се изправи срещу стрелец, държащ оръжие в ръка, ще стреля, без окото й да трепне. Но да убие подло някого в гръб… Всъщност нямаше значение, защото нямаше нож подръка.
— Надясно — обади се Реймънд. Вече бе на крачка зад нея. Тя продължи по коридора на горния етаж и зави надясно.
Стори й се, че долови някакъв шум. Някакво движение в къщата. Може би бе само полъх на вятъра. В старата къща с олющена мазилка винаги ставаше течение. Или вече бе изгубила разсъдъка си дотам, че се опасяваше да не си навлече Божия гняв заради грехопадението, което си бе наумила.
— Ето онази врата там — промълви Реймънд. Очевидно той не бе чул нищо. Явно шумовете бяха плод на нейното болезнено въображение.
Младата жена сковано влезе в стаята. На призрачната лунна светлина всичко й изглеждаше странно, в червеникави оттенъци, може би заради цвета на завесите. Някога тази стая принадлежеше на господаря на дома. На лявата стена се издигаше масивна камина. Голямото легло бе изпънато покрай завесите, леко полюшвани от въздушното течение.
— Леглото е чисто, чаршафите са изгладени от моя ординарец — тихо рече Реймънд.
— Щом казваш — прошепна Тия.
Внезапно застина като парализирана, не можеше да помръдне, само се взираше в тайнствените сенки на нощта, стаени в стаята. Стана й студено, много студено. Започна да трепери. О, Господи, от всичко, което бе вършила през целия си живот, това бе най-лошото, най-отвратителното…
— Любов моя… — прошепна Реймънд и се доближи плътно до нея отзад. Ръцете му погалиха голите й рамене. Притеглиха я към гърдите му. Устните му докоснаха тила й. Тя стисна зъби, задавена от омраза към него. Той отметна косите й и притисна горещите си устни към рамото й. После тя усети пръстите му да се
