плъзгат по малките копчета на полата й. След броени мигове копчетата бяха разкопчани, сетне ръцете му се добраха до ластика на дългите й долни гащи. И щом всичките й дрехи се свлякоха в разпиляна купчина на пода, странните, оцветени в червено лунни лъчи обвиха голото й тяло. Толкова лесно бе за него да я съблече! А тя отчаяно искаше да спечели още време!
— Ела, любов моя…
Ела. Мили Боже, как ще изтърпи докосването му, след като помни милувките на един друг мъж…
— Погледни луната — умолително зашепна тя и пристъпи към прозореца.
— Тия, луната, както и войната никъде няма да избягат.
— Но луната е толкова прелестна сега, макар и обвита в това червено сияние…
— Не е време за приказки.
Чу се шум от свалянето на ножницата и сабята му. Последваха ги кавалерийският му мундир и ризата.
— Имам нужда да пийна още малко, Реймънд. Всичко това е толкова ново за мен.
— Мадам — рязко каза той и нервно прокара пръсти през косите си. „Досега съм му отказвала толкова пъти“ — припомни си Тия. Най-после му предлагаше онова, за което толкова отдавна е копнял, не е чудно, че съвсем е изгубил търпение. — Нали ти пожела да дойдем в тази стая? Какво искаш? Да си тръгна ли?
— Не! Не бива да си тръгваш!
Той я грабна на ръце, вдигна я и я положи на леглото. После се надигна над нея и погледите им се кръстосаха. Сърцето й заби ускорено. Задушаваше се, не можеше да изтърпи всичко това. Искаше й се да крещи, да се смее и пак да крещи, да го засипе с удари…
— Любов моя! — повтори той и целуна пръстите й.
— Моя… любов — прошепна тя в отговор, но думите я задавиха и тя с усилие потисна напиращите в очите й сълзи. Трябваше веднага да спре този фарс. Не можеше да продължи нататък. Любов моя! Вече бе чувала тези думи. Само че произнасяни от друг мъжки глас…
— О, мили Боже!
Внезапно проехтелият вбесен и в същото време леко присмехулен възглас бе долетял откъм сенките край завесите.
Произнесен именно от онзи, от другия мъжки глас!
Плътен глас с характерен тембър, дрезгав и насмешлив, внезапно прокънтя в осеяната с червеникави отблясъци мрачина. Не, това не можеше да бъде ничий друг глас — това бе неговият глас.
Да, неговият. Но не, това не можеше да е истина. Сигурно полудяваше; тя бе призовала този глас в спомените си и ето че притежателят му бе пред нея от плът и кръв. О, Господи, сигурно гузната й съвест си играеше жестоки шеги с нея, не бе възможно той да е в тази стая. Но явно бе тук. И сигурно ги бе проследил в къщата, тънеща в призрачни сенки!
Да, той бе тук. Тия едва различаваше сянката, която се насочваше към нея. Но с женската си интуиция безпогрешно усещаше, че това е той. Познаваше много добре гласа му… познаваше смеха му, насмешливия му маниер на говорене, който сега бе особено язвителен. Знаеше, че понякога той може да е много нежен, но само в редки случаи, но понякога, о, мили Боже, той бе способен да се разбеснее до неузнаваемост и да стане страхотно опасен. Както сега, на фона на кървавочервените лунни отблясъци по стените и пода.
Тя застина на място. Кръвта й сякаш замръзна във вените. Все още усещаше тялото на Реймънд върху своето. Чувстваше собствената си голота. Плътният глас на Тейлър я шибна като камшик:
— Достатъчно, не мога повече да понасям това пошло представление!
И тогава тя видя фигурата му по-ясно. Скова се от напрежението, което той излъчваше. Господи, не биваше да поглежда към него!
— Какво става, за Бога! — извика Реймънд. — Какво? Тейлър! Та това си ти! — кресна той.
Но в стаята внезапно прокънтя онзи зловещ звук, който само стоманата бе способна да издава. Сред омайния полумрак, пронизван само от лунните лъчи, Тия зърна мълниеносно сребристо проблясване. В следващия миг сабята на Тейлър бе опряна о гърлото на Реймънд.
— Спри! Веднага спри! — изпищя ужасената жена.
Ала сабята не се помръдна от сънната артерия, ускорено пулсираща покрай гърлото на полковника. Очите на Тейлър оставаха впити в лицето на Тия, а челюстите му — яростно стиснати.
— Аха, като че ли най-после успях да привлека вниманието ти — ледено процеди Тейлър.
Искаше й се да умре още сега, в този миг.
Но той със сигурност по-късно ще я убие.
Затвори очи и безмълвно се помоли тази кошмарна нощ да се стопи, да изчезне нейде или просто да не се бе сбъдвала. Не се очакваше той да се появи тук. Предполагаше се, че сега би трябвало да бъде някъде далеч на север! Мили Боже, ако тя знаеше, че Тейлър е наблизо, щеше да преглътне цялата си гордост и смирено да го моли за благоволението му, за да изпроси съдействието му в тази отчаяно дръзка игра, в която се бе впуснала. Тя нямаше друг изход — трябваше да спаси баща си.
— Съжалявам — заговори Тейлър, — но тази малка и очарователна авантюра май стигна прекалено далеч. Полковник Уиър, ако обичате, станете внимателно от леглото.
— Дяволите да те вземат, Тейлър Дъглас! Ще платиш с главата си за всичко това! Кълна ти се! И как се вмъкна тук? — сърдито изкрещя Уиър, след като се надигна, преглъщайки задъхано, вбесен от това, че му бяха прекъснали удоволствието, при това виновникът бе негов заклет враг.
— През вратата, сър.
Тия въздъхна облекчено. Слава Богу, нещата не бяха стигнали твърде далеч. Реймънд Уиър не бе успял да смъкне бричовете си. Но тогава ситуацията внезапно стана още по-страшна за нея.
Защото сабята на Тейлър Дъглас се опря в разголената й гръд.
— Ставай, Тия. В името на Бога, облечи някакви дрехи. До гуша ми дойде да те намирам гола навсякъде, където отида, освен, разбира се, в нашето брачно легло.
— Във вашето брачно легло! — повтори смаяният Реймънд.
— А, бедничкият, ти навярно си най-изненаданият в цялата тази история. Това би могло да ти спаси живота. Досега те мислех за почтен мъж, макар и фанатик. Но да, аз наистина казах „брачно легло“. Не ме ли чу? Макар че ми е много тъжно да го призная, тази лейди лъже и мами. Тя за никого не може да се омъжи, понеже вече е женена. Но си остава хитра и лукава като лисица — такава си беше още от деня, в който я видях за пръв път. И е готова всичко да жертва за преуспяването на Юга. Не се уморява да играе своите игри! И всичко в името на каузата на южняците, нали така. Тия?
Смъртно засегната, Тия стисна ръце пред гърдите си в опит да прикрие голотата си и да издигне преграда срещу неговите саркастично-горчиви нападки. Но какво ще предприеме той сега? Нали се бе заклела да не играе ролята, с която бе станала известна, откакто се срещнаха за пръв път.
Е, тази нощ не яздеше като лейди Годайва1. Вече бе изпитала гнева му. Ала никога не го бе виждала толкова вбесен. Но нали самият той й беше наредил да се върне в дома си, той я бе пропъдил. И дори не й бе писал нито ред.
Освен това тази вечер нямаше избор.
Затова се опита да намери убежище в гнева си, хвана върха на острието, за да захвърли сабята, и скочи от леглото. Отчаяно искаше да измисли нещо, което да спаси достойнството й в тази толкова нелепа и унизителна ситуация. Усещаше върху себе си втренчения поглед на съпруга си. Дори бе учудена, че още не я е пронизал със сабята си.
— Тия? — възкликна Реймънд и внезапната болка в гласа му я накара да трепне. Трябваше да си припомни, че той се готвеше да убие баща й. — Ти наистина ли си омъжена за него?
— Да.
— Но защо тогава дойде при мен тази нощ? — грубо попита той — отказваше да се прости с илюзията, че тя е изгаряла от желание по него.
— Ти се готвеше да атакуваш Симарон — обясни му тя и добави с много по-горчива нотка: — А след като го превземеш, първо щеше да убиеш баща ми.
Реймънд поклати глава.
— Баща ти? О, не, Тия… Исках само да завзема имението. Нищо повече не съм възнамерявал да извърша.
— Това не е истина! Баща ми щеше да бъде убит, разстрелян или обесен!
