Тя прехапа долната си устна, миглите й все още бяха спуснати, после ги повдигна и се вгледа в него с виолетово-сините си очи.
— В такъв случай… какво ще направиш?
Той се засмя тихо, смаян от тревогата й.
— Можеш да останеш тук — рече усмихнат. — Червената лисица предложи да те пази за мен.
— Да ме пази… за теб? Аз да не съм ти някакъв кораб, Брент Маклейн! И не искам да остана тук! Умолявам те като джентълмен…
— Кендъл, ясно си спомням, че още онази нощ в Чарлстън ти казах да не разчиташ на това, че съм джентълмен.
Отново видя как в очите й блесна гняв, тя стисна челюсти и непреклонно нацупи устни. После миглите й затрепкаха и тя го загледа със сладка невинност.
— Капитан… Брент, не разбираш ли? Война е! Искам да бъда там, където мога да знам какво става…
— Кендъл — опита се да я прекъсне той.
Сладкият й глас стана още по-нежен и тя продължи, без да обръща внимание на думите му.
— Не искам да гния в някакво забравено от бога блато с шепа червенокожи и алигатори!
Най-после Брент я пусна и седна, загледан в прозореца, откъдето утринта предупреждаваше за настъпването си с все по-ярка светлина.
— Кендъл, скъпа — твърдо произнесе той, а тихият му провлачен говор бе изпълнен със сарказъм, — и да ми се правиш на южняшка красавица, и да ми изпадаш в истерия — нищо няма да ти помогне. Оставаш тук.
Тя не продума толкова дълго, че накрая той се обърна да я погледне. Беше седнала и прикриваше голотата си с ръце, здраво прегърнала колене. Мрачни очи, тъмносини като нощното небе, се вгледаха в него, тя отново прехапа яростно устни.
— Докога? — попита шепнешком.
Той я изгледа. По дяволите! Бе способна да се завърне от унеса на дивата страст и след миг да изглежда като предизвикателна девица с широко отворени очи и разпилени коси, подчертаващи красотата й, която сякаш завинаги щеше да остане чиста…
Въздъхна примирено.
— Докато се върна. Докато измисля къде да те заведа — някъде, където скоро няма да има сражения.
Лека тръпка премина по тялото й. Дали от облекчение? Той не знаеше. Тя отметна коса през рамо и пак го погледна предизвикателно.
— Ако остана, капитан Маклейн, искам да се разберем, че повече няма да меля това проклето коонти. И няма да пера нищо друго, освен собствените си дрехи!
Брент тихо се засмя, привлече я в обятията си и я свали обратно на пода — изкушението бе твърде силно, за да му устои.
— Брент — възпротиви се тя, останала без дъх, и прегърна раменете му с изящните си ръце.
Но той я гледаше безмилостно.
— Слушай, Кендъл. Важно е. Искам да ми обещаеш, че няма да причиниш никакви неприятности на индианците. Блатото може да бъде рай, но може да бъде и страшен ад. А сега, когато янките постоянно кръстосват крайбрежието, е още по-опасно. Като войник на Конфедерацията, който стана твой любовник, няма да те върна на съпруга ти, от когото си направила всичко възможно да избягаш. Но ти гарантирам, че ако се натъкнеш на янки, те ще те върнат толкова бързо на Джон Мур, че ще ти се завърти главата. Това няма да има нищо общо с южняците, това ще бъде за тях просто едно почтено дело.
За първи път видя в очите й да се появяват сълзи, но тя премигна и бързо ги преглътна. Питаше се с горчивина и болка как ли е живяла с Джон Мур.
— Искам да ми обещаеш, Кендъл — твърдо каза той.
Тя отново сведе мигли.
— Няма да се опитвам да бягам от индианците. Харесвам Червената лисица. И Аполка. Аз… — В гласа й се прокрадна болка, тя спря за миг, после продължи безизразно. — Просто искам да си отида вкъщи. Но всъщност май вече нямам дом. В Чарлстън също ще трябва да се крия.
Това не беше молба за съчувствие, а самата истина. И в този миг Брент й прости всичко. Той нежно взе лицето й в ръце и се вгледа в очите й.
— Кендъл, войната няма да продължава вечно.
Тя се засмя горчиво.
— Знам. Чувала съм го и от двете страни. „За месец ще направим янките на пух и прах“. „Тия южняци ще побягнат към къщи за нула време“.
— Добре, Кендъл. Няма да свърши скоро. Но все някога ще свърши. Ще те закарам до някое южно пристанище. Но дотогава се примири с живота тук, признай, че не е толкова лошо. Едва ли можеш да наречеш Червената лисица дивак.
— Не, но Нощния ястреб… — промърмори тя.
— Наистина ли мислиш така? — запита той с престорена учтивост, без да обръща внимание на присмеха. — Толкова ли съм див?
— Разбира се.
Той погледна към прозореца, осветен в алено от лъчите на зората. После се обърна отново към нея.
— Радвам се, че оценяваш дивото в мен, скъпа, защото моите първични инстинкти пак се обаждат, а войната ще е дълга и страшна.
Дори не си помисли да го отблъсне. С тиха въздишка го прегърна, посрещна с радост милувките и желанието, което така бързо го бе обзело. Колкото повече го опознаваше, толкова по-неудържимо бе опиянението от познанието… и очакването.
А денят настъпваше. Животът й, цялото й същество се бе променило изцяло само за една нощ и то заради този мъж, който бе станал неин любовник. Бе открила красивите дълбини на страстта между мъж и жена и в неговите обятия можеше да забрави всичко. Трагичните вихри на войната, които опустошаваха страната; горчивата мъка, която изпълваше нейния живот.
Не знаеше какво изпитва той към нея. Не разбираше напълно чувствата му. Знаеше само, че иска да го обича силно, да отвръща на страстта му със страст, да запази завинаги спомена за него в тялото и душата си. Искаше да не се разделя с мечтите за любов и благородство в дългите самотни нощи, които я очакваха…
Той дълго я държа в прегръдките си. Накрая стана. Кендъл зарови лице в одеялото — не искаше да гледа как се облича и си отива. Беше изморена, изтощена и не можеше да се помръдне. Той беше внесъл безпорядък в чувствата й, бе насилил душата й, но сякаш й бе хвърлил спасителен пояс, който тя все още стискаше колебливо, но с отчаяна надежда. Беше доволна от яростното му любене, радостна от това, че той също се нуждае от спомен, но и невероятно уморена от всичко, което изпита.
Беше ужасна мисълта, че той си тръгва.
— Нощният ястреб — промърмори тя. Говореше, за да попречи на сълзите от отчаяние да потекат по бузите й. — Червената лисица. И изведнъж Аполка. Защо сте се нарекли Червена лисица и Нощен ястреб? Тези имена са на английски.
Тя усети, че той свива рамене, но не посмя да погледне към него, докато обличаше ризата си и я напъхваше в панталоните.
— Цивилизацията, скъпа, белият човек — отвърна той. — По времето на войните с индианците белите започнаха да им дават прякори. За да преговарят с тях, много от семинолите и микасуките приеха тези прякори — често използваха названията на горските животни — Орел, Опосум, Катерица, Лисица. Сега, като белите, индианците все по-често приемат името на баща си, но всъщност обществото им е матриархат. Майката на Червената лисица се наричаше Малката лисица. Той има и индианско име — всички семиноли и микасуки имат и „истинско“ име, което получават по време на Танца на зелената пшеница. За баща си Червената лисица е Асияхоло. Белите не можеха да произнасят името му правилно.
Кендъл чу приближаването на ботушите му. Усети, че се навежда над нея.
