всичко трябва да му се противопостави.
Тихо попита:
— Защо?
Той не отговори. Докосна с пръст бузата й и приглади един немирен кичур коса. Намести се върху нея, без да бърза. Движеше се бавно, почти лениво. Имаше време… достатъчно време да се наслади на всяко нежно докосване. Кендъл го усещаше с цялото си тяло — покритите му с косми крака, притиснати до нейните гладки бедра, загорелите мускулести ръце, които я прегръщаха, силни и нежни. Лицето му — грубо от наболата кестенява брада — драскаше кожата й, докато устните му търсеха челото, бузите, шията, гърдите. Ясно чувстваше възбуденото му желание. Нажеженото пулсиране до бедрата й я плашеше и измъчваше, докосваше я като метално острие и раздухваше огъня, който гореше дълбоко в нея. От краткия си опит се бе научила да чака. А очакването я караше да трепери от страст. Нямаше път назад. Жадуваше за него, искаше да я изпълни с тази дръзка сила, която я покоряваше и разкъсваше, но същевременно й даваше чувство за цялост.
Задъха се, когато той взе гърдата й в уста, задържа я и с език погали втвърденото зърно. Сластно и бавно. Тя се изви и зарови пръсти в косата му.
Той не бързаше… Нежното мъчение продължи, атаките върху сетивата й се усилваха. Прокара ръка отстрани по извивките на тялото й, погали ханша и се наслади на дългите бедра. Кендъл едва усети как той премести тялото си и даде свобода на изкусните си ласки. Устните му се върнаха при нейните, дланта му — корава и груба, но вълнуваща — премина по корема й, закръжи надолу и зарисува шарки по вътрешната страна на бедрото й. Тя затрепери, омаяна от това изпепеляващо усещане. Извърна се, опитвайки се да избяга от ръката, която отнемаше разума й и я превръщаше в тръпнещо, стенещо същество, изцяло подвластно на волята му.
Опита се да скрие чувствата си, като зарови глава в неговите гърди. Но той не й позволи. Хвана брадичката й с ръка и срещна погледа й. После я пусна и постави длан между гърдите й. Сърцето й биеше лудо. И двамата го усещаха. Дишането й беше учестено и накъсано.
Трепереше цяла, желаеше го, беше готова за него.
— Попита ме защо — тихо прошепна той. — Ето… — ръката му здраво хвана рамото й и погали бедрата й — ето защо.
Тя искаше да му каже нещо. Но звуците не се откъсваха от гърлото й.
Той обви тялото й с ръце и затвори очи.
— Прегърни ме, Кендъл. Докосни ме. Люби ме.
Тя покорно го взе в обятията си и той внимателно се намести върху нея. Вклини силните си крака между бедрата й, без да срещне съпротива. Очите й, широко отворени, го гледаха и не отказваха нищо. Той наблюдаваше лицето й, докато плавно навлезе в нея. Тихият звук, който се откъсна от влажните й, разтворени устни удвои чувственото удоволствие от женската прегръдка. Вече не можеше да контролира възбудата си, страстта, която бе потискал досега, се освободи от оковите и той се задвижи в нея в див всепоглъщащ ритъм. Кендъл отново се задъха, захапа якото му рамо, а пръстите й блуждаеха безумно по гърба му, сграбчваха го, пускаха, после пак се впиваха в него и го милваха.
— Прегърни ме — прошепна той — с цялото си тяло.
Тя сляпо се подчини и обви крака около него. Тихо извика, защото това движение го накара да навлезе още по-дълбоко и го направи част от нея. Отново чу шепота му — нежно й говореше колко много го възбужда. Колко добре го кара да се чувства…
Лицето му, напрегнато от растящото желание, се надвеси над нея.
— Говори ми, Кендъл, кажи ми какво усещаш.
Тя затвори очи, осъзна, че се извива и притиска към него, за да посрещне мощните му тласъци, че се разтреперва отново и отново, а удоволствието стига непоносими висоти. Но не успя да намери думи. Дори в най-интимния момент от тяхното страстно и красиво сливане не можеше да проговори. Червенина изби по бузите й, искаше й се да се скрие, докато безсрамно и ненаситно го приема в себе си.
— Кендъл…
— Не… не мога…
Дрезгав смях изпълни въздуха — смях на мъж, доволен от победата си.
— Ще се научиш, скъпа, с времето ще се научиш.
Смехът и думите му внезапно секнаха, когато тя простена и трескаво го сграбчи. И тогава проговори. Извика името му, а по тялото й запрепуска удоволствие и разкошни тръпки завладяха стройната й фигура.
— О, Брент… Брент…
Той още веднъж потъна в нея корав и силен, тялото му настръхна, разтърси се от мощна тръпка и се отпусна. Опияняваща почуда я изпълни заедно с избликва нето на неговото семе. Това бе върхът на удоволствието. Любовта, на която той я бе научил, притежаваше величествена сила. Тя се предаваше на волята му, но и той отстъпваше пред нея. Това я радваше.
Брент се отмести, но коляното му остана свито върху краката й. Облегна се на лакът и собственически обхвана кръста й с ръка. Кендъл го гледаше втренчено и се опитваше да успокои дишането си, молеше се това шеметно, опияняващо удоволствие, това чувство за насита да не изчезне. Но когато усещането заглъхна, тя отново с мъка осъзна обстоятелствата. Той не говореше, само я гледаше, в ъгъла на устните му се появи усмивка, а очите му си оставаха все така тъмносиви.
Премести ръката си, лениво прокара пръсти по ребрата й, приглади една къдрица и отново удобно намести длан върху кръста й.
— А трябва да ходя на война — промърмори той и поклати глава с мрачно съжаление, сякаш това бе някаква поразителна несправедливост.
Кендъл изтръпна и бързо сведе мигли, после вдигна очи предизвикателно в отчаян опит да скрие страха в сърцето си.
— Поне знаете къде отивате, капитан Маклейн.
Той повдигна вежди и на устните му се появи дяволита усмивка.
— Изведнъж станахме много официални, мисис Мур. Но трябва да призная, че след като смятате за добре да използвате малкото ми име само при определени случаи, наистина чудесно подбирате моментите. Да шептите „капитан Маклейн“ не би допринесло много за разпалването на страстта ми.
Очите на Кендъл застрашително светнаха, той видя, как тя сви устни и стисна челюсти. Инстинктивно вдигна ръка да хване китката й, преди дланта й да се стовари върху бузата му. Гневната ярост остана в очите й дори когато разбра, че е уловена, а той се изсмя горчиво. Явно се забавляваше. Притисна китките й от двете страни на главата и се наведе да постави целувка върху здраво стиснатата й уста.
— Ти ми кажи, Кендъл, какво да направя с теб.
— Да ме вземеш със себе си — тросна се тя. — Сигурно ще минеш през някое южно пристанище.
— Сигурно — съгласи се той закачливо и се усмихна на опитите й да се освободи от хватката му.
— Тогава…
— Не мога да те взема с мен, Кендъл. Отправям се към Гълф Коуст, където ще се водят военни действия. Няма да е безопасно.
— Но първо можеш да ме свалиш някъде. Точно така! А аз ще се придвижа до Джаксънвил или Фернандина…
Веселата усмивка напусна лицето му и той заговори с рязка горчивина.
— В нито един град по крайбрежието не е безопасно. Най-малко пък в Джаксънвил.
Изненада се, като видя как цветът изчезна напълно от бузите й и ги остави сиви като пепел.
— Нали… няма да ме изпратиш обратно във Форт Тейлър?
Брент се намръщи.
— Няма.
— Ох…
Произнесе го с въздишка на облекчение и бързо сведе мигли. Въпреки това той усети, че тя трепери и сърцето му заби по-силно. Тя наистина мразеше този янки, за когото бе омъжена, а освен това твърдо криеше страха си от него.
— Бъди спокойна, Кендъл, няма да те изпратя обратно.
