— Защо?
— Защото бях продадена — безизразно изрече тя. Все още не желаеше да повдигне мигли и да го погледне. — Като най-обикновена робиня.
— Принудиха те да се омъжиш за него?
— Да.
Брент нетърпеливо изръмжа.
— Никой не може да те принуди да кажеш „да“ на брачната церемония.
Тя отвори очи и му хвърли поглед, в който гореше гняв.
— Така, както вие си го представяте, капитане, не. Но за съжаление не всички сме се родили мускулести мъже с такава сила и самоувереност, че да се обявим за неприкосновени.
— Разбирам — сухо рече Брент. — Пребили са те от бой и са те замъкнали пред олтара.
— Не — хладно отвърна Кендъл.
Затвори очи и се опита да му даде гръб. Но той нямаше намерение да я остави на мира. Тя усети как седна с кръстосани крака на пода до нея. Почувства ръката му върху рамото си, широката му длан дръпна одеялото, което тя притискаше към себе си.
— Обърни се, Кендъл. Искам да знам какво точно правеше на моя кораб миналата зима. И защо току-що обезчестих девица, омъжена отдавна.
Тя се извърна към него толкова бързо и неочаквано, че той напрегна мускули, за да посрещне нажежената злоба, която искреше от очите й.
— Обичали ли сте някога, капитане? — попита тя студено. — Не жена, а брат, приятел, майка си, може би? Ако сте обичали, ще разберете. Любовта е по-силна от изобретеното дори от най-вещия оръжеен майстор оръжие. Когато обичан човек е в опасност, ще откриеш, че си способен да извършиш неща, които иначе не би направил.
Той присви сивите си очи, но суровото му безпристрастно изражение не се промени.
— Продължавай. Чакам.
Кендъл стисна зъби и обърна поглед към тавана.
— Какво чакате, капитане? Чухте всичко, което имах да кажа. Баща ми умря. Майка ми се омъжи повторно. За негодник в елегантен редингот. Плантацията даваше добри доходи, но той успя да ги пропилее само за няколко години. Продаде всичко мъртво, което имаше за продаване, и се обърна към хора от кръв и плът. Сигурно за мен са му предложили по-висока цена, отколкото за сестра ми. Достатъчно висока, за да ми обещае писмено, че Лоли ще остане непокътната от алчността му, ако аз покрия сметките.
Той остана в мълчание толкова дълго, че тя извърна глава, за да го погледне.
Седи също като Червената лисица — мина й през ума — с изправен гръб, а раменете му — широки и правоъгълни. Гърдите му все още бяха голи, плътта — стегната и мускулеста. Ръцете му лежаха върху коленете, единствено загрубелите му дълги пръсти, които се свиваха и отпускаха, издаваха някакви чувства.
— Все още не си ми обяснила всичко — напомни й той, гласът му беше жестоко студен, също като нейния.
— Не предполагах, че трябва да ти обяснявам — отвърна тя. Искаше й се думите да прозвучат подигравателно и хапливо, но въпреки всичко, което се бе случило между тях, разговорът стигна до неминуемата болезнена кулминация. Червенина заля бузите й и язвителните й думи прозвучаха като шепот.
— Не е нужно да ми обясняваш очевидното — произнесе той бавно и без капка милост. — Но макар все още да ми предстои удоволствието да се срещна в пълно съзнание със съпруга ти, достатъчно съм чувал за него, за да разбера, че той вдъхва уважение сред хората. Мозъкът ми не побира мисълта как е възможно човек, който е заплатил за жена си огромна сума, да я остави недокосната в продължение на години.
— Три години, ако трябва да бъдем точни — озъби се Кендъл. Стисна здраво челюсти, като видя, че подигравателната й забележка не наруши безсърдечната му решителност. Само я погледна още по-мрачно и заплашително. Тя сведе очи към ръцете му. Беше свил юмруци така, че кокалчетата на пръстите му изглеждаха бели на фона на загорялата кожа. Тя преглътна и нервно прехапа устни, после изрече думите, които той очакваше да чуе.
— Джон Мур изглежда добре, но не е. Преди няколко години пипнал малария, от която едва оцелял. Никога не се възстановил напълно. Страда от мускулни спазми и остро главоболие. И от… пълна импотентност.
Най-после нездрав интерес трепна в присвитите очи на Брент.
— И ти беше тръгнала да бягаш от него, заради неговата импотентност?
Обвинението така я изуми, че тя остана слисана. После по тялото й като вълна се надигна ярост. Несправедливата му груба забележка предизвика у нея диво безумие. Тя скочи на крака, забравила одеялото, забравила всичко в решимостта си да изтрие злобното презрение от студеното му, самоуверено лице. Мъчителният гняв я накара да изкрещи и да се нахвърли върху гърдите му с юмруци.
— Проклето копеле! — изсъска тя, но ядният шепот заглъхна заедно с лудите удари, когато той я затвори в обятията си като в клетка. Притисна я към себе си и буреносносивите му очи срещнаха нейните. Голите, бели като сметана възвишения докоснаха неговите твърди, покрити с кестеняви косъмчета гърди и той грубо и болезнено й напомни за близостта, която преди малко бе споделила с един презиран мъж. Близост, която той нямаше нищо против да повторят…
Възможно ли е това да е същият човек? — запита се тя за миг. Нежният любовник сега се бе превърнал в студен, изпълнен с презрение непознат…
Отново се опита да се отдалечи от него, без да му причини болка. Той беше по-безмилостен от всякога. Когато проговори, мрачно свитите му устни едва помръдваха и дъхът му жегна лицето й.
— Като си се омъжила за янки, какво правеше в Чарлстън в деня, когато Южна Каролина се отдели от Съюза?
Кендъл успя да притисне длани към гърдите му, но това не й помогна. Ръцете му се плъзнаха към кръста й и той я придърпа още по-близо до себе си. Сви единия си крак в коляното, а другия протегна зад нея. Одеялото падна около бедрата й и тя изпита онази позната страшна уязвимост.
— Кендъл!
— Бях се върнала вкъщи, капитан Маклейн. Чарлстън е моят дом. Знаех, че Южна Каролина ще се отдели, ако Линкълн бъде избран. Трябваше да се върна. С помощта на един приятел убедих Джон, че се налага да посетя майка си, за да не би след изборите да започнат военни действия. Бях решила да изчезна. Нямах представа, че ме е проследил.
Той повдигна вежди и мрачно се усмихна. Изглежда му беше забавно.
— Значи така се натъкна на мен. И реши да ме използваш, за да избягаш от човека, за когото си законно омъжена?
— Да! Точно така! — пламенно извика Кендъл и се дръпна назад. Той само я стисна още по-здраво. — Това не беше заговор.
— И все пак ме измами.
— Да! — изкрещя тя отново. — И не си позволявай да ме съдиш! Бих измамила всекиго — дори Бог, — за да избягам. Не знаеш какво ми беше. Не знаеш какво преживях, не знаеш… не знаеш…
Гласът й секна и гневът й неочаквано се стопи. Тя сграбчи раменете му, отпусна се до него и зашепна горчиво:
— Ти си несломим, капитан Маклейн. Притежаваш груба, необикновена сила, с която поставящ хората на колене. Не знаеш какво е да те мразят, да те измъчват и обиждат само защото си млад и здрав, защото си нечия собственост.
За миг я притисна още по-силно към себе си, но тя не обърна внимание. Потръпваше до него, едва осъзнавайки топлината и сигурността на тялото му, приятния мъжествен мирис на гладкото и загоряло рамо под бузата й. Трепереше силно, дори се тресеше, но нямаше да си позволи да заплаче. Нито пък щеше да го моли да й повярва, да я разбере и да й прости.
Изведнъж усети, че той помръдна. Едната му ръка остана върху извивката на бедрото й. Другата се раздвижи. Връхчетата на пръстите му леко я погалиха по гърба. Нежно милваха плътта й и я успокояваха. Кендъл не смееше да трепне. Дъхът й замря в гърлото, а той продължи бавните си движения. Приспиваше я,
