хипнотизираше. Как искаше да го обгърне с ръце, да открие у него силата, която й се бе изплъзнала, да намери пристанище, защитено от бурите на живота и жестоките измами на съдбата.
„Не!“ — крещеше тя в мълчалива агония. Беше омъжена. Законно свързана с човек, който водеше не война, а сляпа битка срещу Бога и срещу самия себе си. А ръцете, които й предлагаха кратката утеха, бяха на човек, търсещ само отмъщение. Мъжът, когото беше измамила, сега мамеше нея. Сдържан и загадъчен, той сякаш представляваше някаква независима сила.
Беше й отмъстил както трябва. Заради него я отвлякоха и доведоха в това блато, гъмжащо от змии. Силната длан, която я галеше сега, бе извършила унизителното отмъщение снощи.
Тялото й настръхна, изненадано от докосването му. Беше я направил своя любовница без любов. А тя му се бе отдала без срам. Беше отвърнала пламенно на желанията му.
Беше се отзовала нежно, страстно и жадно, а той бе човекът, който я унижи и обиди! Сетивата й, непробудени досега, бяха оживели от неговото докосване и бяха предали сърцето, душата и достойнството й.
— Моля те — уморено простена тя. — Казах ти всичко. Истината. Използвах те, но не исках да ти причиня нищо лошо. Моля те, пусни ме.
Той спря да я гали. Пръстите му се вплетоха в косата й, но не за да я наранят или накажат. Дръпна златните къдрици и я принуди да го погледне отново. За момент, който сякаш трая вечно, той се вгледа изпитателно в очите й.
— Истината ли, Кендъл?
— Истината — прошепна тя. — Заклевам се.
Не знаеше дали й вярва или не. Стоманеносивите очи бяха забулени в мъгла, която винаги скриваше душата му. Решително стиснатите челюсти никога нямаше да се отпуснат. Красивите черти притежаваха силата на якото му тяло — грубо изсечено от силата на волята и твърдостта на характера му.
Докато го наблюдаваше, сърцето й лудо се мяташе в гърдите. Все още лежаха в нелепо интимна прегръдка, а бяха врагове и едва се познаваха. За миг й се стори, че той отново ще доближи устни до лицето й и ще я пожелае с брутална целувка. А тя не знаеше какво предпочита. Да остане сама? Да възвърне достойнството и гордостта си?
Или отново да изживее дивата красота на единението с мъж? Бурята от подлудяващи, болезнени копнежи, осъществяването на най-съкровените мечти.
Затвори очи и с усилие си напомни, че той я бе взел само за да си отмъсти. Дори да е изпитвал друго чувство, то е било само низка похот. Той наистина бе способен да я нарани. Тя бе открила душата си пред него и му бе позволила да го стори. След малко, обляна в сълзи, щеше да го замоли да я пусне, защото не може да изтърпи повече тази болка, тази красота, този смут…
Той не се наведе да я целуне, а я положи на пода. Без да мисли, тя сграбчи одеялото и закри с него тялото си като с щит. Чак когато той се отдалечи, се осмели да вдигне мигли.
Беше надянал панталоните си и сега обуваше ботушите. После взе ризата си. Не се постара да я закопчава, само я намушка в колана на панталоните.
— Тръгваш ли? — чу Кендъл собствения си глас.
— Ще се върна — отговори той и се наведе за куртката си.
Кендъл потръпна. Дали от твърдото убеждение в думите му, което я караше да усеща едновременно жар и хлад, което я тревожеше и плашеше? Или пък бе ужасена от това, че той може да излезе и да я зареже като уредена сметка, като платен дълг? Не можеше да бъде сигурна и болката от това раздвоение бе страшна и обезсилваща. Навлажни устни и се опита да прикрие уплахата в гласа си.
— Къде отиваш?
— Да проверя момчетата. Има нови. Не ми се иска някой от младите глупаци да се събуди с гърмяща змия в леглото си.
Обърна й гръб и се запъти към вратата. Тя искаше да го пусне и да повярва, че излизането му е без значение. Но не успя да се въздържи и го повика. Гласът й трепереше, въпреки че се обърна към него студено и предизвикателно:
— Капитан Маклейн!
Той спря с ръка на бравата и се обърна към нея, сивите му очи бяха присвити и изглеждаха тъмни като пушек.
— Какво смятате да… да правите с мен сега?
Известно време той я гледаше с непроницаем израз на лицето, неумолим като гранит на бледата лунна светлина.
Най-накрая проговори, резкият му отговор беше болезнено груб:
— Още не знам. Не съм решил.
Той решително затръшна вратата. Кендъл трепна. И докато гледаше след него, усети как я обземат гняв и недоволство.
Чу рязък стържещ звук. Не беше решил какво да прави с нея, но очевидно бе наясно поне в едно: нямаше й доверие. И не беше готов все още да я освободи. Беше спуснал резето. Както и преди, тя си оставаше негова затворничка.
Дълго се взира във вратата. После погледна скута си и одеялото, което прикриваше голотата й. А ето ги и грубите дъски на пода, където бе изгубила девствеността си сред буря от гняв и нежност. Почувства тялото си така, както не бе успяла да го усети, докато той беше наблизо и обсебваше разума и сетивата й с първичната си, жизнена мъжественост. Усети болката. Пронизващото чувство, което се бе върнало да й напомни за оня вихър; за придобитото познание, за невинността и гордостта, които бе изгубила в урагана от страст и мъст.
Даде воля на сълзите си. Плака, докато сините кладенци пресъхнаха, а после сухи ридания продължиха да разтърсват тялото й. А най-лошото бе, че не знаеше за какво точно плаче…
От лагера все още долитаха шумове, когато Брент с един скок прекоси стълбата и присви колене, за да се приземи безшумно. Спря за миг — вълнението, което го бе обзело, поутихна, щом съзря как хората му разговарят оживено, макар и трудно, с индианците. Носеха добро уиски от Кентъки на борда на „Джени Лин“ и го бяха взели със себе си, когато оставиха кораба при устието на реката само с няколко души стража. Южняците и индианците очевидно си пийваха заедно.
Мъжете не забелязаха приближаването му — нещо необичайно за семинолите и за добре обучените му моряци. Брент се намръщи, за да прикрие смеха си и изкрещя заповед, която бързо накара всички да млъкнат и да го погледнат виновно.
— Какво значи това, момчета? Някой янки дори с вързани очи щеше да ви види сметката!
Моряците се изправиха объркани и козируваха. Смутени, семинолите направиха същото. Брент се засмя.
— Свободно, момчета, още е нощ. Но призори индианците идват с нас до кораба, за да ни помогнат да занесем амуниции на войниците в залива. После потегляме към Гълф Коуст. Във Форт Пикънс имат неприятности и ни помолиха да ги подкрепим. Плаването няма да е леко, боят — също.
— Разбрано, капитане — в един глас отвърнаха мъжете. Но не помръднаха от местата си, само подадоха със съжаление недопитите бутилки на червенокожите си приятели. Гледаха го, сякаш очакваха още нещо. В замъглените им очи се четеше любопитство и завист.
— Е, какво? — сопна се той.
Чарли Макферсън пристъпи напред.
— Чудехме се какво става с шпионина на янките. Обзалагам се, че няма да играе повече номера на нищо неподозиращи хора. Нали, капитане?
Брент за миг притвори очи. Въпросът не беше неуместен, нито пък непочтителен. Чарли, Лойд, Крис Дженкинс и Андрю Скот бяха на палубата онази нощ в Чарлстън. Янките бяха ударили с приклад Крис, а Андрю си беше счупил ръката. Чарли не можеше да дойде на себе си дни наред. Лойд едва се възстанови от сабления удар в корема.
Хората му бяха сплотени. Подкрепяха изцяло Конфедерацията, но повечето от тях бяха в екипажа му още преди да го последват в набързо скалъпената флота. Представляваха малка, но силна група, решена на безумно смели начинания, която често успяваше с хитрата си тактика да причини на янките такива щети, каквито дори хилядна армия не би могла да нанесе.
