подходи с внимание. Никой не иска да язди в бой умърлушен кон. Никой не иска унила и потисната жена в леглото си. А тази жена няма да остави никой да я стъпче. Духът й е силен. Има сърце на велик воин. Ако човек я укроти внимателно, тя ще му даде това, което малко хора под слънцето получават.
— Хм, сигурно нож в гърба — промърмори Брент. Червената лисица повдигна вежди, но не каза нищо повече. Брент преглътна последното парче месо и остави чинията.
— Тя е твоя пленница, Червената лисицо.
— Не, вече не е моя. Аз ти я дадох. Предлагам само да я пазя, докато те няма.
Брент се изправи. Достатъчно дълго бе чакал, достатъчно бе надничал в душата си. Да говори за Кендъл Мур му бе много по-трудно, отколкото би си признал. Горещи светкавици го раздираха и предизвикваха болка в слабините му. Беше време да открие какво иска, защо споменът за нея продължава да го измъчва.
— Още веднъж ти благодаря, приятелю — каза той на Червената лисица. — Утре сутрин ще реша какво да правя с нея.
Индианецът се засмя многозначително.
— Приятен сън, Нощен ястреб. Няма да те безпокоим.
Брент се спусна по стълбата. Закрачи с широки и решителни стъпки към колибата със залостената врата. Мускулите му се свиха от напрежение и той здраво стисна челюсти.
Кендъл крачеше из тясната колиба разтревожена, почти на ръба на истерията.
Беше победена. Когато я заведоха на реката, за да я изкъпят, вече нищо не я интересуваше, чувстваше се като човек, който е бил толкова дълго болен, че всяко движение е болка за него. Трябваше да й помагат като на дете. Тя нямаше сили да се възпротиви, докато се занимаваха с косата й. Пък и имаше ли смисъл? Дори да беше се отървала от усърдните индианки, какво щеше да прави? Да избяга? Да, щеше да избяга и… пак да затъне в тинята.
Не беше покорна, а по-скоро — изпаднала в шок. По обратния път се движеше все така механично. Изпитваше глад и щом изяде вкусното еленско месо, оставено в колибата, силата й се възвърна и тялото й се съживи.
Но от това не й стана по-добре. Никога в живота й не я бяха били. И въпреки че бе изтърпяла и по-лоши неща, да я напляскат като малко дете й се струваше по-унизително от това да я ударят в момент на гняв. Мразеше го, искаше й се да му избоде очите. Но знаеше, че е в капан. Нямаше как да избяга, нямаше къде да отиде. Можеше само да крачи из колибата и да се тревожи, а напрежението й растеше в очакване на мъжа, който бе убеден, че го е съблазнила, за да причини смъртта му.
Арогантно копеле! — помисли си тя и злобно ритна чамовата стена на своя затвор. Как смее да допуска, че смъртта му заслужава толкова висока цена!
Тръпка премина по стройното й тяло, докато крачеше. Щеше да я убие. От удара бе изгубил съзнание и го бяха хвърлили в ледените води. Без съмнение щеше да я убие.
Но вече бе имал възможност да го направи. Можеше просто да стои и да гледа как тинята свършва работата вместо него. Но не, гневът му беше твърде силен. Така бе казал. Смяташе да довърши започнатото. Означаваше ли тази заплаха, че смята да я изнасили? Доста глупаво за мъж, който вече бе получил от нея повече от всеки друг. Гореща червенина се надигна в нея и обагри бузите й. Искаше й се да го разкъса, но си спомняше с отвратителна точност как се почувства, когато той я докосна, колко прекрасно и мъжествено изглеждаше загорялото му мускулесто тяло, как докосването на горещата му пулсираща мъжественост едновременно я изплаши и възбуди. Той се бе отнесъл към нея с огромно внимание, беше я докосвал толкова чувствено и изкусно, че тя с дива страст бе пожелала да задоволи глада на тялото си.
Но тогава той не я мразеше. И тя не го презираше.
Студената тръпка се спусна й като снежна лавина. Сега нямаше да е внимателен. Щеше да се отнесе към нея като към боклук, от който трябва бързо да се отърве.
Бе способен на жестокост, тя го усещаше.
Кендъл изведнъж спря, сви дланите си в юмруци и яростно заудря стената. Да го вземат дяволите! Да гори вечно в ада! Той вече бе започнал отмъщението си — беше я оставил да се тресе от ужас и тревога пред неизвестното!
Какво ли щеше да й направи? Да я бие, да я унижава?
Почти истеричен смях бликна от устните й. Нищо не можеше да бъде по-лошо от онова, което вече бе изтърпяла. Но тя всеки път оцеляваше. Каквото и да казваше или правеше с нея Джон Мур, тя винаги вдигаше гордо глава и го пронизваше с хладно превъзходство. Така бе оцеляла.
Но този човек не беше Джон Мур.
Беше млад, мъжествен и силен и изпепеляващата заплаха в стоманените му очи я предупреждаваше, че той е човек, който нямаше да я пощади, след като бе открил, че го е използвала. Пък и искаше да довърши това, което тя бе започнала.
Напрежението, което растеше в стомаха й, я покоси, стаята се завъртя пред очите й като сива мъгла и тя протегна ръце да се подпре на стената, за да не падне. Не, този път той нямаше да е страстен и нежен любовник. Единственото му желание щеше да е жестоко да си отмъсти.
— Трябва да говоря с него! Трябва да му обясня. Да го убедя, че не съм искала да му сторя нищо лошо — произнесе тя гласно.
Това беше трудна задача. Но тя ще седне и ще чака търпеливо. И ще помни, че никой не може да я победи, че ще оцелее, че можеха да я обиждат, но никой не можеше без нейно позволение да стори нещо на сърцето, душата и волята й.
Отпусна се на пода и стисна зъби, когато все още болезнената плът докосна твърдото дърво. Очите й се напълниха със сълзи от болка и унижение.
Нищо лошо не исках да ти сторя, Брент Маклейн, но от този ден нататък по-добре не се появявай пред очите ми! — кръстоса крака и закова поглед във вратата. Без да мисли оправи простата си памучна рокля, сякаш беше облечена в най-елегантния от балните си тоалети, готова да посрещне посетители от Крестхевън.
Нищо не е свършило още, капитан Маклейн. Без съд и закон ти ме осъди, призна ме за виновна. Но аз няма да треперя и да се моля в краката ти. Ще се опитам разумно да ти обясня всичко.
Никога нямаше да й повярва…
Тя се принуди да придаде на лицето си спокоен вид. Скръсти ръце в скута си.
Въпреки това, когато чу стъпките по стълбата, не можа да потисне лудото биене на сърцето си и накъсаното си дишане.
Вратата не се отвори с трясък, открехна се бавно и постепенно. Брент Маклейн стъпи на площадката и влезе, втренчил поглед в жената, която хладнокръвно го очакваше. Отново го обзе раздразнение. Тя изглеждаше така, сякаш седеше пред сребърен поднос за чай и първите й думи щяха да бъдат: Една лъжичка или две, капитане?
Той се приближи, без да сваля поглед от нея. Известно време само я гледа, после се върна и решително затвори вратата след себе си.
— Много по-добре изглеждате, мисис Мур.
— Ако преди не изглеждах добре, капитан Маклейн, то вината е изцяло ваша.
— Нима? — повдигна той кестенявите си вежди. — Не си спомням да съм ви бутнал в тинята.
Решението на Кендъл да остане спокойна започна да се изпарява, а раздразнението й растеше.
— Бягах от вас. Ако не бяхте ме изплашили до смърт…
— Изплашил? Не съм произнесъл нито една заплашителна дума, мисис Мур. За мен бе приятна изненада да ви открия тук — меко и провлачено каза той.
— Изненада? — опита се да е вежлива. — Едва ли, капитане. Червената лисица и неговите бойци ни нападнаха очевидно по ваша заповед.
Брент се засмя, но смехът му, сух като барут, не прозвуча весело, а беше готов да избухне в напрежението, което изпълваше влажния въздух.
— Заблудили сте се, мисис Мур. Никога не бих заповядал на Червената лисица каквото и да било.
— Не можете лесно да ме измамите, капитане.
