на фона на златистия залез.
— Ти си против тази война — каза Червената лисица. — Защо се биеш тогава?
Брент сви рамене.
— Сент Огъстин е далеч на север от това блато, но и двете се намират във Флорида. Това е моят дом, както и твоят. Нейните войски се бият и умират далеч оттук. Земята е останала без защита и войниците на Севера върлуват по крайбрежието. Аз се бия за същото, за което и ти винаги си се бил. Да опазя това, което е мое.
Той замълча, после отново сви рамене и срещна погледа на индианеца.
— А може би се бия, за да опазя нашия начин на живот? Кой знае? За да имат лекарства старите и болните, да има храна за децата. Понякога превозвам оръжие, за да продължат мъжете да се избиват един друг. Не винаги разбирам какво правя, Червена лисицо. Знам само, че човек трябва да следва призванието си, да избере на чия страна е, да се бие и да отдаде силите си там, където е мястото му.
Червената лисица мълчеше и слушаше. После го погледна открито.
— Робството е лошо нещо. Подслонявали сме тук избягали негри, по чиито гърбове личаха дамги от желязото.
Брент не отмести погледа си.
— Аз не притежавам роби, Червена лисицо. Баща ми — да. Но той се грижи добре за тях. Те са нахранени, облечени, учат ги дори да четат и пишат.
— Джъстин Маклейн е добър човек. Но не са много плантаторите като него.
Брент сви рамене.
— Не са много и хората, които притежават роби. Повече от половината от войниците на Юга никога не са притежавали нищо друго освен парче земя. Робите са скъпи. Само богатите ги притежават. Богатите се бият, разбира се, за чест. Но някои плащат на други да се бият вместо тях и по-голямата част от войската се състои от бедни. Но индианците също са практикували някои форми на робството.
— Да, но и аз като теб не съм съгласен, че човек може да бъде собственост на някой друг. Човекът не е животно, което могат да бичуват, оковават и продават.
— И въпреки това ти ме подкрепяш — тихо каза Брент.
— Аз се боря против синята униформа. Боря се против кавалерията и пехотата, против които моят народ винаги се е борил. Семинолите намразиха синята униформа. Когато свърши войната, ще реша дали да продължа битката си с белия човек.
Червената лисица погледна приятеля си, но Брент не каза нищо. И двамата мислеха за едно — когато белите спрат да се бият един срещу друг, да оставят семинолите да живеят спокойно на територията Евърглейд.
— Но обясни ми, моля те, какво е това, което наричаш флота? Ти плаваш на своя собствен кораб със своите хора. Как може това да е флота?
Брент се засмя сухо, смехът му прозвуча горчиво.
— Когато Конфедерацията се образува, тя вече имаше готова армия. Хората напуснаха армията на Съюза и се присъединиха към Юга. Конфедерацията дори разполагаше с неколцина морски офицери. Но не притежаваше кораби. Затова призова гражданите си да й помогнат. — Брент сви рамене. — Това е най- добрият начин. Моята шхуна е здрава, по-здрава от това, което биха ми дали. Мога да се движа бързо в морето, а мога да навлизам лесно и в тесни реки. Войната току-що започна, а храната и облеклото вече не достигат.
Червената лисица понечи да отвори уста, но изведнъж млъкна, защото забеляза Аполка. Тя грациозно се изкачваше по стълбата, като се държеше само с една ръка, а с другата крепеше табла с храна за съпруга си и за неговия гост — красивия бял воин, когото индианците бяха нарекли Нощния ястреб. Това име ставаше все по-известно из пристанищата на Юга, до които Брент дръзко се промъкваше през блокадите на Съюза.
— Жена ми ни носи вечерята — каза Червената лисица. — Нека говорим вече само за приятни неща.
Брент се върна на мястото си и седна срещу Червената лисица, усмихвайки се на Аполка. Задушено месо от елен, със задоволство установи той и вдъхна апетитния аромат. Индианците бяха излезли на лов, за да нагостят него и хората му.
— Както винаги, Червена лисицо, си щедър в гостоприемството и аз ти благодаря!
— Добра готвачка е моята Аполка, нали?
— Най-добрата — съгласи се Брент и се усмихна отново на жената на вожда. Той не можеше да води разговор с нея, защото макар белите да наричаха всички индианци на Флорида с името семиноли, езиците на семинолите и микасуките бяха различни. И двете племена произхождаха от Джорджия Крийк, но от различни части. Брент знаеше добре езика мускоги, но микасуките използуваха диалект на езика хитичи, а Аполка бе микасуки. Обичаите на двете племена обаче бяха съвсем близки и смесените бракове между неколкостотинте индианци, останали на огромната територия на Флорида, не бяха нещо необичайно.
В племенно-родовото общество на индианците жените ядяха отделно от мъжете, затова след като им поднесе храната, Аполка понечи да тръгне надолу по стълбата, но изведнъж спря. Прошепна нещо на ухото на Червената лисица, вождът на семинолите се засмя от сърце и тъмните му очи весело заблестяха, като се обърна към Брент.
— Аполка ми каза, че Кендъл Мур е изкъпана, нахранена и затворена в колибата.
— Благодаря — тихо отвърна Брент. Сведе очи над чинията си и се зае с храната, без да усеща никакъв вкус. Как да си отмъсти?
Преди година едва не загина от нейната ръка, но пък сега постоянно си играеше със смъртта.
Тази жена нарани гордостта му. Неговият кораб стана жертва на коварната й атака.
Но нещо повече от желанието за мъст го караше да я търси. Нещо, което го бе измъчило днес, докато гледаше как тинята я засмуква.
Той все още я желаеше. Водеше го споменът за коприненото докосване на плътта й, топлината на стройното й тяло, израза в очите й.
Но бе измамница! — припомни си той. Опита се да го излъже. И успя! Беше се загубил в нея, в нуждата да я докосва, да я усеща, да я опознава…
Но тя ми отвърна със страст! — обади се в него друг глас. Никой не можеше да изиграе такава тръпнеща страст. Той бе усетил ускорения й пулс, повдигането на гърдите й, когато ги милваше с длани, жадните й, потръпващи устни. Помнеше как заобленото й тяло се извиваше към неговото… Дали пък всичко това не бе репетирано и добре изиграно?
Може би е така — въздъхна той. Тя ме съблазни и сега ще си довърши това, което така дръзко започна. Изтърпях толкова много заради нея.
Но освен желанието да си отмъсти той чувстваше дълбок копнеж. Тя не излизаше от мислите му. Ако можеше най-после да я има, може би щеше да пречисти душата си от тази магия, която не му даваше мира. Тази синеока магия със златисти коси…
Брент вдигна очи и видя, че Червената лисица не е докоснал храната си — наблюдаваше го.
— Имам едно предложение, Нощен ястреб.
— Така ли? — Брент любопитно повдигна кестенявите си вежди.
— Остави я на моите грижи.
— Кендъл?
Червената лисица кимна.
— Какво ще правиш с нея? Ще я изпратиш обратно на онзи янки, когото мразиш?
Брент замълча, изненадан от болката, която сви стомаха му.
— Изглежда, че е съблазнила и червенокожия човек, както и белия.
Червената лисица сви рамене.
— Признавам, че ми харесва. Тя не се предава, горда е. Не знам какво ти е сторила, но има висока цена. Ако не беше твоя, братко, щях да я задържа за себе си.
— Това е все едно да си вземеш вкъщи алигатор — сухо отвърна Брент.
Червената лисица се засмя.
— Вярно е, Брент Маклейн. Но опитомяването на всяко същество е задача, към която човек трябва да
