запази и когато свали шапката си и галантно се поклони.
— Да, мисис Мур. Капитан Брент Маклейн. От флотата на Конфедералните щати. Познат по тези места като Нощния ястреб…
Прииска й се да изкрещи, но от гърлото й не излезе нито звук. Страх, по-силен от всичко, което бе познала досега в живота си, се надигна в нея, задуши дъха й и сви стомаха й. Никога досега не бе изпитвала такъв ужас. Нито от Джон, нито от Червената лисица, когато нападна „Мишел“…
Маклейн. Брент Маклейн. О, Господи. Не беше забравила израза в очите му онази нощ. Изразът, който все още светеше в тях. Погледът му сякаш я прониза, сякаш я набучи на кол върху кладата на дивата му ярост.
Свитите му устни се изкривиха в подигравателна усмивка, но очите му останаха все така яростни. Той пристъпи към нея и от гърлото й се откъсна вик. Обърна се и затича, стъпила сякаш на крилете на страха.
Стъпките й я отведоха обратно при скалата, на която переше, и при лодките, изтеглени на брега. Но докато тичаше, тя чу зад себе си безмилостни стъпки. Ударите на сърцето й кънтяха в ушите като пушечни изстрели. Той идваше след нея, преследваше я, а силата и издръжливостта му бяха много по-големи от нейните.
— Не! — задъхано шептеше тя и не смееше да погледне назад. Колкото и нелепо да бе, шансът беше на негова страна. Като преследвана лисица тя щеше да бяга, докато се сгромоляса на земята.
Клони шибаха лицето й, докато стигна до брега на реката, до лодките. Наведе се и запъхтяна се опита да издърпа една от лодките, но скоро разбра, че това е безсмислено. Носът на лодката бе добре закопан в земята и тя нямаше сили да я измъкне.
Бързо погледна през рамо и видя, че капитанът със стоманеносивите очи почти я застига, забавя крачка и се усмихва безмилостно. В паниката си тя отново задърпа лодката, а той се приближаваше като пантера. Тя бе плячката, звярът спокойно я дебнеше и се наслаждаваше на ритуала, преди да се нахвърли върху нея…
Лодката отказа да се помръдне, а Маклейн, напрегнал красивите си черти, с язвителна усмивка на устни, се намираше на не повече от двайсет фута. Тя усещаше топлината и напрежението, които се излъчваха от тялото му, силните мускули, готови за нападение.
— Не! — извика тя отново. Обърна се, събра полите си, скочи върху лодката и се огледа отчаяно за място, където да се скрие. Зад нея бе реката, наляво — лагерът на индианците. Пред нея се простираше лабиринт от обвити с мъх дървета, гъсти и заплетени като паяжина. Отчаяна, Кендъл затича по брега на реката.
— Върни се, глупачко такава!
Тя не усети предупреждението в гласа му, различи само ядна заповед. Знаеше, че той я преследва и че с радост би я удушил.
Дъхът й излизаше на разкъсани хлипания, тя шептеше несвързани молитви, а тинята засмукваше обувките й. Брегът се променяше, земята вече не беше твърда.
Изведнъж пред нея се появи висока трева — къде свършваше брегът и къде започваше реката? Мястото бе осеяно с мангрови дървета, кривите им корени се протягаха като чудовищни пипала.
— Кендъл, спри!
Кракът й се натъкна на скрит в тревата корен и тя отчаяно заплака. Загуби равновесие, олюля се и падна. Бурените драскаха ръцете и лицето й като бръсначи.
— О, Господи! — беше докосна нещо, което на допир приличаше повече на кожа, отколкото на кора; ужасена отскочи и изпищя, като видя, че за малко не е сграбчила една шарена змия. Отпусна се отново сред тинята и бурените, а ужасът й растеше.
— Не! Не, не, не… — Съпротивляваше се цялото й същество. Като нехаеше вече за бодлите на бурените, тя ги сграбчи и се изправи на крака. Пред нея имаше още едно мангрово дърво — още една точка, където знаеше, че може да стъпи на твърда земя.
— Кендъл!
Тя бързо се обърна. Брент Маклейн — с очи, мрачни като буреносен облак — се приближаваше към нея. Не се е променил — помисли си тя наивно, отново изхлипа и се олюля сред бурените и тинята. Не се е променил изобщо от онази декемврийска нощ…
О, Господи! Как не се беше сетила, че той именно е Нощният ястреб? Знаеше, че е родом от Флорида, знаеше, че създава проблеми на съюзническата флота по цялото крайбрежие — на изток и на запад…
Беше единственият човек, който имаше причина да й желае злото. Вярваше, че предумишлено го е вкарала в капан тогава. Защо не си бе спомнила отмъстителността в стоманените му очи, обещанието, че ще й го върне. Изсечените му от гранит черти, които не се бяха отпуснали, дори когато загуби съзнание бяха същите.
— Спри, глупачке! — извика той отново. Той стоеше в тинята с ръце на бедрата и я гледаше студено. Тъмнокафявият му редингот бе разкопчан, ризата — също. Тя видя как пулсът му бие в силните жили на врата, а под тях започваха кестенявите къдрави косъмчета по гърдите му. Стоеше предизвикателно разкрачен, мускулите на краката му изпъкваха под прилепналите панталони. Пръстите върху бедрата му бяха напрегнати. Бе стиснал устни толкова силно, че тя почти не ги забелязваше върху извивката на челюстите му. За момент загуби равновесие и затвори очи.
— Не се дръж като глупачка — предупреди я той, а язвителният му глас бе убийствено тих. — Няма къде да отидеш.
Кендъл отвори очи и заплашителната му фигура запълни полезрението й. Извърна се към мангровото дърво. Реката бе изчезнала. На нейно място се извисяваше трева, висока чак до кръста.
— Не мърдай! — изрече той тихо, но заплашително. — Ще дойда да те взема.
Тя чу как той пристъпи напред — тинята сякаш простена, когато освободи крака му. Погледна го с див страх, изхлипа и избра бурените пред опасността от убийствения му стоманен поглед.
Направи само крачка и с ужас откри, че вече не може да се помръдне. Безумно, отчаяно се опита да освободи крака си, но само затъна още по-надълбоко. Сякаш земята я бе сграбчила в прегръдката си. Държеше я здраво и я дърпаше надолу. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-силно я дърпаше. Тресавището я всмукваше все по-силно, и тя с ужас проумя, че спасение няма — черната тиня вече стигаше до кръста й и с всяко движение се издигаше все по-нагоре и по-нагоре…
— Казах ти да не се държиш като глупачка! — Мекият провлачен говор долетя до нея откъм мангровото дърво.
Брент Маклейн бе подпрял крак до един корен и нехайно се бе облегнал на дебел клон. Сивите му очи блестяха от удоволствие, личеше, че му е забавно. Той й се усмихна чаровно и зъбите му просветнаха на фона на загорялата му кожа. Но все още изглеждаше суров, тя усещаше как тялото му излъчва гневни искри, които изпълваха с напрежение пространството между тях.
За няколко страшни секунди Кендъл си помисли, че той възнамерява да стои така облегнат с доволна усмивка, жестоко изкривила устните му, докато тя потъва все по-дълбоко, докато тинята отнеме дъха й, докато стиска ребрата й като сухо изгнило дърво и я погълне.
— Знаете ли, мадам — О, извинете — мисис Мур, наистина представлявате страшна гледка. Чудя се дали така лесно щяхте да ме съблазните миналия декември, ако ви бях видял покрита с кал, а не наконтена във вечерната си рокля. Сребро. Да, това беше цветът й. Много добре си спомням… Разбира се, спомням си и как я свалих. Бяхте отлична съблазнителка! И колко хитър капан ми устроихте. Макар и малко опасен за вас. Ако аз ви бях съпруг, нямаше да оставя нещата да отидат толкова далеч, дори да бях сигурен, че ще отърва Конфедерацията от самия генерал Маклелън.
Кендъл се ужаси от горчивината в гласа и от неговата увереност, че са му заложили капан. За момент забрави, че тинята се покачва все по-нагоре. Не, тинята не се покачваше, а тялото й потъваше все по- надолу и по-надолу, все по-близо до смъртта. А той все още вярваше, че го бе съблазнила, за да го убият…
Щеше да я остави да умре. Нямаше да му се наложи дори пръста си да мръдне. Със задоволство щеше да гледа как природата раздава справедливост вместо него.
Изведнъж като огнена лава в нея нахлу гняв. Как може да е толкова арогантен и да се държи като съдник? И онази нощ също се беше държал като арогантно копеле!
