приятели се спуснаха през водата да ги прегръщат. Издърпаха лодките на брега. Кендъл отмести поглед от посрещачите и се обърна към Червената лисица. Той оглеждаше брега. На лицето му се изписа широка усмивка, той се изправи и лодката силно се залюля.
— Аполка! Аполка!
Кендъл проследи погледа му. Млада жена в шарена басмена рокля, стройна и хубава, нададе радостен вик и се спусна към него. Когато се приближи, Кендъл видя, че индианката притежава истинска екзотична красота. Огромни кафяви очи с гъсти мигли красяха нежното й лице. Беше гъвкава и лека като сърна.
— Червена лисицо!
Той скочи от лодката толкова бързо, че тя едва не се преобърна. Кендъл стисна зъби и сграбчи грубите дъски, като отчаяно се опитваше да уравновеси лодката.
Когато най-после се убеди, че няма да падне в тинята, Кендъл вдигна поглед и видя как Червената лисица страстно прегръща жената. Надеждата й, че ще я оставят на мира за известно време, не се оправда, защото момичето се засмя, освободи се от Червената лисица и с любопитство погледна към бялата жена, говорейки оживено. Той й отвърна нещо на родния си език и двамата се загледаха в Кендъл. Тя вдигна брадичка и отправи към тях въпросителен поглед.
Червената лисица се усмихна:
— Май ще трябва да почакаш, Кендъл Мур. Мислехме, че Нощният ястреб вече ще е тук. Но времената са несигурни. Няма значение, той ще дойде. А засега последвай Аполка.
Кендъл се поколеба и погледна момичето, което продължаваше да я наблюдава с нескрито любопитство.
— Хайде, Кендъл Мур! — гласът му прозвуча грубо, но въпреки това Кендъл не се решаваше. В лагера имаше толкова много индианци. Колко ли са? — чудеше се тя. Сякаш бяха навсякъде… и все повече и повече се тълпяха да я разглеждат. Малки деца с кръгли, ангелски личица, старци — изтощени и съсухрени от тежкия живот под безмилостното слънце. Мъже и жени…
— Хайде, тръгвай! — подвикна й пак Червената лисица.
Аполка докосна ръката му и тихо каза нещо. Той нетърпеливо сви рамене, но отстъпи назад и скръсти яките си ръце пред гърдите.
Момичето пристъпи напред. Протегна ръка — тънка, загрубяла от работа, със слънчев загар — с дланта нагоре, сякаш предлагаше приятелството си. Кафявите като на кошута очи бяха нежни — не изразяваха съжаление, а симпатия. Тя се поколеба само за миг и после прие малката, но изненадващо силна ръка.
Кендъл потръпна, когато краката й потънаха в тинята край брега на реката. Но като знаеше, че ще трябва да мине през любопитната тълпа индианци, придаде на лицето си непроницаем израз, също като на Червената лисица, и тръгна гордо изправена.
Те протягаха ръце към нея, дърпаха дрехите й, пипаха косата й. Тя не трепна, продължи да върви с гордо вдигната глава. Чуваше смеха на жените и децата, които й се подиграваха, но потисна страшното желание да запуши ушите си с ръце, отчаяно да се опита да спре натрапчивите гласове.
Слава богу, не й сториха нищо!
Макар да не разбираше думите, Кендъл бе сигурна, че Аполка смъмри другите жени.
Най-после стигнаха до колиба, построена върху платформа, Аполка я побутна към една потрошена стълба, после се обърна и каза нещо на тълпата, която продължаваше да ги следва. Тя неохотно се разпръсна.
Върху ниска масичка в едностайната постройка гореше малка лампа. Кендъл се огледа и забеляза, че двата прозореца нямат решетки, но са много нависоко. В ъгъла на стаята имаше купчина шарени одеяла, а до лампата — груба глинена кана. Вода! — помисли си с надежда Кендъл.
В стаята нямаше нищо друго.
— Кендъл.
Името й звучеше странно в устата на младата индианка, но Кендъл се обърна, усещайки, че единствена Аполка тук се отнася към нея със симпатия. Индианката с жестове я попита дали е гладна. Кендъл охотно кимна. Умираше от глад.
Аполка се обърна грациозно и излезе, като затвори дървената врата след себе си. Кендъл чу тъп звук и разбра, че макар Аполка да бе решила да се държи любезно с нея, тя нямаше да поеме никакъв риск. Вратата явно имаше резе. И винаги щеше да е залостена. Закрачи нервно из стаята. Забеляза с удоволствие, че подът и одеялата са чисти. В каната имаше вода, тя жадно се нахвърли върху нея, после спря и си наложи да пие бавно. Стана й приятно, че водата е чиста и вкусна.
Още държеше каната, когато Аполка се върна. Подаде й дървена купа, пълна с каша, която изглеждаше ужасна на вид. Но Кендъл бе твърде гладна, затова прошепна тихо „благодаря“ и взе купата.
— Коонти — каза Аполка.
Думата не й говореше нищо, но Кендъл се усмихна на момичето. Аполка добави още нещо, после раздразнено поклати глава, осъзнавайки, че бялата жена не я разбира. Събра ръце и ги постави под главата си, изразявайки с този жест спане. Като не знаеше какво друго да направи, Кендъл кимна. Аполка изглеждаше доволна. Излезе, внимателно затвори вратата след себе си и я залости.
Кендъл въздъхна дълбоко и се отпусна на пода с купичката в ръка. Опита кашата и потрепера. Беше груба и на зърна. Дали не я бяха довели дотук, за да я отровят?
При тази мисъл разумът й отново заработи. Трябваше да избяга. Но как? Ако все пак успееше, щеше да се загуби в блатото. Докато срещне змия или алигатор, или докато тресавището я погълне…
— Господи! — промърмори тя, обгърна раменете си и се залюля, а страхът препускаше през нея като вихър. — Не, не, не — повтаряше отново и отново. — Трябва да има начин. Ще намеря начин.
Стегни се, Кендъл, каза си тя. Можеш да издържиш, ще намериш начин. Досега понесе всички удари на съдбата. Какво могат да ти направят? Никой не може да отнеме нито достойнството, нито духа ти. Ти издържа Джон, издържа живота в казармите на Съюза, докато войната бушуваше…
Тя спря да се люлее. Ще намери начин! Беше невредима, силна и здрава. Ще наблюдава всичко наоколо. Ще опознае всичко и ще избяга.
Отново взе купата с каша и се насили да яде. Не биваше да губи сили.
После отпи няколко глътки вода, угаси лампата и си направи възглавница от едното одеяло. Легна и се зави с другото. Трябваше да спи и да се храни, за да остане бърза, спокойна и здрава.
Но тази нощ не можа да мигне — сънят бягаше от очите й. Бе заковала поглед в прозореца, хипнотизирана от бледата луна, която надничаше любопитно.
Кой бе Нощният ястреб? Индиански воин като Червената лисица? Досега не й бяха сторили нищо лошо, защото я пазеха за него. Но какво щеше да стане, ако не успее да избяга, преди той да се появи?
Тя простена, обърна се и стисна очи. Нощният ястреб не убива жени — беше й казал Червената лисица. Въпреки това търсеше отмъщение. Какво ли смяташе да направи с нея? Да я изнасили? Да я осакати? И без да я убива, можеше да отсече пръстите й един по един и да засити алигаторите.
Тиха въздишка се откъсна от гърдите й. Престани! — скара се тя на себе си. Престани! Отново и отново повтаряше думата, сякаш броеше овце, за да доведе съня.
Най-после се унесе в неспокойна дрямка, измъчвана от кошмари, в които огромна мъжка фигура се приближаваше към нея, а нощните ястреби крещяха и тя трепереше, защото бягството бе невъзможно…
ГЛАВА ТРЕТА
— По дяволите! — изстена Кендъл и потръпна, защото в дланите й се бяха забили тресчици. Измъчваха я, докато усилено търкаше дрехите, които й бяха дали да изпере. Разбира се, една дама не би трябвало да употребява такива думи, но никога досега не се бе чувствала по-малко дама от Юга. Седна на пети и огледа ръцете си — ноктите й бяха напукани и изпочупени, кожата й беше загрубяла.
В изблик на ярост захвърли в реката ризата, която переше, и със задоволство видя, как бавното течение я отнесе далеч от погледа й. После въздъхна, защото това не можеше да й помогне. Голяма купчина дрехи лежеше до нея, а ако я захвърлеше по течението, семинолите може би щяха да й отмъстят с насилие, въпреки че това явно им бе забранено. Тя се облегна назад, твърдо решила да си почине. Вече цяла седмица живееше при индианците и се учеше.
