ми бе от племето Микасуки. Но ти приказваш прекалено много. Яж си храната, бяла жено. Искам да спя.
Кендъл се огледа наоколо. Още преди малко бе усетила тишината и сега забеляза, че всички бойци се бяха увили в одеялата си. Тя въздъхна. Учудваха я тези странни тъмнокожи мъже с черни очи и безизразни лица. Не й обръщаха никакво внимание, бяха оставили вожда си да се занимава с нея.
— Ние не сме зверове, бяла жено. Нито пък диваци. Не повече от всеки друг, чиято земя е нападната.
Кендъл се изчерви, когато срещна погледа му. После тихо, но дръзко попита:
— Тогава защо ни нападнахте? Защо ме отвлякохте?
— Нощният ястреб иска да те види — отвърна Червената лисица.
— Но това е глупаво! — възкликна Кендъл. — Никога през живота си не съм срещала индианец от Флорида! Нищо лошо не съм сторила на индианец!
Червената лисица стана, взе одеялото си и го хвърли върху нея.
— Мълчи и заспивай. Да не си и помислила да ни нападаш — събуждаме се при най-лекия шум, а ако ми попречиш да спя, ще те държа вързана през цялото пътуване.
Кендъл отметна одеялото от главата си и бавно отпи от кафето.
— Едва ли бих могла сама да се справя със седмина смелчаги като вас — отвърна тя сухо.
Не погледна към него, но със задоволство усети, че той я гледа объркан и притеснен. Накрая той взе одеялото си, направи няколко крачки и легна с гръб към нея, сякаш да я предизвика, а тя продължи да пие кафето си. После и тя почувства умора. Това, което му каза, бе самата истина. Би било самоубийство да се опита да открадне нож и да нападне в тъмното седем здрави и силни бойци. А нямаше къде да избяга — пред нея бе само безкрайното тъмно море и тясната ивица пясък.
Въздъхна уморено и потисна сълзите си. Протегна се и опита да се настани удобно върху твърдия пясък. Струваше й се че никога не би могла да заспи на толкова твърдо.
Но заспа. Силите й се изчерпаха, очите й се затвориха и тя не усети неудобство, когато положи буза върху грубото одеяло. Начаса потъна в сладка забрава.
Зората се пукна и небето на изток се обагри в розови ивици. Кендъл почувства топлината върху клепачите си, отвори очи, усети приятните аромати във въздуха и чу непознатата индианска реч.
Сложи ръка върху очите си да ги предпази от лъчите на слънцето, изправи се предпазливо и се огледа. Огънят все още гореше. Върху него пак бе поставено очуканото ламаринено кафениче. Но този път до него имаше и чугунена тенджерка, а миризмата на варена прясна риба предизвика стържене в стомаха й. Един индианец наблюдаваше тенджерката, а друг режеше още парчета риба.
— Добре ли спа, бяла жено?
Кендъл се сепна. Червената лисица стоеше зад нея. Не бе чула никакъв звук и й стана неприятно от това, че той бе способен да се приближи до нея толкова тихо. Погледна го намръщено.
— Горе-долу — отвърна тя и добави присмехулно: — Като се имат предвид обстоятелствата, червенокожи.
С удоволствие видя как чертите на индианеца се изопват — при него това беше израз на гняв. Усмихна се сладко и заговори с южняшки акцент. Гласът й бе като захарен сироп:
— Наистина бих искала още малко кафе! Мога ли да ви помоля, любезни ми червенокожи? Просто обожавам сутрешното кафе!
Червената лисица отвърна раздразнено:
— Добре, Кендъл Мур, ще те наричам по име.
Той посочи с пръст към огъня:
— Джими Ематла ще ти даде храна. — Иди при него.
Кендъл се усмихна. Джими Ематла сигурно беше индианецът, който готвеше. Тя се приближи към него. „Не изглежда лош“ — помисли си. Също като Червената лисица и той беше мускулест и грациозен, но тази сутрин не изглеждаше заплашителен като вчера. Тя знаеше, че останалите индианци я наблюдават и я одумват, докато си наливат кафе и сипват риба в чиниите си, но сега, когато изглеждаше примирена с положението си, те не я застрашаваха с нищо.
Какво ли биха си помислили, ако знаеха, че тя се чувства сред тях по-добре, отколкото сред своите.
Като видя, че Червената лисица стои на брега, където вълните се разбиваха в къдрава пяна, Кендъл взе чинията и чашата си и се насочи към него. Той се обърна намръщен, сякаш неговата пленница го преследваше, за да го дразни.
— Ако ме освободиш, Червена лисицо, няма да те дразня повече — каза му тя уж на шега, но в гласа й се долавяше откровена молба.
Той се вгледа в нея без да се усмихва, но и без да се мръщи.
— Няма да те освободя, Кендъл Мур.
Спокойната увереност в гласа му я изплаши повече от всякакви заплахи. Твърдо решена той да не разбере колко силно са я разтърсили думите му, тя повдигна чашата си към него.
— Много е вкусно. Изненадана съм. Не знаех, че семинолите обичат да пият кафе сутрин.
— Кафето е хубаво — равнодушно се съгласи Червената лисица. — От Колумбия е. — Той завъртя думата в устата си, сякаш изпитваше огромно любопитство към мястото с това име. Сви рамене, а следващите му думи я смразиха. — Имаме много кафе. Подарък ни е от Нощния ястреб.
Той се обърна, извика нещо на хората си и я остави на брега. Вълните се разбиваха, а кафето кипеше в стомаха й.
— Яж, Кендъл Мур — извика през рамо Червената лисица. — След малко тръгваме. Дълъг път ни чака.
Тя се отпусна в пясъка с гръб към него и се зае с рибата. Беше вкусна, ни една кост не бе останала във филето. „Тези семиноли — реши тя — знаят как да си служат с ножа“.
Събраха лагера само за няколко минути. Двама червенокожи заминаха с лодките, а Червената лисица и останалите бойци доста грубо я отведоха на борда на „Мишел“. Този път не я завързаха, явно бяха решили, че не е от онези, дето се самоубиват, а да се хвърли в морето сега, когато бяха далеч от всичко познато, би било сигурно самоубийство.
През този ден я измъчваха собствените й мисли. Останала сама, докато индианците се занимаваха с управлението на шхуната, тя си задаваше въпрос след въпрос. Къде я водеха? Защо? Кой бе Нощният ястреб? Как бе възможно да е сторила нещо лошо на индианец-семинол, след като никога в живота си не бе срещала такъв?
Късно следобед навлязоха в област, осеяна с малки, обкръжени от мангрови дървета островчета, които ставаха все повече и повече. Тя се поизплаши за безопасността на „Мишел“, но индианските навигатори явно добре познаваха тези води. Корпусът не се удари нито един път в многобройните подводни скали.
„Къде ли се намираме? — питаеше се тя. Дали сме близо до Флорида?“ Вероятно беше така, защото скоро навлязоха в река, и на ляво, и на дясно — докъдето стигаше поглед — се виждаха само избуяла трева, блата и кал.
Паника обхвана сърцето й. Господи, трябваше да избере океана! Сега вече нямаше нищо, нямаше къде да отиде. Видя как едно дърво се движи близо до калния бряг на реката, но когато наближиха, разбра, че не е дърво. Беше някакво огромно, уродливо същество от друга епоха. То плясна във водата и заплува бързо и гладко, само очите и върхът на муцуната му останаха на повърхността.
— Алигатор.
Като чу гласа, който прошепна думата в ухото й, Кендъл трепна и бързо преглътна.
Червената лисица изглеждаше доволен, че я е изплашил.
— Гладен е. Свечерява се и си търси вечеря. Една чапла ще глътне наведнъж. Глиган — на две хапки. Човек — на четири-пет. Може и шест.
Кендъл се вгледа в очите на индианеца. Бяха тъмни и непроницаеми на чезнещата светлина, но тя бе сигурна, че все още го забавлява. Обърна се и още веднъж погледна към брега на реката.
— Интересно — промърмори тя.
Усети шепота на индианеца съвсем близо до ухото си.
— Интересно ли, Кендъл Мур? Не си ли изплашена?
Тя се обърна и отново се взря в него, изправи гръб и рамене:
— Не.
