нещастието й, но го усещаше. И тъй като беше по-висшестоящ от Джон, се опитваше да облекчава живота й с някои дребни жестове на внимание.
— О, Травис! Благодаря ти! — възкликна тя. — Кога тръгваме?
— Веднага.
— Само да си взема шала.
Тя вече тичаше към стълбите.
Травис въздъхна, наблюдавайки нейния бяг. Наистина бе красива. Горещината на острова бързо я бе накарала да последва опита на другите жени — да захвърли фустите и корсета, така модерни на континента. Роклята й беше памучна, в пастелни тонове и прилепваше към тялото й — не прекалено пищно, но женствено, добре оформено и грациозно. Кройката бе семпла, но не успяваше да скрие заоблените й млади гърди, които изпъкваха над тънката талия. Широкопола сламена шапка пазеше кожата й от безмилостните лъчи на слънцето и допълваше красотата й, хвърляйки загадъчна сянка върху синевата на очите, които сякаш променяха цвета си като изпъстреното с подводни скали море.
— Ще те чакам при портата! — извика Травис след нея.
Тя му махна в отговор и се завтече към малката стая, която делеше с Джон, когато той бе във форта, и в която се отпускаше на воля, докато го нямаше. Грабна шала си от леглото и се затича — без да я е грижа за благоприличието — към кея, където я чакаше Травис. Откакто пристигна във Форт Тейлър тя се запали по плаването. Обичаше океана и вятъра в косите. Обичаше полюшването на палубата под нозете си, солените пръски вода по кожата, които сякаш даваха нов живот на духа й.
— На какво ще плаваме? — попита тя, останала без дъх.
— На „Мишел“ — ухили се Травис. — Малко хора сме. Аз и моряците Джонс, Люис и Артър. Добре ли е?
— Чудесно! — засмя се Кендъл. Харесваше и тримата. Бяха тактични и внимателни. Нямаше да подхвърлят забележки от сорта на „Ще им видим сметката на тия изостанали южняци“ в нейно присъствие, нито пък щяха да си шушукат, че и тя е от „онези предатели, дето бичуват робите“. Казармите на Форт Тейлър бяха пълни с какви ли не хора. Повечето бяха свестни мъже, хванати в капана на тази война. Но имаше и такива наглеци, които бяха убедени — въпреки загубата, която Съюзът претърпя при Бул Рън, — че „ще разбият на пух и прах мерзавците от Юга и ще ги обесят като кучета“.
Травис хвана Кендъл за ръка и я поведе по кея към малката „Мишел“. На шхуната нямаше оръдия. Сякаш бе предназначена за разходки, а не за бой. Обикновено я използваха за разузнаване.
— Ще ти дам да държиш щурвала — смигна й Травис и обхвана кръста й, за да я качи на борда.
— Страшно се радвам! — поклати глава Кендъл. Дари с усмивка тримата мъже и седна близо до щурвала, а те вдигнаха котва и изведоха шхуната от пристанището. Докато моряците вдигаха платната, вятърът се плъзна по лицето й и на нея й се прииска да плава вечно по тези изумрудени морета.
Бризът бе лек и приятен. Кендъл погледна издутите платна, после Травис, който седеше до щурвала, и затвори очи. Един ден щеше да избяга от Джон. Флорида й предлагаше неограничени възможности. Имаше места — острови и заливчета, — където можеше да се скрие. В продължение на векове пиратите ги бяха използвали за скривалища. Не й трябваше кой знае какво. Бе израсла в лукс и удобства, но се бе научила и да работи, затова щеше да оцелее. Щеше да намери начин да се препитава, да си намери лодка, по-малка от „Мишел“, която да управлява сама. Тогава щеше да плава, да плава безспир.
— Погледни, Кендъл! — гласът на Травис прекъсна красивите й мечти. С разкопчана риза, облегнат небрежно на парапета, той сочеше нещо във водата. Кендъл проследи погледа му и видя два игриви делфина да скачат нависоко и да се гмуркат, следвайки „Мишел“. Тя се усмихна, но нещо в очите й подсказа на Травис, че не е трябвало да я изтръгва от приятните мечти и да я връща в суровата действителност. Усмивката му посърна. Той погледна към тримата мъже на щурвала, които оглеждаха заливите на малките островчета северно от Кий Уест.
— Кендъл — започна той. Спря, направи гримаса, но реши да продължи. — Кендъл, досега нямах възможност да ти кажа, че съжалявам за… за миналия декември. Аз… аз отраснах с Джон, нали знаеш. Беше най-добрият ми приятел, откакто се помня…
— Всичко е наред, Травис — прекъсна го тя, но гласът й звучеше глухо. — Направил си каквото си сметнал за добре.
— Не, нищо не е наред. — Тя бе притворила очи, сякаш да ги защити от него с гъстите си мигли. — Кендъл, аз… По дяволите! Все си мислех, че Джон ще се оправи. Но той не се оправя. Като наранено животно е, Кендъл. За човек като него е по-добре да бъде мъртъв. Иначе ще страда цял живот и ще умира бавно и мъчително. Джон трябваше да умре. Неговата болка не е в тялото, а в душата му. Духът му е отровен, осакатен.
Най-после Кендъл повдигна мигли и срещна топлите кафяви очи на Травис, потъмнели от мъката, която носеше в сърцето си. Бедният!
— Травис! Възхищавам се на твоята преданост към Джон. Той ти беше приятел и ти го обичаше. Винаги си бил и мой приятел. Ти направи живота ми поносим. Ти… ти възпря Джон да ме убие и ми помогна, когато исках да умра.
Травис се покашля и хвърли бърз поглед към моряците, за да се увери, че не ги слушат.
— Кендъл, ти май не ме разбираш. Смятам, че Джон прекали. Дори хората му мислят, че е луд. Искам… да ти помогна да избягаш от него.
Тя се изправи и го погледна невярващо.
— О, Травис! Слава богу! Ще отида където и да е, ще направя всичко, каквото трябва! Може би в Чарлстън! Ще внимавам. Ще ида у Лоли и няма да се показвам в града. Не, не в Чарлстън. Вторият ми баща ще ме върна на Джон, ако ме открие. Освен ако не успея да получа развод! Да, Травис! Точно така! Ще се обърна към съда в Южна Каролина! Те няма да ме върнат обратно, щом мъжът ми е янки!
— Кендъл! Кендъл! Дори по време на война, може би точно по време на война, не е лесно да се получи развод — охлади я Травис. — Вторият ти баща толкова много се страхува за парите си, че ще те изпрати обратно на Джон. Недей… недей да разчиташ на развод, Кендъл. Трябва да измислим как да изчезнеш…
— Капитане! Капитан Деланд!
Внезапният вик на моряка прекъсна думите на Травис. Той се намръщи и сложи ръцете на Кендъл върху щурвала.
— Извини ме — рече той, а на изпитото му лице се изписа объркване и тревога.
Кендъл пое щурвала и погледна със свъсени вежди към Травис, който се спусна към кърмата. Наклони периферията на шапката си, за да защити очите си от блясъка на слънцето. Джонс — около четиринайсетгодишно момче — сочеше развълнувано зад тях. Премигвайки, Кендъл успя да различи три дълги тесни лодки само с по една мачта и едно платно. Сърцето й заби силно. Лодки от издълбан дънер — мина през ума й. Всяка бе дълга около петнайсет фута. Лодките плавно се приближаваха към тях…
— Господи, пази ни! — разтревожено прошепна тя. Травис се спусна да я отстрани от щурвала.
Побиха я студени тръпки.
— Какво става? — попита тя с треперещ глас, когато Травис обърна към нея напрегнатото си лице.
— Индианци — отвърна той рязко. Отново погледна назад. — Джонс! Вдигни кливера!
— Индианци! — повтори Кендъл, без да вярва. Страхът й се превръщаше в паника. — Какви индианци? Защо?
Травис нетърпеливо поклати глава.
— Откъде мога да знам. Може би са семиноли или пък микасуки. От време на време възникват проблеми с тях след последната война. Мразят Съюза. — Травис се обърна и видя, че разстоянието между тях и лодките все повече се скъсява. — И точно днес намерих да те доведа! Проклето да е правителството на Съединените щати! През всичките тези години ни лъжеше, отне земите на семинолите и ги избута в блатата, а сега те нападат моята шхуна!
— Не си виновен, че съм тук — прошепна Кендъл, но гласът й издаде колко много се страхува. Като малка бе слушала страшни разкази за индианците във Флорида. Те подпалваха плантации, убиваха белите, колеха жени и деца…
— Заредете пушките! — извика Травис. — Поеми щурвала, Кендъл.
С потни длани тя сграбчи щурвала. Погледна назад и видя, че лодките ги обкръжават. Тримата моряци
