забързано зареждаха пушките си, със зъби разкъсваха торбичките с барут. Можеха да стрелят само веднъж. После трябваше да използват щиковете.
Травис също зареждаше своята пушка.
— Травис! Дай ми нож! Дай ми нещо! — помоли го Кендъл. Той погледна към нея колебливо, после към лодката, която се приближаваше откъм тяхната страна. Оскъдно облечен индианец, с нож между зъбите, се готвеше да скочи от лодката в „Мишел“. Травис бързо измъкна ножа, който висеше на бедрото му, и го подаде на Кендъл. После се прицели с пушката.
Кендъл се стресна от изстрела. Единият от индианците падна във водата, но другият се приземи на палубата гъвкаво като котка и приклекна, готов за атака. Кендъл скочи на крака, като стискаше ножа, и тръгна към кърмата на „Мишел“. Втората лодка се бе доближила до десния борд и трима тъмнокожи мускулести мъже, само с набедрени превръзки, скочиха на палубата, като надаваха смразяващи кръвта бойни викове. С ужас тя видя как забиха нож в гърлото на Джонс и той падна в разпененото море. Сред изстрелите и виковете на мъжете, водещи ръкопашен бой, се чу ясен глас, който произнесе на безупречен английски:
— Предайте се, янки! Ще пощадим живота ви! Поразен от учудване, Травис — също като Кендъл направи грешката да замръзне на място. Индианецът, който бе изрекъл думите, изби пушката от ръцете му и я запрати зад борда.
Кендъл се хвана за главната мачта и с ужас видя как Травис се изправя срещу боеца.
— Кой си ти? — попита той.
— Червената лисица — отвърна индианецът и се обърна към кърмата, където двамата моряци, обкръжени от четирима индианци, бяха загубили разсъдъка си от страх. Червената лисица кимна с глава и бойците му сграбчиха моряците, за да ги хвърлят зад борда.
— Почакайте! — възпря ги Травис. — Нали казахте, че ще пощадите живота ни.
Той млъкна, щом Червената лисица се обърна и впи в него тъмните си очи — сурови, но явно развеселени.
— Ти си смел човек, приятелю. Подарявам ви живота. Вземете една от лодките. Сега скачайте и плувайте до нея. Надявам се, че няма гладни акули.
Травис се изправи. Кендъл видя, че той леко трепери пред високия мускулест индианец, но не отстъпи назад.
— Ще тръгна след жената.
— Жената остава тук — решително каза Червената лисица. — Вие тръгвайте. Иначе ще умрете.
— Не мога да… — започна Травис, но не успя да продължи. Червената лисица се засмя, вдигна го като перце и го хвърли в морето. Кендъл чу остър, пронизителен вик… и разбра, че е извикала тя самата.
Червената лисица идеше към нея.
Тя пусна мачтата и размаха ножа заплашително. Няколко индианци се промъкнаха на палубата тихо като котки в нощта. Кендъл хвърляше погледи ту наляво, ту надясно, готова да забие оръжието там, където трябва. Но Червената лисица пак се изсмя. Заповяда нещо на своя език и останалите индианци се отдръпнаха, един от тях пое щурвала на „Мишел“.
Червената лисица се приближи — сам. Кендъл го наблюдаваше, страхът караше кръвта да препуска по вените й. Черната му права коса с остър блясък падаше по раменете, лицето му напомняше красива скулптура от гранит. Само извитите му в иронична усмивка устни и закачливите искри в тъмните очи издаваха чувства. Тя вече знаеше какво е да си мишка, притисната в ъгъла от котка.
— Жено, дай ми ножа — заповяда той.
— Никога — поклати глава тя. По-скоро страх, отколкото смелост, я накара да го направи.
Червената лисица сложи ръце на кръста си и се засмя от сърце.
— Огнена дама! — рече той и в суровия му глас се прокрадна възхищение. — Много ми се ще да се разправя с теб, но — той сви рамене, като явно се забавляваше — ти принадлежиш на Нощния ястреб. Аз се подчинявам на желанията му.
Кендъл нямаше представа, за какво говори той. Никога досега не бе срещала индианец. И нямаше значение кой от диваците я искаше, защото тя щеше да се бие до…
Докога? Единственият начин да избяга бе да се хвърли във водата…
Червената лисица пристъпи към нея и тя отчаяно замахна с ножа. Той леко отскочи и започна да я обикаля. Тя се въртеше заедно с него, нападаше и се отдръпваше. Наблюдаваха се внимателно. Кендъл скочи върху него и със задоволство го чу да ругае, когато остави кървава бразда по гърдите му. Но преди да успее да се отдръпне, той протегна ръка, хвана я за китката като в желязно менгеме и изби ножа от ръката й. Тя изпищя от болка и ярост, дръпна се с все сила и успя да се изтръгне.
Водата сигурно щеше да й донесе смърт. Тя не умееше да плува, а дългата рокля допълнително щеше да й пречи. Намираха са най-малко на миля от сушата.
Въпреки това тя се спусна към левия борд и се хвърли в морето. Потъваше все по-надълбоко в кристалните води, дробовете й натежаха, въздухът, който бе поела, я напускаше. Но изведнъж мускулите й се стегнаха, тя инстинктивно ритна яростно с крака и тялото й се издигна към повърхността.
Когато главата й се появи над водата и тя дълбоко пое въздух, една ръка стисна рамото й като нокти на хищен звяр. Беше Червената лисица. Красивото му лице издаваше раздразнение.
Кендъл се опита да го удари. Той натисна главата й във водата. Държа я дълго, а тя се мъчеше да се освободи, да поеме въздух. Изведнъж той я издърпа за косата.
Сега нямаше повече сили да се бори с него. Пред очите й пулсираха черни точки, които заплашваха да се превърнат в тъмна завеса. Тя едва се държеше, а той заплува, като я влачеше след себе си. Издърпа я за косата и тя се свести чак когато усети болката.
Двама от индианците поеха безжизненото й тяло, а Червената лисица се опря на силните си ръце и се прехвърли на борда.
Двамата я издърпаха на палубата. Известно време тя лежа неподвижно със затворени очи, топлото слънце галеше мокрото й тяло и морската сол съхнеше на бразди по кожата и. Най-после разумът й се пробуди.
Индианците си говореха тихо. „Мишел“ набираше скорост.
Тя отвори очи и се приготви да скочи още веднъж в морето. Но когато напрегна мускули, един бос крак стъпи заплашително върху корема й. Разярена, тя срещна погледа на Червената лисица.
— Махни си мръсния крак от мен!
Мъжът изръмжа, хвана ръката й и грубо я преметна, така че сега тя остана да лежи по корем. Опита се да се измъкне, но бе невъзможно. Той взе кожения ремък, който висеше на врата му, и без усилие стегна китките й. После завърза като каишка едно такелажно въже, така че да не може да му избяга надалеч.
Като не й остана нищо друго, Кендъл започна да го ругае, да го рита и удря с последни сили.
Когато го ритна силно в крака, дръпна въжето и раменете й сякаш се откъснаха. Болката бе изгаряща.
— Жено! — ядно рече той. — Причиняваш ми повече неприятности от войниците в синьо. Престани! Или ще забравя че си отредена за моя брат, Нощния ястреб, и ще изпълня отмъщението му вместо него.
Победена, Кендъл затвори очи, простряна неподвижно. Усети тихите му стъпки, докато той се отдалечаваше, после лекото подръпване на въжето, което й напомни, че е вързана.
Мокра, нещастна и разнебитена, тя лежеше на твърдите дъски на палубата и се опитваше да не мисли за положението, в което се намира. Трябваше да си почине, да събере нови сили.
Но „Мишел“ плаваше все на север. И тя не можеше да спре мислите си, страхът я завладяваше все по- силно и по-силно… Кой, за бога, бе този Нощен ястреб? И за какво ли има да й отмъщава?
ГЛАВА ВТОРА
Слънцето не остана на небосвода достатъчно дълго, за да изсуши дрехите й. Мракът се сгъстяваше и горещият ден се превръщаше в хладна нощ. Вкочанена от студ, Кендъл се чудеше къде ли я водят индианците.
Знаеше само, че е на север. Минаха покрай много острови, но тези места не й говореха нищо. Изглеждаше невероятно индианци да дойдат толкова на юг — чак до Кий Уест, — за да организират
