неочаквано нападение.
Похитителите й не я безпокояха изобщо. Говореха си на своя език през целия следобед. С изключение на изобилието от гола плът и дългите им, черни като антрацит коси, те приличаха на група моряци, тръгнали на приятна морска разходка. Обръщаха й внимание колкото на някое платно или въжена макара. Но това бе по-добре за нея.
Странно какво може да понесе едно човешко същество… Тя успя да запази достойнство и да не падне на колене, когато пред нея се появи Червената лисица с кама в ръка, макар да бе уверена, че ще умре. Сега… сега вече не бе сигурна, че още дълго ще успее да запази гордост. Беше й толкова студено! Коженият ремък около китките й изсъхваше и се стягаше — бавно и постоянно измъчваше кожата й. От часове не бе яла и в устата й соленееше.
Непресекващата, мъчителна болка може да подлуди човек — мислеше си тя. Да го накара да моли за пощада като хленчещо дете. Кендъл преглътна и почти изстена от сухотата, която мъчеше гърлото й. Знаеше, че на борда на „Мишел“ има вода. В малката каюта стояха много бутилки, пълни с кристално чиста питейна вода.
Червената лисица бе събудил интереса й. Не отговаряше напълно на представата й за див индианец. Дивакът щеше да убие всички на борда на „Мишел“, да я изнасили, да й пререже гърлото и да хвърли трупа й на акулите.
Пазеха я за отмъщението на Нощния ястреб — припомни си тя — и по тялото й пробягна тръпка. Но в такъв случай тя можеше да поиска вода и одеяло, за да не пипне някоя пневмония и да умре, което би отнело на Нощния ястреб възможността да си отмъсти.
Тъкмо отвори уста да повика Червената лисица, когато в тъмнината проблесна светлина. Тя видя зловеща сянка на индианец в лодка на около двайсет фута от тях. Една от лодките се бе приближила до „Мишел“. В нощта прозвучаха неясни думи, после воините на борда на „Мишел“ бързо да заспускаха платната. Тя чу как котвата цамбурна във водата. Изведнъж, без да каже нито дума, Червената лисица я хвана и въпреки протестите й, я метна на рамо. Тя извика, когато той с внезапен скок се озова в морето. Водата покри ръцете и косата й, тя потрепери от студ.
Само след миг Червената лисица я изтегли на сушата и я положи до огъня, който гореше върху ивица пясък. В тъмните му очи се появи известна загриженост.
— Студено ли ти е? — попита той. Кендъл не успя да кимне.
Той пусна въжето и се отдалечи от нея. Явно бе сигурен, че няма къде да избяга. Всичко наоколо бе пясък, а след пясъка — опасното черно море.
Тя се загледа в пламъците на огъня, после присви очи, за да огледа брега. Четирима воини изтегляха лодките на пясъка, други двама говореха нещо тихо на Червената лисица, после приближиха лодките. Измъкнаха от тях ризи и одеяла, а също и няколко кожени торби. Кендъл гледаше как Червената лисица надяна риза с дълги ръкави, взе една торба и одеяло и се върна.
Хвърли торбата пред нея.
— Дрехи!
Тя продължи да го гледа и той се наведе да я вижда по-добре. На устните му се появи подигравателна усмивка.
— Трепериш ли, бяла жено? Страхуваш се, че като зърнат бледата ти плът, моите воини ще се държат като жребци за разплод.
Този индианец не знаеше нищо за живота й — бе изтърпяла толкова унижения, че той не можеше да й причини нищо.
Тя се усмихна.
— Ако треперя, Червена лисицо, то е от студ. И не се спуснах да приема дрехите, защото ръцете ми са вързани!
В първия момент индианецът се изненада. Но после се ухили и странният блясък на възхищение се върна в очите му. Той измъкна нож от колана си и мина зад нея.
— Ръцете ти вече не са вързани, бяла жено. Можеш да отидеш зад дърветата и да се преоблечеш. Не се опитвай да избягаш. Няма къде да отидеш. Островът е малък и няма вода за пиене. Обкръжен е от подводни скали, където нощем акулите дебнат жертвите си.
Кендъл се изправи с мъка и разтърка ожулените си китки. Грабна кожената торба и се усмихна безрадостно на своя похитител.
— Няма да избягам, Червена лисицо. Дори и насън не бих се отказала от щедрото ти гостоприемство.
Тя направи няколко крачки в кехлибарения отблясък на огъня, но изведнъж се върна.
— Аз си имам име, Червена лисицо, и не ми харесва да ме наричат „бяла жено“. Името ми е мисис Мур. Наричай ме така, ако искаш да ти отговарям.
Индианецът скръсти ръце на гърдите си.
— Знам името ти, Кендъл Мур, но побързай! Уморен съм и не ми се чака дълго, за да ти дам храна и вода.
Кендъл се обърна и тръгна в тъмното, повече учудена, отколкото уплашена. Откъде този индианец знаеше името й? Сякаш „Мишел“ бе нападната с единствената цел да я пленят. На острова имаше не само пясък. Тя стигна до едно мангрово дърво. Учудването й нарасна, когато отвори кожената торба. Очакваше да намери вътре индиански дрехи, като шарените ризи, които индианците бяха надянали.
В торбата имаше рокля. Но не беше индианска, а памучна дневна рокля, която приличаше на роклята върху нея. В главата й се рояха мисли. Какво ставаше?
Все повече се убеждаваше, че индианците няма да й сторят нищо лошо — поне засега. Пазеха я за Нощния ястреб. Изглежда той притежаваше толкова власт, колкото и Червената лисица, и сигурно бе наредил да му я доведат невредима. Тази мисъл й вдъхна кураж.
Докато размишляваше, тя закопча и последното копче на сухата рокля и закрачи обратно към лагера.
Около огъня бяха опънати одеяла. Някои от мъжете държаха в ръцете си парчета месо и дъвчеха. Други вече се бяха увили в одеялата си.
Червената лисица седеше на земята с кръстосани крака точно там, където го бе оставила. Единствената изненада бе кафеничето върху парче корал в средата на огъня.
Кендъл извика от радост и смело седна срещу него.
— Кафе! Чудесно. Но първо бих искала да пийна малко вода.
Червената лисица нямаше намерение да се престарава в гостоприемството си. Подхвърли й манерка и ламаринена чаша. Тя отвори манерката и си наля щедро вода, изпи я на един дъх и отново наля. Изведнъж усети топлата му длан върху рамото си.
— Не толкова бързо. Ще те заболи стомахът.
Тъмните му очи изглеждаха загадъчни. Тя кимна и бавно, глътка по глътка изпи останалата вода, като го наблюдаваше дръзко. Пресуши и последната капка, а той нетърпеливо изръмжа и с очевидно раздразнение й наля кафе. След втората чаша размаха пред носа й парче сушено месо. Тя го взе, захапа лакомо и продължи да го гледа.
— Благодаря — сладко, но присмехулно прошепна тя. Преглътна първата хапка месо, което съвсем не беше лошо. — Много си любезен. Южняшко гостоприемство — в индиански стил, искам да кажа.
Червената лисица пак изръмжа:
— Яж, бяла жено.
— Мисис Мур.
Отговорът му се състоеше от ново изръмжаване.
— Ти вожд ли си, Червена лисицо?
— Да.
— На какво?
Тъмните му очи подозрително се свиха:
— Вожд съм на моето племе.
— Да, да, това го разбрах — нетърпеливо отвърна Кендъл. — Искам да кажа, ти семинол ли си?
— И да, и не. Аз съм син на великия Оцеола. Той беше наполовина крийк, наполовина семинол. А майка
